Ан Мари Уинстън
Веднъж в живота (5)

Четвърта глава

Средата на ноември вече е късно да се разсаждат цветя, но тази година времето се задържа необикновено топло.

В неделята Марина бе клекнала до една плитка леха в задния двор и внимателно зариваше в почвата луковици от лалета. Когато насади и последната, отиде за нови. До редичката с лалетата искаше да засади нарциси и по-дребни оранжеви лалета. През пролетта щеше да се оформи красив бордюр от цветя.

Хвърли поглед към часовника си. Наближаваше обяд. Църковната служба вече приключваше. Липсваха й неделните посещения в местната църква. След сватбата не пропускаха да ходят с Бен. Там кръстиха и Джени. Сега не смееше да отиде, за да не я заподозре, че го преследва.

— Зда-вей, Ма’ина!

Познатото звънливо гласче я накара да забрави градинската работа. Изправи се и изтича до оградата.

— Здравей, Джени, как си?

Не беше виждала съседите си след посещението им в магазина миналата седмица. Едва тази сутрин ги зърна, когато се прибираха у дома след църква.

Отново се сети за последната им среща. Бен бе чул за загубата на паметта й, но за нейна изненада, не каза нито дума. Слава богу! Не можеше да го гледа в очите и да лъже. Полуистините, които говореше на Джилиан, всеки път я подлагаха на изпитание.

Като я видя, Джени пусна малкото пластмасово гребло, което държеше, и се закатери по оградата.

— К’о п’аиш? Ис-ка дой-де.

— Засаждам луковици. Знаеш ли какво е това? — Отвори портата и внимателно свали детето от оградата. Джени тръсна глава и хвана Марина за ръката.

— Ис-ка види. Аз сажда също.

— Хайде да отидем и да питаме тати, дали може да дойдеш и да ми помогнеш. — Доверчиво стискащата я детска ръчичка накара сърцето й да се преобърне. — Винаги питай татко, когато излизаш от двора. Иначе ще се тревожи.

Мейджър изтича да я посрещне с весел лай.

— Мейджър, седни! — остро му заповяда тя. Когато кучето се подчини, каза с по-мек тон: — Добро куче!

— Изумително! — чу се мъжки глас. — Как успяваш?

Марина смутено се усмихна. Отново съжали, че не бе внимателна. Бен стоеше до терасата и държеше гребло за листа. Блузата му с къси ръкави откриваше добре развитите му мускули на ръцете, покрити с тъмни косми. Намираше го много секси.

— Предполагам, че е случайно.

— Случайно! — изсумтя той и посочи кучето с греблото. — Погледни го само. Никога не прави така при мен.

Мейджър покорно беше седнал на задните си лапи. Тя го погали по врата и извика:

— Бягай, Мейджър!

Кучето весело се разлая и затича из двора. Марина погледна отново Бен. Той продължаваше да се мръщи.

— Откъде си се научила да дресираш животни?

— Не съм се учила специално…

— Хората използват различни фрази, но най-често освобождават кучето с „Марш!“. И жена ми като теб винаги казваше „Бягай!“ на Мейджър. Не съм чувал друг да употребява същата заповед.

— Наистина ли? Какво съвпадение! — опита се да отговори съвсем небрежно тя. Погледна надолу към Джени, която още държеше ръката й. — Исках да попитам може ли Джени да дойде при мен за малко. Засаждам цветя в задния двор.

Бен кимна, но явно още мислеше за случката с кучето.

О, явно събуждам подозренията му с всеки жест, с всяка дума…

— Останаха малко листа, да ги събера и ще обядваме. Можеш да помогнеш на Марина, ще дойда да те взема — обърна се той към момиченцето.

— Доб-е. — Детето я задърпа за ръката. — Хайде!

— Ще се видим по-късно Бен. — Почувства се безкрайно щастлива, че ще може да бъде с дъщеря си известно време.

Наистина за нея беше удоволствие да се занимава с Джени в градината. Тъкмо привършваха с нарцисите, когато чу тракане на токчета по пътеката. Погледна нататък и видя Джилиан. Сестра й се канеше да седне в един градински стол, когато я забеляза и усмихнато извика:

— Хей, градинарко! Мога ли да попитам какво правиш?

— Засаждам цветя, които ще радват очите ми през дъждовните дни напролет. — Марина кимна към момиченцето, скрито зад гърба й. — Помниш ли малката Джени?

— Да, разбира се. — Джил се усмихна на детето. — Видяхме се, когато дойде с татко си в магазина. Помниш ли ме?

Момиченцето кимна и пъхна палец в устата си. Марина я потупа окуражително по гръбчето.

— Джени си хареса доста неща, които Дядо Коледа ще й донесе. Какво ти хареса най-много?

Детето се хвана за крака й, сетне срамежливо вдигна ръчички да я вземе и обви шията й. Марина едва не се просълзи. Колко й липсваше дъщеря й през цялото това време!

— Синьо бебе — сгуши се Джени в нея.

— Куклата със сините дрешки и биберона? Много е хубава, Джени. Сигурно Дядо Коледа ще ти я сложи под елхата.

Откъм двора на Бен се чу лай и Мейджър се втурна през портата. Докато стопанинът му затваряше вратата, Марина тихо му заповяда:

— Долу, Мейджър!

Кучето легна на три крачки от нея с изплезен език и наостри уши.

Бен се обърна и тръгна през тревата.

— Пак ли омагьоса кучето ми? — Но забеляза Джил и поздрави: — О, Джилиан, радвам се да те видя! Дойде да помогнеш в градината ли?

— И аз много се радвам да те видя, Бен — произнесе подчертано официално Джилиан и прелъстително сведе очи. После изостави позата си и самоиронично каза: — Не-е-е, как бих могла да ровя земята с тези нежни пръсти.

Бен се засмя и кимна:

— Разбирам те. Хората или обичат да се занимават с градина, или не. Аз кося тревата само, за да не се оплакват съседите. Но жена ми беше уникална. Просто поглеждаше към цветята и те разцъфваха!

Марина не го изпускаше от очи, докато той говореше с Джил. За пръв път спомена за жена си, без да трепне. Вероятно болката му бе стихнала?

Изведнъж я прониза ужасна мисъл. Ами ако Бен харесва Джил? Умът й трескаво разработи въображаем сценарий, в който той си пада по енергичната й остроумна по-малка сестра.

Тогава Бен никога нямаше да бъде отново неин!

Дойде на себе си, едва когато чу Джилиан да произнася името й:

— … бих казала, че нещо не е наред този, който би седнал да ме уверява, че Марина обича градинарството. Но ето, тя е живото доказателство как хората се променят. Разбира се, положението й е малко необикновено. Не се случва често хората да променят изцяло поведението си след травма на главата.

— Не са много… — Бен окуражително повиши тон и се усмихна, но Марина намръщено го изгледа.

Джил продължи:

— Лекарите ме предупредиха, че и най-малкото увреждане на мозъка може да предизвика промени в личността, но Марина стана съвсем друг човек след злополуката! Тя обича животните, рови се из растенията, с мръсни ръце… Дори вкусовете й се промениха! — Поклати глава и се усмихна на Марина. — Не се оплаквам. Толкова се радвам, че оживя и съм готова да приема всички твои измишльотини!

Марина се опита да се пошегува:

— Внимавай, може да съжаляваш за тези думи.

— О, нима? Мога ли да хапна нещо, скъпа сестричке?

— Разбира се. След няколко минути приключвам. — Тя се опита да свали Джени, като я целуна по копринено меката косица. — Благодаря за помощта! През пролетта тук ще разцъфтят най-хубавите цветя.

Бен протегна ръце към дъщеря си.

— Време е за обяд, Джени. Кажи на Марина „Довиждане“.

Момиченцето му обърна гръб и се вкопчи във врата й.

— Аз ’бядва с Ма’ина.

Джилиан сподави усмивката си.

Марина безпомощно погледна към Бен. Той потупа детето по гръбчето и рече:

— Някой друг път. Днес Марина и сестра й имат да си говорят много неща и няма да могат да си играят с теб.

Джени още по-силно се вкопчи в нея.

— Не ’ска! ’Стане с Ма’ина!

— Не сега, фъстъче! Ще направим така. Ако се прибереш с мен за обяд, можем да помолим Марина да дойде да поиграем, след като се наспиш и да остане за вечеря.

Джени вдигна главичка.

— След аз спи?

— Да!

Детето хвана с ръчички лицето й и я погледна в очите.

— Ти дойдеш иг-аем след аз спи?

Марина допря челото си до нейното.

— С удоволствие, Джен. Ще се видим по-късно, нали?

— Доб-е. — Джени се смъкна надолу и изтича през двора.

— Благодаря. Ще те чакаме към четири — каза Бен.

— Хубаво. Какво да донеса?

Не й се щеше да остава насаме с Бен. Знаеше, че ще я пита за злополуката и за загубата на паметта й. Но пък не искаше да разочарова Джени.

Бен вдигна рамене.

— Каквото решиш. Салата…

Тя кимна. Той махна с ръка за довиждане.

— Ще се видим по-късно. — После се обърна към Джилиан: — Ще дойда в магазина за някои новогодишни подаръци.

— Имаме фантастични играчки тази година. Но побързай!

Бен тръгна след Джени, но на средата на пътя се обърна и извика:

— Мога ли да си прибера и кучето?

Марина учудено промърмори нещо. Мейджър все още лежеше там, където го бе оставила, и предано я следеше с поглед. Тя се усмихна със съжаление на Бен и освободи кучето:

— Добро куче, Мейджър. Върви при Бен!

Джилиан удивено я наблюдаваше.

— Откъде се научи да командваш кучета?

Марина събра сечивата си и ги остави в задното антре.

— Ами много е лесно. Мейджър е добре обучено куче, което разбира всичко. Сега обучавам Лъки.

Влязоха в кухнята и Марина отиде да си измие ръцете. Джилиан остави чантата си на масата и я подкачи:

— Твоят хубав съсед изглежда много си е паднал по теб!

— Държи се просто приятелски.

— Не, не е само приятелски, скъпа сестричке! Този мъж определено е заинтересуван от теб. — Джилиан искаше да я подразни, но изразът на лицето й се смени, когато видя разстроеното лице на Марина. — Извинявай, не исках да те огорчавам. Знам, че е много рано да мислиш за нова връзка.

Марина се страхуваше да продължи разговора за Бен. Но имаше нещо, за което непременно искаше да говори с Джилиан.

— Джил, щеше да е по-добре да не говориш за злополуката или за каквото и да било около моя живот с хора, които тогава не са ме познавали. — Не беше честно да обвинява сестра си, но искаше тя да разбере, че така само ще провокира любопитството на Бен. Джилиан се ококори.

— Искаш да кажеш, че не си му казала за злополуката… и за загубата на паметта?

— Не.

— Но защо не му кажеш? Нали вече сте приятели!

Марина сви рамене.

— Не мисля, че трябва да разказвам на всеки срещнат какво се е случило. Миналото ми просто няма значение.

Джилиан я изгледа.

— Марина… Как да се изразя? Ти беше много интересна жена преди. Не ме разбирай погрешно, но беше съвсем различна. Какво те тревожи? Че Бен ще се разочарова, ако разбере, че преди инцидента не си била щастлива домакиня?

Марина остана като втрещена. Сетне се заля в смях.

— О, Джил! С развинтеното си въображение ще изпуснеш собствения си шанс!

— Мисля, че това е точното обяснение. Макар че беше много предана на Рон, ти никога не си била добра домакиня.

— А сега такава ли съм?

Джилиан посочи растенията, веселите червени и жълти драперии в кухнята, бялата котка в креслото до нея, кучето, което лежеше на едно килимче до задната врата.

— Сега напълно ми приличаш на жената-майка.

— Какво искаш да кажеш?

— Никога не съм си те представяла със собствени деца. Ти изглеждаше твърде… твърде крехка, изнежена и някак прекалено изящна за такава роля. Не допусках, че можеш да заровиш ръце в пръстта и други някои неща… Макар че сега… Сега ми изглеждаш по-естествена и по-добра.

Сестра й изкриви устни.

— Искаш да кажеш, че не ме бива? И затова нямахме деца с Рон? Да не мислиш, че не се измъчвах!

— О, не исках да кажа това! — Джил се вгледа внимателно в нея. — Не си спомняш нищо, така ли? — После продължи: — Вие страшно много искахте деца. Опитвахте няколко години, но без успех. После се консултирахте със специалист. Рон мина на преглед пръв и причината се изясни. Неизвестно от какво, но Рон се оказа стерилен.

— Наистина ли?

— Да! Доколкото знам, при теб всичко е наред.

— Колко тъжно… И много ли ни беше тежко?

— Ти умело се прикриваше. В началото Рон беше силно депресиран, но мисля, че се безпокоеше главно, да не го изоставиш.

— А аз как го приех?

Джил изсумтя.

— Шегуваш ли се? Ти беше чудесна — пощади мъжкото му самочувствие. Обсъждахте въпроса за осиновяване. Тъкмо щяхте да кандидатствате в една частна агенция за осиновяване на деца и се случи нещастието.

Марина бе забила поглед някъде в пространството. По едно време тръсна глава и погледна сестра си.

— Не мога да си представя как съм се чувствала. Не бих се примирила да нямам собствени деца!

Щом чу звънеца, Бен скочи. Чувстваше се виновен, задето използва Джени като претекст отново да се види с Марина. Но какво да се прави, липсваше му нейната компания през последните седмици. Малко време бяха прекарали заедно, но му се искаше да споделя с нея най-различни неща, да й разказва за Джени, да иска съветите й за Коледното тържество.

Когато отвори, красотата й отново го замая. Приличаше на ангел с дълбоките си сини очи, розова кожа и прекрасно оформени устни. А когато тя свали черното си палто, направо занемя. Този път беше облечена в широк блузон в морскосиньо и златно и тъмносин тесен панталон. При всяко движение формите на тялото й меко се очертаваха. Носеше купа в ръце:

— Здравей! — Гласът му прозвуча пресипнало.

— Здравей. Нося желирана салата — подаде му купата тя. — Трябва да стои в хладилника, докато я сервираме.

Бен я въведе във всекидневната.

— Ще вечеряме към пет. Джени спа по-малко днес и ще я сложа в леглото по-рано, около седем.

Марина се отправи към дивана, където седеше момиченцето. Бе сложила обувките си в скута и гледаше намръщено.

— Погледни я — тихо й прошепна Бен. — Днес се събуди в ужасно настроение и не ми даде да й обуя обувките.

Докато слагаше купата в хладилника, забеляза, че Марина беше приготвила любимата му ягодова салата. При това беше я оформила точно като Кери. Включи фурната, за да изпече пилето за вечеря и се върна в дневната.

Джени седеше в скута на Марина. Обувките бяха на краката й и Марина й разказваше някаква приказка.

Бен тихо се отпусна на стола, за да се наслади на няколкоминутното спокойствие. Понякога се чувстваше страшно уморен от грижите за детето. А когато възникнеше конфликт между тях, просто липсваше трети, който да й отвлече вниманието и да я насочи към нещо друго.

Марина си игра с момиченцето до вечерята. Четоха приказки, строиха на пода къщички, люляха куклите й. Явно тя бе възприела думите му съвсем буквално, когато я помоли да дойде да поиграе с Джени.

Вечеряха в кухнята. След това тя предложи да изкъпе детето, докато той почисти. Показа й къде са кърпите, играчките за баня и чистите пижамки. Марина се справяше чудесно за човек, който никога не беше имал деца. После Джени пожела тя да я сложи в леглото.

След около петнадесет минути Марина се върна в дневната.

— О, забравих колко усилия коства на възрастен човек играта с деца. Като истинска работа си е!

— Вероятно в магазина не ти се налага да се занимаваш толкова дълго с деца?

— Не. Обикновено им отделям по няколко минути.

— Господ те изпрати тази вечер. Трудно се справям сам. — Той разкърши рамене. — Да пием ли по чаша вино? Ще ни отпусне. Аз ще пийна една. — Марина се поколеба, но накрая прие.

Той забърза към кухнята, преди да се е отказала. След малко се върна с две високи чаши бяло вино. Подаде й едната и седна на канапето. Вдигна тост:

— За оцеляването ни и за приятелството!

— За приятелството!

Тя седна в ъгъла на канапето и подпря крака на очуканата малка масичка.

— Нали нямаш нищо против?

— Ни най-малко — засмя се Бен. — Тази маса е виждала и доста по-лоши неща. Не можеш да си представиш какъв шум и трясък е тук, когато Джени вози куклите си в количката. Докато й четеше, си мислех, че наистина е много уморително човек сам да се грижи за едно дете. Много я обичам, но понякога ми се струва, че отивам на работа, за да мога малко да си почина.

Марина му се усмихна съчувствено.

— Не мога да повярвам! Тя е толкова сладка! Бен, изпращай я при мен винаги, когато искаш да си починеш. Мен никога не ме уморяват децата, които идват в магазина.

— А сестра ти? Тя обича ли деца?

— Да. Но иска първо да намери идеалния мъж и след това да ги роди.

— Умно! — възкликна той и отпи от виното си. — Значи моминското ти име е Кер?

— Да… — Усети как цялата се напряга.

— Местни хора ли са родителите ти?

— Баща ми беше оттук. С майка ми се срещнали в колежа. Тя бе от Северна Каролина.

— Имаш ли други роднини, освен Джилиан?

— Не. Никакви.

— Да… Джилиан — повтори Бен. Спомни си за разговора на сестра й с онзи мъж, Джери, в магазина. Не успя да въздържи любопитството си. — Не знаех, че и ти си пострадала при инцидента. Джил спомена нещо такова днес.

— Не беше тежко. Само удар в главата.

— Тя каза, че много си се променила след това. — Забеляза, че Марина се разстрои от разговора, който водеха и за да я разсее, взе една възглавница и попита: — Имаш ли нещо против, ако изпъна малко умореното си тяло?

— Н-не… — Тя се отмести малко, за да му направи място.

— Стой си спокойно — спря я Бен и легна на дивана. — Разкажи ми как загуби паметта си.

Марина широко отвори очи.

— К-ак загубих паметта си?!

— Ако наистина не искаш да говорим за това, добре, няма — меко каза Бен. — Чух разговора с онзи човек в магазина. Аз съм ти приятел, не се притеснявай.

— Приятел… — замислено повтори тя. Настъпи тишина.

Усещаше, че Марина се бори със себе си. Ако бе отказала да говори, той щеше да отстъпи. Но много искаше да узнае нещо повече за нея, защото държеше да останат приятели.

— Според Джилиан, съпругът ми и аз сме излезли с яхтата в залива…

Според Джилиан…

Бен мълчаливо слушаше разказа й.

— … Лекарите казват, че вероятно никога няма да възвърна паметта си.

— Сигурна ли си? Не си ли се консултирала с други специалисти? — Не можеше да повярва, че целият минал живот на един човек може да бъде изтрит веднъж и завинаги.

— Опитах — отвърна уморено Марина. — Не искам да се превръщам в медицинска сензация. Желая да изживея живота си нормално. Чувствам се напълно здрава.

— Но Джилиан каза, че изцяло си се променила!

— Знам. Според докторите има регистрирани и такива случаи, когато човек променя основни черти от характера си. Аз не мога да усетя разликата, но Джил се чувства… потисната.

Не знаеше какво да й каже. Марина бе отпуснала ръка на възглавницата на канапето и мълчеше.

Бен си спомни миналото. Много вечери беше лежал така на дивана, положил глава в скута на Кери, докато ръцете й галеха косата му. Странно… Тази жена изглеждаше като фатална красавица, а създаваше толкова домашен уют край себе си! Точно както починалата му съпруга успяваше да превърне всичко около себе си в част от своя интимен свят. Мина му през ума да я покани на среща без Джени. Ако някой му беше казал, че шест месеца след смъртта на жена му ще бъде увлечен по друга, щеше да го сметне за луд. Сега не можеше да познае себе си!

За бога, Брадфорд! Ела на себе си!

Ако Марина разбере, че иска да я покани на среща, защото му напомня за починалата, ще се ужаси. Вероятно ще се почувства обидена. Беше толкова мила. Държеше се така внимателно с него.

Опита се да отхвърли мъжките си фантазии. Бяха приятели и той държеше на това. И двамата не бяха готови за нова връзка. Налагаше се да обуздае желанията си.

Щеше ли да успее, наистина?