Ан Мари Уинстън
Веднъж в живота (3)

Втора глава

Петъкът мина. Марина не бе се отзовала на поканата на Бен. Ужасно й се искаше да отиде, но беше забелязала паниката, която се изписа по лицето му в момента, когато неочаквано направи предложението си. Все още скърбеше за жена си.

Чак в събота тя взе снимките, макар да бяха готови още през седмицата. Помоли фотографа да й направи и по една за нея. Може би това щяха да си останат единствените й фотографии на Бен и Джени.

Когато вечерта почука на вратата, Марина си каза, че няма да остава дълго. Само ще им даде снимките и ще си тръгне.

— Здравей! — слиса се Бен, като я видя на прага. Облечен беше в лекия кремав пуловер, който му бе купила за Коледа преди две години. Раменете му изглеждаха още по-широки в него. Беше разрошен и лицето му бе зачервено. Какво ли бе правил в момента?

— Здравей! Извадих снимките. Чудесни са!

Престани да бърбориш, Марина.

— Благодаря — усмихна се той и отстъпи крачка назад. — Ще влезеш ли? Двамата с Джени тъкмо си играехме. Страхотна борба падна! Тъкмо ще ни бъдеш рефер.

Тя се опита да се успокои и го последва в антрето. Той окачи палтото й на закачалката и я покани в стаята.

— Май не сте случили на рефер. Изобщо не ме бива за това. Сестра ми казва, че като дете винаги са ме побеждавали.

О, пак говоря, без да съм обмислила предварително думите си.

Трябва да внимава да не спомене пред Бен за амнезията си. Добре че не забеляза начина, по който формулира изречението си.

Влязоха във всекидневната. Джени седеше на канапето. Бе съблякла блузката си и притискаше към гърдите си една кукла. Усмихна се на Марина, но продължи да говори нещо неразбираемо на куклата. Младата жена се засмя и обърна поглед към Бен.

— Виждам, че приема майчинството твърде сериозно.

— Не разбирам от тези неща — усмихна се той и й довери тихо: — Май кърми бебето си.

— Какво? Откъде го е научила? — закашля се Марина, за да прикрие удивлението си.

— Показвал съм й снимки на майка й и на една от тях тя я кърми. След това видяхме една жена в градината с бебе. — Той прокара пръсти през косата си. — Господ знае какви проблеми ще имам с нея, когато навлезе в пубертета.

— О, едва ли.

Бен се усмихна, макар да не му беше до смях.

— Ще пиеш ли нещо? Имаме ябълков сок, сок от боровинки, мляко, чай с лед и вода.

Този път не прояви глупост. Ако бе поръчала любимия си чай, със сигурност щеше да му даде да разбере, че става нещо.

— Благодаря. Някакъв плодов сок.

Бен отиде в кухнята, а тя се приближи към Джени. Дневната бе същата — с масичката и зелено-жълтата раирана дамаска на мебелите. Лавиците покрай камината бяха запълнени с играчки на Джени. Някои от тях бяха нови. Седна на канапето до момиченцето.

— Ти „мама“ ли си?

Момиченцето живо кимна.

— Да! Мойто бе-бе пие м’яко ’т ма-ми.

Марина бе поразена.

Шест думи, свързани в изречение! Изпита истинска родителска гордост. Та Джени нямаше още и две годинки!

— Твоето бебе пие мляко от мама?

— Да! Бе-бе ’бича м’яко.

— А ти обичаш ли?

Джени тръсна глава.

— Д’ени не пие м’яко. Мами си ’тиде — изрече то и залюля куклата.

Буца заседна в гърлото й.

— Мама много, много те обича, нищо, че не я виждаш вече. Тя винаги ще бъде в твоето сърце. — Погледна нагоре, видя Бен с подноса напитки и додаде бодро: — Ще стане много добра майка един ден.

Мъжът до нея заби мрачен поглед в чашите.

— Кой знае дали ще поиска да бъде майка… Тя ще израсне със съзнанието, че няма нищо сигурно на този свят, макар малките деца да не могат да разберат, че животът не е вечен. Кой знае как ще й се отрази смъртта на Кери?

Бяха тежки думи. Марина инстинктивно поиска да му каже, че животът е вечен. Изправи се и протегна ръка да…

— Та-ти? — Гласът на детето трепереше.

Двамата се обърнаха към Джени.

— И-ска мами! — проплака тя и пъхна палец в устата си.

Бен бързо я грабна. Прегърна я и започна да гали малкото й гръбче, като мъчително затвори очи.

— Знам, фъстъче, знам… Хайде да си лягаш и мама ще дойде в съня ти… Марина, извини ме, но отивам да я сложа да спи. Винаги прави така, когато е уморена.

Младата жена бързо се изправи, преглъщайки сълзите си.

— Разбира се. Аз си тръгвам.

— О, не. Още не сме разгледали снимките! — Посочи към аудиоплейъра в ъгъла и рече: — Избери си компактдиск и пусни музика, която обичаш. Ще се върна след малко.

Марина целуна момиченцето и баща й я отведе. Остави снимките на малката масичка и се приближи да погледне компактдисковете. Един от любимите й албуми си стоеше там, където го бе оставила преди няколко месеца. Пусна го и се заразхожда из стаята, като тихичко припяваше. Още й бе трудно да повярва, че сега можеше да пее. Кери обичаше музиката, но не притежаваше никакъв певчески талант. Малко дрезгавият алт на Марина приятно я изненада. Бе готова да изпее всички мелодии, които й идваха наум.

Изведнъж застана лице в лице със… себе си. Бен беше поставил фотографията на видно място. Веднага позна снимката, макар, преди да не бе сложена в рамка. Бен я фотографира, коленичила сред цветята миналото лято… Само няколко дни, преди да… Преди да… Смееше се на някаква шега и лицето й сияеше от щастие. Къдравата й тъмна коса беше прибрана с гребен назад — Бен обичаше тази прическа. Чипото й носле — и Джени го имаше същото — бе загоряло от слънцето и се белеше.

Почувства се безкрайно нещастна. Бе загубила не само предишния си живот, но и самата себе си. Така й се искаше да погледне в огледалото и да види предишното си лице! Сълзи замъглиха очите й. Взе снимката и прокара треперещи пръсти по нея. Една сълза падна върху стъклото.

Изведнъж усети две ръце върху раменете си и почти изпищя от ужас. Обърна се бързо и едва не удари Бен с рамката.

— Извинявай… Аз тъкмо…

— Няма нищо. — Ръцете му останаха на раменете й. — Вече свиквам да гледам лицето на Кери. Когато за пръв път извадих снимката, ми беше трудно да погледна към нея, но трябваше — заради Джени. А, може би, и заради мен самия. — Взе снимката и я постави обратно на мястото й.

— Непоносимо тежко е да… — Марина отчаяно тръсна глава и сълзите рукнаха по лицето й. Не можеше да му обясни защо плаче.

— Знам — с приглушен глас рече той.

Не се сдържа и го погали по бузата, по косата… Ето, затова не можах да го напусна. Той има нужда от мен.

И тя обви ръце около силните му рамене, които се тресяха. Големите му ръце я прегърнаха в конвулсивна прегръдка…

Колко стояха така, споделяйки мъката си, Марина не знаеше, но когато хлипането й утихна, осъзна, че се притиска до високото му мускулесто тяло. Копнееше да остане в прегръдките му завинаги, но съзнанието й бе прорязано от тревожен сигнал. Тя леко се отдръпна от притихналия мъж.

— О, по-добре е да си вървя… — Не смееше да го погледне, но той леко повдигна с пръсти брадичката й.

— Благодаря ти, че ми позволи да поплача на рамото ти.

— Мисля, че просто споделихме мъката си.

— Да… Само човек, който наистина страда, може да разбере това ужасно чувство за невъзвратимост!

— Предполагам… — Погледът й се плъзна встрани. Чувстваше се неловко близо до него. Мълчаливо се обвиняваше, че го лъже, макар да не знаеше дали й е позволено да му разкрие истината. Спомни си, че я бяха преценявали там, отвъд. Животът й трябваше да премине в честност, доброта и съпричастност към хорските неволи.

Тя се отдръпна и забърза към външната врата.

— Снимките са на малката масичка.

— Благодаря. Във вторник вечер ще направя малко тържество за рождения ден на Джени. Искаш ли да дойдеш? — Като че ли отново се бе изненадал от спонтанната си покана.

Тя се поколеба — не би трябвало. Опасно е отново да влиза в живота им. Но едва ли има жена на света, която би отказала да бъде заедно с детето си и любимия си съпруг на такъв ден.

— Вие ме каните, за да направя снимки, така ли? — рече тя с нерешителна усмивка.

Бен щракна с пръсти и я обезоръжи с познатата си дяволита усмивка.

— Значи, да?

Колко си слабохарактерна! Ще ти бъде страшно трудно да не се издадеш. Става твърде опасно, внимавай. Марина!

Помъчи се да убеди себе си, че след тази покана няма да се вижда толкова често с тях. Не бива да стават твърде близки. Бен може да реши, че нещо не е наред и да иска да се преместят. Тази мисъл я порази. Ами ако наистина го сторят? Тогава завинаги ще излязат от живота й.

Ами ако се ожени отново? Не беше невъзможно. Бен е очарователен мъж. Жените всячески се мъчеха да привлекат вниманието му още „навремето“, а сега ако разберат, че е свободен… Без съмнение; той я бе обичал, нея — Кери. Но беше само на тридесет и две години. Един самотен мъж, който отглежда детето си. Мъж, който бе любил жена си почти всяка нощ през целия им брачен живот. Мъж, за когото най-голямата мечта бе истинско многолюдно семейство.

Тя си спомни онази последна разходка в парка. Студенината, прокрадвала се между тях. Не знаеше какво да му каже, как да го успокои. Едва сдържаше собствения си гняв и мъка за несбъднатите им мечти. Беше уплашена. Страхуваше се, че ще престане да я обича, защото нямаше да може да му роди многото деца, за които той постоянно говореше.

Не, Бен нямаше да остане вдовец, колкото и да му бе тежко сега.

 

 

Късно следобед във вторник Марина си подсвиркваше в магазина, докато описваше една доставка на малки механизирани играчки-животни, които се навиваха с ключе и се движеха. Нямаше клиенти и Джилиан предложи да проверят стоката за последните коледни поръчки. Марина упорито правеше изчисленията, но умът й бе на друго място. Довечера щеше да види Бен и Джени.

— Да поръчаме ли още от тези преди Коледа? — Гласът на сестра й я откъсна от мислите й. — Продават се, веднага щом ги извадя на щанда.

— Добре би било.

— Хубаво. Ще довърша утре. — Погледна часовника си. — Време е да затваряме. Искаш ли да отидем да вечеряме? Свободна съм.

— Какво, нямаш ли среща? — Марина бе изненадана. Можеше да преброи на едната си ръка броя на вечерите в месеца, когато Джилиан имаше свободна вечери, откакто… я познаваше.

— Не, нямам среща, миличка. Мислех, че ще се зарадваш да прекараш една вечер в компанията на сестра си.

Марина се засмя.

— Много си мила! Но за днес имам други планове. Можем ли да го направим в друг ден?

— Разбира се. — Джилиан изглеждаше изненадана, някак заинтересувана. — Осмелявам се да попитам… Какви планове?

— Нищо специално. Съседът ми прави рожден ден на малката си дъщеричка. Днес става на две годинки.

— Съседът ти! А има ли този съсед съпруга?

— Жена му е загинала при пътна злополука лятото. — Тя се съсредоточи в сметките.

— О-о… Такова съвпадение! Как се запознахте?

— Заговорихме се през оградата един ден… — Не беше лесно думите й да прозвучат неангажиращо.

— Как изглежда?

— Мисля, че мога да го нарека висок, тъмнокос и красив, ако искаш да се изразя банално.

Джил поклати глава.

— Има нещо вътре в теб, което другите момичета не притежават. Още когато станахме достатъчно големи, за да ни забелязват момчетата, ти винаги попадаше на страхотни мъже. Като че ли притежаваш някакво магнетично излъчване.

— От това, на което съм свидетел, ти също не можеш да се оплачеш от липса на попадения. Освен това, само разговаряхме, нищо повече. Той все още страда по жена си и едва ли би желал нова връзка. Както, впрочем и аз. — Макар че това не беше точно лъжа, Марина се помоли наум за прошка.

Сестра й я погледна със съчувствие.

— Вероятно и за двамата ще е добре взаимно да се утешите. Би те разбрал, и ти него. Каза ли му за Рон?

— Да, това, което знам от теб.

— И нищо друго ли не си спомняш? — изпусна се Джил, но бързо махна с ръка. — Извинявай, уж обещах да не говорим повече за това. Ужасно трудно е да повярва човек, че паметта ти е изличена…

Марина прегърна сестра си.

— Знам, че не можеш да го проумееш, Джил! Само заради теб бих желала да си спомня всичко… — … но не мога, защото не съм сестра ти, с която си израсла и която си обичала, довърши изречението си тя наум.

Понякога се изкушаваше да й разкаже всичко, да снеме от плещите си болката и мъката, които я гнетяха. Но Джил щеше да се почувства наистина отчаяна и нещастна, ако разбереше, че сестра й си е отишла завинаги. Марина беше обикнала Джил като истинска сестра, макар Кери да не познаваше това чувство. Джил й бе опора, когато се опитваше да продължи да живее в първите дни след нещастието.

— Може би така е по-добре. Почти превъзмогна скръбта си по Рон. Който ви е виждал преди, би могъл да се закълне, че никой от двама ви не би погледнал друг до края на живота си. Не съм виждала по-влюбена двойка. Оженихте се само десет дни, след като се запознахте, но и пет години по-късно бяхте също толкова страстно влюбени един в друг, колкото и в началото. Честно казано, не знаех дали ще преживееш смъртта му.

— Вероятно все още не съм… — промълви Марина и в съзнанието й изплува онази експлозия-ликуване, когато двете души се бяха съединили в тунела. Наистина е била безумно силна любов. Дали тя и Бен бяха изпитвали същите чувства един към друг? Тя все още го обичаше с цялото си същество…

 

 

Късно следобед заключи къщата и се отправи към дома на Бен. Носеше кошница с три красиво опаковани подаръка. Около пет часа, ако не си беше променила режима, Джени трябваше да е станала от сън.

Наистина, щом Бен отвори вратата, момиченцето изтича към нея. Облечен в морскосини панталони и бяла риза с разкопчано горно копче, той й се стори толкова привлекателен, че Марина едва успя да се усмихне, за да прикрие вълнението си.

— Здравей! — Топлият му поглед сякаш я прегърна.

— Здравейте!

— Аз — ложден ден! Ма’ина има подалък за мен?

Тя се разсмя и се наведе над Джени.

— Виж какво нося в кошницата! Май някой има рожден ден днес?

— Да! — засмя се щастливо момиченцето.

— А, да. Днес тати има рожден ден. Да му дадем ли подаръците?

— Не, та-ти! Д’ени ложден ден! — Малката сочеше с пръстче себе си.

— Наистина ли?

— Да!

— Е, тогава подаръците са за теб!

Нетърпеливо, момиченцето грабна пакетите.

— Чакай малко, фъстъче. Още няма да ги отваряме. Нека първо поканим Марина вътре й да я запознаем с баба.

Джени я грабна за ръката и я задърпа към всекидневната.

— Ба-бо. Виж, подалък!

Възрастната жена се изправи. Висока, слаба, с къса побеляла коса, сресана назад. Семплият й жакет и панталони бяха безупречно изгладени. Имаше същите зелени очи като сина си. Те я изгледаха с леко пренебрежение.

— Мамо — обърна се Бен към нея, — това е нашата нова съседка, Марина Девъро. Марина, майка ми, Хелън.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Брадфорд. — В предишния си живот Кери се бе научила как да се държи с Хелън и не се страхуваше от нея.

— И на мен. — Хелън стисна ръката й и веднага се обърна към Джени. — Хайде, миличко, да сложим подаръците на масата. Ще ги отворим, след като вечеряме.

Бен се обади:

— След няколко минути ще бъдем готови с вечерята.

— Мога ли да помогна? — Марина го последва в кухнята, за да даде възможност на Хелън по-спокойно да я прецени. Свекърва й дълго време се бе държала резервирано с Кери, докато се убеди, че наистина обича единствения й любим син. Тогава я прие с цялата си душа. Нямаше да й бъде лесно да свикне, с която и да било друга жена толкова скоро след смъртта на снаха си.

Всъщност Марина още не бе навлязла в неговия живот.

— Можеш да сложиш тези чинии на масата в трапезарията. — Бен й посочи един куп прибори и чинии на плота. — Джени избра менюто тази вечер и тъй като е нейният ден, ще се наложи да ядем спагети.

— О, аз умирам за спагети! — Марина едва прикри вълнението си.

Моята кухня!

Обичаше да готви и винаги бе държала кухнята си изрядна. Но очевидно Бен не можеше да се справи сам. Не, не беше мръсно, просто беше разхвърляно. Върху дългия кухненски плот бяха разхвърляни играчки на Джени. Не й се мислеше как изглежда килерът за продукти. Електрическият часовник на стената бе спрял на седем часа и две минути. На прозорците се виждаха саксии с тъжно оклюмали цветя. Нищо не беше останало от красивите й африкански виолетки. Масата в ъгъла бе затрупана с книги, стари вестници, списания и непотребни вещи.

В трапезарията нещата изглеждаха малко по-добре. Всичко беше на мястото си. Тя тъкмо подреди масата и Бен се появи с купа горещ сос за спагети.

— Къде е високото столче за Джени? Ще сложа нещата й на нейното подносче?

— Тя вече е голяма за бебешко столче. — Бен й посочи кухнята. — Ей там е малкото й столче, което слагаме върху голям стол.

Марина затвори за миг очи.

Толкова неща беше пропуснала!

Преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

Вечерята премина в добро настроение. Тримата възрастни оставиха Джени да бъде център на вниманието. След като се нахраниха, Бен я взе, за да я преоблече за тържеството. Марина по навик започна да разчиства масата.

— Не е нужно да правите това. Нали сте гостенка! — ясно показа мястото й Хелън.

— Няма значение. Живея сама и рядко ми се случва да…

— Не сте ли омъжена? Струва ми се, че къщата ви е много голяма за сама жена…

Познаваше свекърва си. Обичаше да покровителства и да дава съвети, но не го правеше от лошо чувство. Бащата на Бен беше починал много рано и Хелън бе работила през цялото време, за да издържа семейството си.

— Мъжът ми загина преди няколко месеца. Не можех да издържам в старото ни жилище. Обичам да имам градина и затова реших да се преселя тук.

Възрастната жена я погледна стреснато.

— О, мила, моите съболезнования! Нали знаеш, че и Бен загуби жена си през юли?

— Благодаря. — Двете жени започнаха да събират чиниите. — Той ми спомена за смъртта на съпругата си.

Хелън отнесе чашите в кухнята и отново се върна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Кери беше… чудесна! Обичах я като своя дъщеря. За нас това е страшна трагедия.

Марина отиде в кухнята, извади пластмасовия съд за миене на прибори и го напълни със сапунена вода. След като изми съдовете, които не влизаха в миялната машина, избърса плотовете и прашните полици. Някои от виолетките все още даваха признаци на живот. Поля ги и сипа вода на филодендрона.

Тъкмо тогава се появи Бен с Джени на ръце.

— Какво правиш? — Не му стана много приятно.

— Исках да измия чиниите, докато Хелън извади тортата и видях, че цветята трябва да се полеят. — Остави каната и скръсти ръце смутено.

Бен втренчено гледаше ръцете й.

— Кери отглеждаше тези растения. Мен не ме бива…

Тя се усмихна и се опита да разведри напрежението.

— Само трябва да ги поливаш редовно.

— Все забравям. Защо не ги вземеш? Аз не ги искам.

— О, не! Тези виолетки искат специално осветление. Тука са си добре, имат подходящо изложение. Ще ти напомням да ги поливаш.

— Добре — сви рамене той, като продължаваше да я изучава напрегнато. Това я изнервяше. — Моля те, не ме разбирай погрешно. Но ти по някакъв странен начин ми напомняш за жена ми.

— Но аз не…

— Ти въобще не приличаш на нея, знам. Но някои твои жестове са съвсем същите. Това ми действа объркващо…

Марина скръсти ръце.

— Въобразяваш си, че…

— Ето! Кери винаги правеше така, когато спорехме. Изнервям ли те, Марина?

— Не, разбира се. — Тя отпусна ръце и се изпъна. Никога не бе се замисляла за инстинктивните жестове, които правеше. Едва ли щеше да успее да се държи по друг начин. — Съжалявам, ако ти напомням за съпругата ти…

Бен не сваляше очи от нея.

— Не, не бива, ти никога не си я виждала.