Ан Мари Уинстън
Веднъж в живота (2)

Първа глава

— Марина? Изписана си. Готова ли си да се прибереш у дома?

Тя бавно се отдръпна от прозореца на болничната стая, където бе прекарала последните няколко дни. Все още й бе трудно да запомни, че името й сега е Марина Девъро.

— Да, готова съм. — Гласът й беше малко дрезгав, но „сестра“ й Джилиан нищо не забеляза.

По-дребната на ръст, русокоса жена прекоси стаята и я прегърна с обич.

— Искам да те изведа по-бързо оттук! Може би като се прибереш у дома, ще си възвърнеш паметта.

Марина също я прегърна. Преди не беше имала сестра. Последните четири дни Джилиан се бе държала изключително мило. Всеки път, когато ставаше дума за загубата на паметта й, Марина се чувстваше донякъде виновна и тъжна. Измъчваше я странна болка — та истинската сестра на Джилиан вече бе преминала в отвъдното!

— Може би…

Не бе възможно да обясни на Джил, че всичко е наред с паметта й. Амнезията бе само прикритие на това, което всъщност се случи с нея. Спомените й бяха на Кери Брадфорд, жената, която погребаха вчера, както писаха вестниците. И никога вече не ще може да ги сподели с някого…

Половин час по-късно Джилиан отключи вратата на жилището, в което живееха Марина и съпругът й — Рон Девъро.

— Не се разстройвай много. Живяхте щастливо тук с Рон. Той така те обичаше, спомняш ли си… — Гласът на сестра й пресекна. След малко тя превъзмогна мъката и продължи: — Съжалявам, че той не оживя след инцидента. Но се радвам, че ти остана жива!

Марина прегърна… сестра си.

— Аз също се радвам, Джил! Нека да поговорим още малко. Не съм сигурна какво точно се случи, а и лекарите не ми казаха много.

— Може би искат ти сама да си спомниш. — Гласът на Джилиан прозвуча неуверено.

— Мисля, че не хранят особени надежди. Много от хората, получили амнезия, никога не успяват да си спомнят миналото. — Това бе самата истина. Марина буквално цитираше откъс от една статия, която лекарят й даде, за да се запознае по-подробно с медицинския феномен.

Джилиан неохотно се съгласи и продължи:

— Ти и Рон бяхте с яхтата в морето.

— Имахме яхта?!

— Да. Казваше се „Дамата на моите мечти“. Рон я купи, щом разбра колко обичаш да плаваш. Бяхте излезли в залива. Някакъв човек със скутер се ударил в борда. Той също пострадал, но успял да избяга. Полицията още го издирва.

— И какво точно се е случило с нас?

Сестра й въздъхна и се отпусна в креслото.

— Наистина ли искаш да чуеш всичко?

— Съжалявам, че ти причинявам мъка. Просто искам да си изясня нещата.

— Лекарят каза, че Рон си е счупил врата при удара. Не се е мъчил. Смъртта е настъпила мигновено. И двамата сте били изхвърлени във водата, а „Дамата“ се разцепила на две. Някакви хора били наблизо с лодка, станали свидетели на инцидента и веднага се притекли на помощ. Когато се добрали до вас, ти си се била вкопчила в парче от корпуса, а с другата си ръка в тялото на Рон. Извадили ви двамата заедно. В болницата установили, че Рон е мъртъв, но ти все още си дишала. Била си погълнала много вода и главата ти била ударена лошо, но сметнали, че ще оживееш. — Джилиан вдигна очи. Сълзи размиваха грима й. — Когато отидох в болницата, ми казаха, че сърцето ти неочаквано е спряло. Допускаха, че травмата в главата е била по-тежка, отколкото са предположили първоначално.

— А после? — прошепна Марина.

— После докторът започна да оформя смъртния акт. Точно в този момент в стаята връхлетя една сестра и буквално изпищя, че ти дишаш. Приличаше на човек, видял призрак. — Джилиан леко се усмихна и внимателно изтри размазания си грим. — Нищо ли не си спомняш?

— Абсолютно нищо. — Поне пред себе си Марина можеше да признае, че не лъже. Тя не можеше да има спомените на истинската Марина. Вдигна сестра си и я прегърна.

— Покажи ми жилището. Представи си, че никога не съм била тук.

— Странно… Да показвам на сестра си собствения й дом.

— Знам, за мен също изглежда неестествено, но… — Джилиан спря насред изискано обзаведената гостна.

— Чудя се дали и магазинът ще ти изглежда така непознат.

— Не зная. Може би утре, когато го видя…

Сестра й, й беше споменала, че двете са съсобственички на магазин за книги и играчки — „Детски свят“. Преди около десетина години били започнали почти от нулата. Как щеше да се справи с търговията? След колежа не бе работила, а през последните две години се бе посветила изцяло на детето си. Вярно, бе завършила детска педагогика, но Бен категорично бе настоял да си остане у дома. Обичаше го много и не възрази. Освен това, беше й приятно да се грижи за къщата.

Продължиха обиколката. Марина замислено минаваше през стаите. В просторната спалня върху един шкаф стоеше снимка в красива сребърна рамка. Тя я взе и внимателно я разгледа. От фотографията щастливо се усмихваха съпрузите. Бяха се снимали на борда на „Дамата“. Рон стоеше на палубата с черен бански костюм. Косата му бе разрошена от вятъра, а широката му усмивка откриваше чудесни бели зъби и дълбоки трапчинки. Беше красив мъж в разцвета на силите си. Бе сложил едната си ръка на кръста, а с другата прегръщаше жена си — нея, Марина. Тя също се усмихваше и големите й сини очи блестяха. Когато е била правена снимката, косата й е била по-дълга и една къдрица нежно се виеше по врата на Рон. Стройното й гъвкаво тяло бе облечено в прилепнал, дълбоко изрязан, оранжев бански костюм, който подчертаваше чудесните й дълги крака. Талията й беше толкова тънка, че ръката на Рон почти я обхващаше. Красива жена…

Но това съм… аз!

За пръв път осъзна цялата сложност на ситуацията. Никога повече нямаше да бъде Кери Брадфорд — съпругата и майката. Сега беше Марина Девъро, собственичка на магазин, вдовица, чиято единствена опора бе състрадателната й сестра. А всичко, което й се искаше, бе да се озове близо до Бен и Джени, да се увери, че могат да се справят без нея…

А после? После трябваше да изживее живота си. С това тяло… Как щеше да запълни хилядите самотни часове в годината? В годините, които й предстояха, поправи се мислено тя.

 

 

Джени тичаше из нападалите есенни листа и звънко се смееше. Кучето Мейджър подскачаше игриво около нея. Бен понечи да му извика, но в този миг четириногото спря на сантиметри от детето и той усмихнато забърза към тях.

Колко обичаше съботите! Малки късчета от времето, което така бързо летеше. Джени растеше и се променяше с всеки изминат ден.

— Хайде, Джен, трябва да се прибираме.

— Не-е ’ска-а!

Бен се разсмя на бебешкото й бърборене. Обикновено двегодишните деца можеха да назовават по име членовете на семейството и най-много да различават цветовете. Но едно от първите изречения на неговата дъщеря бе „Не искам“.

Споменът за Кери отново нахлу в мислите му. Тя щеше да бъде възхитена от бързото развитие на Джени. Беше загинала преди три месеца.

Господи, никога не си бе представял, че ще посрещне втория рожден ден на малката без нея.

Ще затихне ли някога мъчителната болка? Вероятно не. Или след много, много години ще се притъпи, след като изчезне чувството му за вина. Да, той се чувстваше виновен, задето не бе внимавал достатъчно през онзи ден. През цялото време, докато се разхождаха, мрачно бе размишлявал за усложненията, които бе получила Кери след раждането. Те ги лишаваха от възможността да имат повече деца. Дано Господ му прости, но в мислите си той никога нямаше да може да изтрие от ръцете си кръвта на любимата си съпруга.

Мейджър се разлая и изтича към края на оградения двор. Врявата, която вдигаше, беше страхотна.

— Мейджър, долу! — Но животното въобще не му обърна внимание.

Бен въздъхна. Само Кери можеше да го усмирява. Цяла сутрин го бе държал затворен, защото новите съседи се нанасяха и при всяко минаване, той лаеше яростно.

Джени също се затича с всичка сила по алеята към оградата. Двегодишните можеха да бъдат много бързи. Бен забърза след нея, за да обуздае и кучето, и детето. В този момент един леко дрезгав женски глас тихо заповяда:

— Мейджър, седни!

За голяма негова изненада кучето моментално се залепи за земята и настана тишина.

Леко притеснен, Бен се промуши през храстите. Джени стоеше там и нещо бърбореше.

Една слаба ръка бе протегната през оградата и галеше козината на Мейджър. Забеляза коленичила жена от другата страна. Кучето ближеше пръстите й през решетката. Като го чу да приближава, тя вдигна поглед към него.

Бен тъкмо се канеше да каже нещо, но думите му замряха. Макар и отскоро вдовец, не можеше да не забележи красотата на непознатата. Русата й коса блестеше на слънцето като златна. Челото й бе закрито от бретон, а подрязаната й на черта коса се подвиваше навътре, откривайки изящната й шия. Огромните й сиво-сини очи, доминираха на гладкото фино лице.

— Здравейте! — изправи се тя. Беше висока. Може би съвсем малко под неговите сто и осемдесет сантиметра. — Аз съм Марина Девъро. Не можах да се въздържа да не поговоря с малката ви дъщеря. Тя е чудесна!

Усмивката й излъчваше топлота, която не бе усещал от дни насам. Тя се разля по тялото му и за миг прогони нерадостните мисли.

— Благодаря. — За да прикрие смущението си, Бен изрече първото, което му дойде наум. — Откъде знаете името на кучето?

Очите й леко се разшириха.

— В-вие го извикахте преди малко. Чух ви като му говорехте.

Не искаше да бъде груб. Опита се да се усмихне и й подаде ръка.

— Аз съм Бен Брадфорд. Извинете ме. Това глупаво куче никога не ме слуша, а вие веднага успяхте да го укротите.

Усмивката отново се върна на лицето й заедно с две симпатични трапчинки.

— Много обичам животните. Май е смесена порода?

Бен кимна. Неохотно свали ръката си, по която още усещаше топлината на дланта й.

— Мелез между коли и овчарка. Под специалната закрила на Дружеството за защита на животните. — Отново го прониза споменът за Кери, която хареса кучето веднага, щом го видя в клетката в приюта за бездомници. — Държах го вътре, за да не си продере гърлото от лай, докато се нанасяхте. Вие май сте новите съседи, нали?

— Да, но аз съм сама. — Тя се поколеба. — Неотдавна съпругът ми загина при един инцидент с яхта… Това място ми харесва. Точно такова търсех. Бях решила да направя промяна.

— Моите съболезнования, госпожо — побърза да каже той.

Тя кимна и наведе очи.

Искаше му се да й каже, че е наясно колко неловко се чувства човек, когато хората изговарят тези банални, макар и искрени думи. Но не се реши да заговори с непознатата за Кери. Само отбеляза:

— Околността е прекрасна…

— На колко си годинки? — Съседката му се бе навела и говореше на Джени. Детето гордо показа едно пръстче и тя се засмя. — Май скоро ще имаш рожден ден, нали? И ще станеш на две — посочи тя два пръста на малката.

— Да, на втори ноември. И тогава ще стане голямото момиченце на татко.

— Аз д-е — засмя се Джени и погледна с палави очички баща си. — Та-ти, д-е.

Бен я грабна и я погали по коремчето.

— Хайде, фъстъче, отиваме на обяд!

— Б-яд, та-ти? — разпищя се от радост момиченцето.

Мъжът се усмихна.

— Това дете е настроено само на една вълна. Щом се спомене обяд и веднага огладнява. Приятно ми беше да се запознаем, госпожо. Желая ви безпроблемно преместване.

— Благодаря.

Бен сложи Джени на широкото си рамо и обеща:

— Добре, Джен, ще ти направя омлет.

Марина чу последните думи, когато мъжът, детето и голямото куче вече наближаваха къщата. Малката компания изчезна през задната врата и очите й се напълниха със сълзи. Тя ядосано ги изтри.

Ти си избра това! Не трябваше да се връщаш!

Изправи рамене и бавно закрачи към къщата, която наскоро бе купила. Джил реши, че е полудяла да остави удобното си жилище и да се премести в това тихо предградие на Таусон.

Всъщност тя не искаше да купува имот до къщата на Бен… Искаше само да провери дали се справят без нея. Но когато преди месец обикаляше с колата наоколо с надеждата да ги зърне, видя обявената за продажба къща. Имаше угризения, че ще се наложи да използва застраховката на Рон за покупката, но след като размисли, реши, че той и „другата“ Марина едва ли биха имали нещо против.

Окачи палтото си в кухнята и си направи любимия билков чай. Мислеше за Бен и Джени. Не знаеше, че са на двора, когато отиде да погледне градината. Беше сезонът, когато се пресаждаха пролетните цветя. Дали съпругът й ще се сети, че трябва да се погрижи за лалетата?

Вероятно, не. Бен не обичаше да се занимава с градинарство, освен с косенето на тревата. Тя почти изтича, когато Мейджър се втурна с лай към нея. Реагира инстинктивно и кучето се подчини, макар гласът й да не бе същият по тембър. При все това, като че ли я позна — възможно ли бе това? Бедният, липсваше й. След това се появи Джени и сърцето й болезнено се сви. С огромно усилие на волята си наложи да не се втурне и да я прегърне.

Днес за пръв път виждаше момиченцето след три безкрайно дълги месеца. Почувства се щастлива, като разбра колко много нови думи знае и как уверено ходи.

Колко й липсваше миналото! Ще трябва да бъде много внимателна. Не биваше да се издава, че знае всичко за семейството. Историята с кучето смути Бен. Тя също се уплаши в първия миг. За секунда се поколеба дали не е узнал по някакъв необясним начин истината.

Беше отслабнал, но изглеждаше добре. Правата му тъмна коса падаше небрежно на челото. Малката трапчинка на брадата, която толкова харесваше… Колко пъти нежно бе прокарвала пръсти по красивата извивка на горната му устна! Сега зелените му очи не се усмихваха както преди. Изглеждаше уморен. Още по-лошо, нещастен. Тъгата в очите му изчезваше, само когато разговаряше с Джени.

Разбираше го. Тя също бе изгубила всичко, дори себе си. Най-страшни бяха съботите и неделите — безкраен низ самотни часове, които не знаеше с какво да запълни. Нощите също бяха мъчителни. Опитваше да си представи, че Бен е до нея в леглото, но когато протегнеше ръка, откриваше само хладната възглавница. Най-лошо бе, когато й се причуваше плачът на Джени. Понякога скачаше от леглото, преди да дойде на себе си…

Обзе я пълно отчаяние.

Остави чашата с чая и въздъхна.

Господи, така ли ще прекарам остатъка от живота си? Ще виждам дъщеря си и съпруга си веднъж в месеца и това ще ми стига да бъда щастлива?

Вече бе свикнала да прекарва много часове в магазина и за удивление на сестра си, работеше твърде усърдно. Така запълваше празнотата в живота си. Но имаше нужда от нещо, което да я възпре да не се втурне към вратата на съседната къща и да помоли да върши най-черната работа, само и само да може да вижда Бен и Джени. Нещо, което да запълни безсънните нощи на копнеж по мъжа, който спеше само на няколкостотин метра от нея. Може би трябваше да си вземе някаква животинка, домашен любимец?

Марина изтри очите си с края на блузата. Няма смисъл да се самосъжалява.

Идеята не е лоша… Марина!

Едно животинче ще й бъде добра компания вкъщи. На него ще отдаде цялата си стаена любов.

 

 

— Г-остим, у-гостим, сега! — нетърпеливо подскачаше Джени на верандата.

— Добре, фъстъче, време е да вървим. — Бен затвори вратата пред муцуната на Мейджър и го остави да лае вътре. Разбира се, кучето не можеше да дойде с тях на „Дай ми да се угостя“. Той взе малката видеокамера, хвана Джени за ръка и й помогна да слезе по стълбите.

Тръгнаха по пътеката към дома на Марина Девъро. Пред вратата спряха за момент. Фенерите на входа й бяха запалени, значи очакваше деца за Хелоуин — празника на Вси Светии. Бен отвори портата и въведе Джени в двора.

— Добре, Джен — даде й последни наставления той, — иди до вратата и силно почукай. Когато госпожа Девъро отвори, кажи: „Дай ми да се угостя или ще ти пакостя!“.

Детето пристъпи и внимателно се покачи на единственото стъпало пред вратата. Опашката на костюма й на лъвче се влачеше след нея. Бен се отдалечи и нагласи камерата. Когато момиченцето се обърна неуверено към него, той се приближи, натисна звънеца и отскочи назад с камерата.

Вратата се отвори почти веднага. Марина широко се усмихна, като видя мъничкото лъвче на прага. Господи! Беше по-красива от миналия път в розовото спортно екипче.

— Олеле! — извика престорено тя и уплашено ококори очи. — О, страшният лъв! Ще ме изядеш ли, лъвчо?

Джени пак се извърна към баща си, очичките й неуверено надничаха изпод качулката на костюма.

— Хайде, фъстъче, какво трябва да кажеш?

Марина клекна до детето.

— Имам лакомства за гладните лъвчета тази вечер — показа тя на Джени купа бонбони иззад гърба си и коленичи. — Знаеш ли какво казваме на празника на Вси Светии?

Джени се усмихна и се облегна на коляното й. Очичките й весело се въртяха, но не каза нищо.

— Хайде, Джен — обади се Бен. — Помниш ли какво ти казах?

— Го-стим, го-стим! — извика момиченцето.

Лицето на Марина светна.

— Ти си истинско сладурче, Джени! — подаде й купата тя и я остави да си избере няколко бонбона.

— Все още не мога да повярвам, че е достатъчно голяма да ходи на „Дай ми да се угостя“ — каза Бен и продължи да филмира сцената. — С всеки изминал ден става все по-самостоятелна. Всичко иска да опита сама.

— Сигурно ви е трудно…

Той кимна и погледна с отсъстващ поглед към Джени, която бе седнала на стъпалото и се опитваше да скъса обвивката на един шоколадов бонбон.

— Радостта е и сладка, и горчива, като я гледам как расте. Все си мисля, че ще си остане завинаги малко безпомощно момиченце. Е, вече не се вкопчва в мен всяка нощ. — Поколеба се, сетне продължи, като изключи камерата: — Жена ми загина при злополука на улицата през юли, пред очите на дъщеря ни. Добре, че Джени е малка и не разбира какво се е случило, но на мен ми е двойно по-тежко…

Той не можа да продължи. Страхуваше се да погледне към Марина. Всеки жест на симпатия щеше да го накара да рухне.

— Та-ти, виж! Ку-че!

Бен се огледа.

— О, къде отиваш съкровище? — ядосано извика Марина.

В този момент едно малко бяло кученце се втурна през краката му и тя се затича след него. Джени запищя от удоволствие.

Бен стоеше вцепенен. Кери използваше същото възклицание. Гледаше как Марина заварди в ъгъла треперещото малко животинче и го взе на ръце. Откъде бе заимствала този израз? Кери страшно мразеше ругатните. След като се роди Джени, той не казваше даже „По дяволите!“ вкъщи.

Русокосата му съседка се приближи и обясни:

— Взех я наскоро. С нея са се отнасяли лошо и сега се страхува от всичко. — Погледна мъжа. — Съчувствам ви за съпругата ви. Животът понякога е жесток…

— Да. — Искаше да смени темата, макар днес да му бе трудно да не мисли за Кери. Погали бялото кученце. То се разтрепери и изскимтя. — Много е уплашена. Как се казва?

— Нарекох я Лъки. Има късмет с мен. Предишните й собственици са я затваряли в килера без вода и храна, докато отсъствали. А когато са били вкъщи, я биели, щом се разлае.

— Но това е жестоко! За такива трябва да има съд. Къде я намерихте?

— Открих я в приюта на Дружеството за защита на животните. Харесах си и една бяла ангорска котка. Страшно обичам животни! — вдигна рамене тя. — Нуждая се от компания. Тази огромна къща е ужасно празна… — снижи глас Марина и сведе очи, за да не съзре болката й.

— Защо не се отбиете утре, за да ми помогнете да се справим със сладкишите, които Джени е събрала? Не мога да я оставя да ги изяде всичките, ще й стане лошо. Ще ми направите услуга. — Защо ли й предложи да ги посети? Той не търсеше друга жена.

— Благодаря, не обичам сладки неща. Като отрова са.

Още веднъж Бен се стъписа. Кери бе казвала същите думи.

— Жена ми също не обичаше сладко…

Марина погледна надолу към Джени и лицето й светна в усмивка.

— Очевидно дъщеря ви не мисли така — рече тя и тръгна към къщата с Лъки на ръце. — Почакайте да взема фотоапарата си и една мокра кърпичка, преди да посетите другите съседи.

Той погледна към Джени и избухна в смях. Момиченцето седеше на стъпалото, без да обръща внимание на разговора им. Беше отхапала обвивката на бонбона от едната страна и смучеше потеклия шоколад. Личицето и ръцете й целите бяха изцапани. С костюма на лъвче с щръкналите уши изглеждаше ужасно смешна.

Марина бързо се върна. Коленичи пред Джени и я снима. После се обърна към Бен:

— Хайде, сега двамата. Ще ви дам снимките, като промия филма.

Той седна до дъщеря си, а тя внимателно изчисти бузките и ръчичките й. После я целуна по главичката.

— Хайде, кукличке! — Снима ги и каза: — Благодаря ви, че я доведохте.

Бен се почувства странно смутен.

— Довиждане…

Хвана Джени за ръка и тръгна към другата къща. Не, не беше увлечен по тази жена. Все още обичаше Кери. Тогава защо му се искаше да се върне и да прекара цялата вечер в милата й компания?