Ан Мари Уинстън
Веднъж в живота (11)

Десета глава

Бен погледна часовника на нощното шкафче до леглото — четири часа и четирийсет и три минути сутринта.

По дяволите! Как можа да си тръгне така! Не бе оставила даже бележка къде отива. Чувството за вина отново сви сърцето му при мисълта за последните му думи, отправени към нея.

Махни се! Остави ме!

Марина беше приела думите му буквално.

Толкова бе шокиран от новината, че дори не бе чул, кога е излязла. Чак вечерта, когато майка му се обади, за да попита кой ще вземе Джени, той забеляза, че Марина я няма.

Позвъни в магазина. Там никой не отговори.

У Джилиан също никой не вдигна слушалката. Къде другаде можеше да бъде? Не и в съседната къща — там бяха прекъснали инсталациите, след като тя се премести да живее при него.

Той прибра Джени и цяла вечер игра с нея, като се опитваше да не мисли за най-лошото. Очакваше всеки момент Марина да се появи на вратата. Но дойде време за спане, сложи детето в леглото и го връхлетяха кошмарите… Спомените от времето, когато я загуби първия път.

Мислеше, че може би е ранена, че лежи някъде… Започна да брои часовете. Къде ли беше отишла?

Трябваше да се върне! Животът му без нея губеше смисъл. Веднъж вече му се беше случвало да живее сам и всеки ден бе болка и самота, стоплян само от детето — това сияйно чудо, което двамата бяха създали.

Но Джени не му принадлежеше така, както Кери. С всяка година дъщеря му щеше да става все по-независима. Един ден ще трябва да се отдръпне и да я остави да живее собствения си живот. А той ще остане сам…

Сам като майка си, която прекара целия си живот в уединение, в самотна борба да отгледа детето си. Е, той има някои предимства. Парите не са такъв проблем, какъвто бяха в тяхното семейство. Но дълбоко в себе си Бен знаеше, че не е толкова силен, колкото майка си. Той не би могъл да изкара остатъка от живота си сам. Дълбоко в душата си Бен Брадфорд беше… страхливец.

Тя трябва да се върне!

Нима не вижда каква нужда има от нея? Преди да я срещне, се беше изолирал от света. Дори майка му не можеше да запълни празнината в душата му.

Спомни си своето нерадостно детство. Връщаше се в тъмния апартамент и приготвяше домашните си сам, защото майка му си идваше късно от работа и едва успяваше да приготви нещо за вечеря. Когато порасна, сам го правеше. Но в душата му още дремеше стаено отчаяние от това, че често не намираше абсолютно нищо за ядене в шкафовете на мизерната им кухня. А изразът върху лицето на майка му, когато в края на деня слагаше краката си върху възглавничка пред износения стол-люлка в малката им дневна! Нямаше радост в очите й, само разбиране, че след няколко кратки часа ще излезе отново, за да търси цял ден някаква случайна работа. Погледът й просветваше само, когато се спираше на него.

Понякога Бен почти мразеше баща си, задето беше умрял. И се закле, че неговото семейство никога няма да води такова мизерно съществуване. Жена му никога няма да работи. Големите осигуровки ще й помогнат даже и ако него го няма. Съпругата му ще може да стои вкъщи и да обсипва децата им с всичката любов и внимание, за които той бе мечтал като малък. Спомни си колко завиждаше на най-добрия си приятел, Джой. Винаги, когато се отбиваше у тях след училище, имаше току-що изпечени сладки. Ухаеше на чудесни ястия, приготвени от майка му за вечеря. А майката на Джой се смееше, когато й разказваха училищни истории. Господи, тя даже пееше!

Майката на Бен никога не бе пяла. Усмихваше се, когато й разказваше какво му се беше случило в училище, но беше толкова изтощена, че заспиваше на стола, преди той да довърши историята.

Веднъж, трябва да бе около деветгодишен, тя тежко се простуди и болестта й продължи месеци. Той лежеше буден през нощта и слушаше дълбоката й кашлица. Обмисляше как да потърси някоя случайна работа из квартала, за да събере пари и да я заведе на лекар.

А бе само деветгодишен, за бога!

Никога, никога децата му няма да познаят тревогата какво ще стане с тях, ако майка им се разболее, закъснее вечер или загуби работата си. Какво толкова ужасно има в това да иска да даде на семейството си всичко, което на него му бе липсвало като дете?

Не, че не обичаше майка си. Напротив, винаги горещо я бе обичал, обичаше я и сега. Беше правила жертва след жертва заради него. Сега той се бе погрижил за нея — тя беше осигурена.

Бен бавно се изправи в леглото и провеси крака на ръба му. Марина се опитваше да го накаже. Ще поговорят, след като се успокои и ще й покаже колко налудничаво е да се опитва да се занимава с бизнес с две малки деца и домакинство на ръце.

Две малки деца!

Звучеше странно. Някакъв тих глас на радост започна да измества гнева, който го владееше цяла вечер. Другото бебе!

Неочаквано по бузите му се застичаха сълзи. Не беше мислил, че ще има още веднъж този шанс. Ще трябва да накара Марина да разбере колко глупава е идеята й да работи. Ако се преуморява, може да навреди на себе си и на детето.

Окуражен, той стана и се отправи към банята. Взе душ, направи няколко упражнения и се облече. Ще се опита отново да позвъни у Джилиан. Сигурен бе, че тя знае къде е Марина.

В шест и петнайсет Бен набра номера на Джилиан. Позвъни пет пъти, докато накрая съненият й глас се обади в слушалката:

— Ало?

— Къде е Марина?

Чу се леко изщракване и връзката прекъсна. Вероятно беше от централата. При второто обаждане телефонът отново изключи. Когато опита за трети път, Джил направо му каза:

— Не звъни повече, Бен! — и тресна слушалката.

Той стоеше като зашеметен. Затвори му телефона!

Вбесен, захвърли апарата. Проклета вещица, само се меси в живота им! Поне е ясно, че знае къде е Марина.

Готов бе да скочи в колата и да я накара да му каже къде е Марина. Взе ключовете и тръгна към вратата. В този момент осъзна, че не може да остави Джени. Огорчен, объркан и ядосан, седна на масата в кухнята и хвана с две ръце главата си. Какво да прави?

Не, с Джилиан не можеше да се разбере по този начин. Агресивното поведение няма с нищо да му помогне. Тази жена се държеше като тигрица, когато защитаваше сестра си. Ако иска да намери Марина, трябваше да използва чара си. Въздъхна и стана да направи закуска, преди да събуди Джени, която сигурно щеше да се разреве щом разбере, че Марина я няма.

Така и стана. Остави разплакалото дете при майка си и подкара колата към магазина. Пристигна в „Детски свят“ малко преди девет и паркира направо на улицата. В навечерието на Коледа Бен работеше до обяд. Надяваше се лесно да се разбере с Джилиан и да тръгне за службата. Тя тъкмо отключваше вратата и махаше табелата „Затворено“. Бен веднага влезе.

Погледът му претърси помещението. Надяваше се Марина да е там, но беше малко рано — обикновено идваше след девет.

— Джил! — Гласът му изразяваше доброжелателност.

Тя се приближи. Лицето й не предвещаваше нищо добро. Стъписа се от погледа й, пълен с ненавист, злоба и едва сдържана ярост.

— С какво мога да ти услужа? — Гласът й беше в леден контраст с веселите коледни песнички, които се носеха из магазина.

— Търся Марина. Кога идва?

Не знаеше точно как да се държи с нея. Джилиан винаги бе сърдечна, приятелски настроена и закачлива, но никога не му бе давала аванси. Когато разбра за отношенията им с Марина, искрено се бе зарадвала.

— Няма да дойде. — В тона й прозвуча нескрито злорадство. — Мога да й предам бележка.

— По дяволите, Джилиан! — Знаеше, че сгреши като крещи, но не можеше да живее без Марина! — Знам, че сте се виждали. За глупак ли ме вземаш?

Последва мълчание и той дори започна да мисли, че вече премисля позицията си, но горчиво се излъга. Тя се усмихна злобно.

— Не мога да намеря по-подходяща дума! — После смени тона с открита ярост. — Но като се замисля, бих я заменила с нещо друго. „Глупак“ не покрива точно това, което считам, че си! Сестра ми не търсеше мъж, когато се вмъкна в живота й. Тя току-що беше загубила единствения човек, когото бе обичала истински, а също и спомените си за него. След това те откри и за известно време ти омая и двете ни.

— Джилиан, ти не разбираш…

— О, разбирам много добре! — просъска тя и го блъсна в гърдите.

В яда си Бен едва се сдържаше да не й каже истината за двойствената личност на сестра й. Само мисълта, че Марина никога няма да му прости, го спираше да не блъсне в лицето й факта, че Марина е била негова жена, много преди тя да я познава. Джилиан не подозираше за жестоката му душевна борба.

— Тя беше така въодушевена за бебето. Въодушевена! Това щеше да направи живота й завършен. Мислеше, че я обичаш, че ще бъдеш очарован, когато чуеш за другото дете така, както тя беше готова да стане майка на Джени. Но, не! Ти само си искал да заместиш онази жена — образец на съвършенство, за която си бил женен. Е, нека ти кажа нещо, арогантен глупак такъв, Марина няма нужда от теб. Обичаше те, искаше да живее с теб, но тя не е някаква восъчна кукла, която да моделираш, както на теб ти е удобно! — изкриви гневно устни Джилиан. — Махай се от магазина ми!

Отчаяние и ярост се смесваха в душата му.

— Джилиан, обичам я! Искам да поговорим. Искам Марина и детето.

— Да, но при твоите условия. Махай се! — изкрещя в лицето му тя и хвана телефонната слушалка. — Имаш пет секунди да напуснеш, преди да извикам полицията! Ако ти лепнат едно обвинение за нападение, вероятно ще се отрази на клиентите ти.

Той още се колебаеше, когато Джилиан започна да набира номера.

Със злобна ругатня Бен се обърна и затръшна вратата след себе си. Не знаеше какво друго може да направи. Отиде в службата си в отвратително настроение.

Сутринта мина ужасно. През цялото време в ушите му звучаха думите на Джилиан, които разбиха и последните му надежди.

Не, не беше прав. Едва сега започваше да разбира. Обичаше Марина. Да, преживяното я беше променило невъзвратимо. Сега тя бе по-различна от Кери, а той отказваше да приеме това. Всеки друг мъж щеше да бъде благодарен за своя втори шанс и историята с работата й щеше да бъде само незначителна промяна.

Едва успя да отговори на пожеланията за Коледа на колегите си, когато си тръгнаха на обяд. Изгаси раздразнено радиото на колата. Не можеше да понесе коледните напеви. През целия път до дома се молеше да види колата на Марина пред къщи.

Уви! Нямаше я. Бен не знаеше какво да прави. Да я издирва с полиция? И да направи техните проблеми обществено достояние? Едва ли би й харесало. Освен това, тогава Джилиан ще може да каже, че Марина си е тръгнала по свое собствено желание.

Слезе от колата и се отправи към къщата. Изведнъж видя на оградата на нейния дом табела „Продава се“. Не може да бъде! Обявата направо му се „хилеше“ в лицето. Вчера нямаше нищо. Вярно, че говориха за продажба, но до този момеят не бяха предприели нищо. Всички му надежди се стопиха.

Напуснала го бе завинаги!

Повлече крака към своя дом. Влезе през вратата на гаража и седна в хола. Ще отиде да прибере Джени и ще се преструва на страшно щастлив, че Дядо Коледа вече е на път. Не биваше да разочарова малкото момиченце — така ще се бори с болката.

Но как ще обясни на Джени, че Марина никога няма да се върне?

Стига си мислил за нея!

Коледната елха весело блещукаше на слънчевата светлина, която се процеждаше през прозорците. Не можеше да гледа спокойно на тази идилична картина. Котката Клод обикаляше из стаята и се галеше в краката му. Бен я взе и потри буза в меката бяла козина.

— Къде е господарката ти? — замислено я попита той.

Но и котката не му отговори. Той мина през фоайето към спалнята да се преоблече. Видя там пакети, кутии, големи кашони, акуратно опаковани и поставени в единия ъгъл. Вероятно Марина е идвала сутринта и е прибрала багажа си. Значи, наистина го напускаше.

О, господи, как ще живея без нея?

Бен безцелно обикаляше из къщата. Потърси утеха в стаята на Джени. Седна на ръба на леглото й и взе една ококорена маймунка, с която детето спеше, откакто Кери бе починала. Конвулсивно притисна играчката до гърдите си. После погледът му падна върху нещо друго на пода. Наведе се и вдигна книгата с детските стихове, които Марина беше подарила на Джени за рождения ден. Момиченцето искаше да слуша стихчета всеки път, преди да заспи.

С треперещи ръце отвори книгата и прочете посвещението на първата страница:

„На най-сладкото малко момиченце на света!

С цялата ми любов за твоя втори рожден ден.“

Марина.

Джени винаги искаше да й четат този надпис, преди да започнат книжката. Познатите думи го довършиха.

„С цялата ми любов…“

Задушаваха го отчаяние и чувство за вина. Колко себичен, егоистичен и дребнав бе се оказал! Нищо чудно, че го напусна. Вероятно е трябвало да го разтърси по-силно, за да дойде на себе си. Той и Джени бяха целия й свят. Как можа да се усъмни! Тя беше отдадена единствено на семейството си. Нито веднъж не бе допускала работата да попречи на нещо важно в живота им. Когато се разболя, Марина без колебание се бе обадила на Джилиан и бе останала вкъщи.

Тя обичаше работата си. Беше я виждал как помага на някаква възрастна дама да избере най-подходящия подарък за внучето си, с часове се ровеше в новите книги, преди да поръча най-подходящото. Това не беше просто доход за нея, нито обикновена работа.

Това беше необходимост за нея! Бе вложила толкова любов!

Марина изцяло се бе променила след инцидента. Беше по-уверена, по-спокойна и бе развила способностите си. „Детски свят“ бе се превърнал в смисъла на живота й. Това беше нейният свят. Не можеше да се посвети единствено на тях с Джени.

Кери не би му противоречала. Щеше да се чувства нещастна и объркана, без да знае какво да предприеме. Марина беше прозряла неговата твърдоглавост и бе разбрала, че той ще я обезличи. А това щеше да убие тяхната любов.

Но тя грешеше! Той може да се промени. И би го направил заради нея! Това, което изглеждаше непреодолимо вчера, днес изпъкваше в друга светлина.

Права е. Може да се посвети на кариерата си, без това да навреди на когото и да било от семейството. Даже и на бебето. Бебето… Как блестяха от радост и въодушевление очите й вчера! Ако беше помислил малко повече, щеше да изпита същата радост.

Проблемът за работата й съществуваше единствено за него. Той я бе прогонил и той трябваше да я убеди да се върне. Той…

— Бен?

Дръпна ръце от очите си и скочи на крака.

Тя се е върнала!

Сърцето му лудо затуптя. Може би вторият му шанс идваше по-скоро, отколкото бе очаквал? Марина стоеше на прага и гледаше някъде встрани.

— Бен, извинявай, че те безпокоя. Дойдох да взема някои мои неща.

— Къде отиваш?

Поразително красива, както винаги! Само погледът й бе някак отнесен. Трябваше да й говори. Ужасно се страхуваше, че ще си тръгне, преди да й каже, че не е прав.

— Намерих апартамент, в който ще мога да държа животните. По-късно ще потърся къща. — Въздъхна и меко продължи: — Извинявай. Извинявай, че отново се вмъкнах в живота ти… — Гласът й пресекна и раменете й се разтресоха. — Ще уважа всяко твое решение за Джени. Знам, че нямам право да я посещавам. Моля те, само й кажи… Кажи й колко много я обичам!

Той се опита да каже нещо, но тя го спря с ръка.

— Трябва да вървя. Искам само да те уверя, че много съжалявам, че аз… Аз не отговорих на очакванията ти. Няма да искам да правиш каквото й да било за това бебе. Знам, че не искаше да се получи така.

Сълзи се стичаха по лицето й и тя ги изтри с трепереща ръка.

Бен я гледаше обезоръжен. Стоеше пред нея като вцепенен, без да може да помръдне. Най-после нежно обхвана лицето й в длани и положи главата й на рамото си.

— Шшт, не плачи! Не мога да издържам, когато плачеш.

Марина вдигна глава и го погледна с някаква отнесена усмивка на лицето.

— Знам. Извинявай. Ще взема само нещата, без които не мога и животните. Сигурно ще мина през другата седмица да…

— Не!

— Какво? — Тя се отдръпна.

Бен опита отново. Този път молеше, а не заповядваше.

— Искам да кажа, че няма нужда да вземаш нещата си.

— Но те ми трябват!

Нарочно ли изопачаваше думите му? Той нервно пое въздух. Следващите мигове може би щяха да бъдат решаващи в живота му.

— Марина, не си отивай!

Тя вдигна вежди, но той не я остави да говори.

— Искам детето! Искам теб!

Гърлото му пресъхна и Бен млъкна уплашен, че вече е твърде късно, че не може да заличи обидата, нанесена вчера. Може би вече не го обича. Даден му беше втори шанс…

— Какво говориш? — произнесе едва чуто Марина.

— Искам да кажа, че сгреших. Не бях съгласен да работиш, защото се страхувах. Мислех, че ще се отдадеш на работата си и ще забравиш за мен, за… Смисълът на моя живот винаги е бил да се грижа за семейството си и да го осигуря. За мен бе непоносима мисълта, че ти в действителност нямаш нужда от мен.

— О, Бен! Не разбираш ли, че винаги ще имам нужда от теб? Любовта ми към теб не зависи от това колко печелиш. Бих те обичала даже, ако трябваше да се борим за покрив над главата си.

Тя се приближи до него и погали лицето му.

— Бих желала това дете, даже ако едва свързвахме двата края. Защото то е символ на нашата любов. Обичах те толкова много, че се върнах при теб от отвъдното! Ти си част от мен, от сърцето ми — прошепна тя с искрящи очи.

Искаше му се да я притисне до себе си и да приеме този подарък на безрезервна любов, но вината, която го мъчеше от месеци, го възпря.

— Не заслужавам друг шанс — наведе замислено глава той. — За мен беше шок, когато разбрах, че няма да имаме други деца. Държах се като пълен егоист. Ако бях се погрижил за Джени в онзи фатален ден, ти никога нямаше…

— О, Бен! Не можеш да се обвиняваш за това. Все за това ли си мислеше след злополуката?

Той кимна, а Марина затвори очи.

— Не ти позволявам да се самообвиняваш! Не беше твоя грешка.

— Но…

— Нищо!

Гласът й беше уверен. Бен чувстваше, че неусетно са си разменили ролите. Сега той черпеше от нейната сила.

— Може и да не бяхме в най-добри отношения тогава, но грижата за Джени ни обединяваше, както и сега. Случват се катастрофи. Вината не бе нито твоя, нито моя.

Той ужасно се нуждаеше от тези успокоителни думи: „Вината не беше твоя!“.

— Исках да говоря с теб. Исках да ти кажа, че съжалявам… Но нямах думи. Иска ми се да вярвам, че съм преодолял себесъжалението и съм се доближил до теб. Сега знам, че ти също си страдала.

— Ако не бях загинала, щяхме да изясним чувствата си и да продължим нататък. Сигурна съм!

Бен видя как погледът й се проясни. Той също се усмихна. На душата му беше леко, както не му се беше случвало от месеци.

— Моля те, върни се при мен! Искам да си щастлива, да работиш в магазина си, щом това ти харесва. Сега знам, че работата ти няма да намали любовта ти към мен и децата. Разбрах, че най-ценното нещо за теб е нашето семейство и това е най-важното!

Той се наведе, за да скрепи молбата си с целувка. Марина с готовност обви ръце около врата му и вдигна лице.

— Утре пускаме обява за домашна помощница — неочаквано каза Бен. — Ще ни трябва жена, която обича деца, животни и която умее да се грижи за домакинството.

— Бен — сложи ръка на устата му Марина. После се засмя и прокара длан по наболата му брада. — Утре е Коледа! Ще трябва да почакаш малко с обявата.

— Никакво отлагане! — възкликна той. — Искам една розовобуза баба, която да умее да прави сладки, да пее приспивни песни и да люлее люлки.

Тя поклати глава сериозно.

— О! Какви изисквания имаш само!

— Нима не знаеше какво искам? — После добави:

— А, щях да забравя, мисля, че сестра ти иска главата ми. Кажи какво да направя, за да я умилостивя?

— Като ни види двамата заедно, щастливи около детето, ще ти прости. Джил не говори за своите проблеми, но и тя си има своите демони, а ти събуди някои лоши спомени у нея.

— Събуди, е слабо казано. Имам чувството, че съм хвърлил запалена клечка в буре с барут.

— Джил винаги е била склонна да реагира бурно — засмя се Марина, взе ръката му и я сложи на корема си.

— След няколко седмици, ще го усетиш как се движи.

— Него?

— Ще бъде момче.

— Е, не мога да споря с човек, който има пряка връзка с Бога. — Той нежно потри носа й със своя. — Но за всеки случай нека измислим и някое име на момиче.

Тя престорено капризно сви устни.

— Наистина ли искаш точно сега да губим време в измисляне на име? Имам по-добра идея как да прекараме времето си, докато не сме взели Джени.

— Досещам се! — И Бен плъзна ръка под широкия й пуловер. — Аз пък имам намерение да прекарам безброй часове в доказване колко те обичам! Цял живот!

Той зарови лице в тила й и някъде дълбоко в подсъзнанието й изплуваха думите:

„Един ден ти и Бен ще го разберете…“.

Любовта й беше дала втори шанс тук, на земята, и щеше да ги преведе заедно и в отвъдното, в следващите им животи.