Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2012)
- Разпознаване и корекция
- Dani(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Бетани Кимбъл. Любов като на кино
Американска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1993
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-110-097-Х
История
- —Добавяне
Осма глава
Джил беше прав. В Лас Вегас през нощта нищо не изглеждаше реално и нищо не изглеждаше невъзможно. Ники беше нюйоркчанка и не би трябвало да я учуди нещо. Но Лас Вегас беше създаден да замайва и наистина замайваше посетителите си. Булевард Лас Вегас предлагаше най-голямото светлинно шоу на света. Милиони цветни електрически лампи и хиляди километри неон, преливащ във всички цветове на дъгата, пулсираха, премигваха, блестяха и се въртяха. Някои бяха постоянни като слънчева светлина, а други тлееха като фосфоресциращо дърво.
— Ето я страната на светлинните чудеса — обади се Джил. — „Аладин“, „Ескалибур“, „Дворецът на Цезар“, „Миражът“, „Сахара“, „Дюните“, „Пясъците“.
Беше към полунощ, а тротоарите и улиците бяха пълни с оживени тълпи. Във въздуха трептеше отчаяна възбуда. Ники се чудеше как може хората да стоят вътре в заведенията, и да се занимават с хазарт, вместо да излязат и да се полюбуват на този невероятен спектакъл! Обърна се назад. На десетина крачки от тях се разхождаше Моузис и като че ли не ги забелязваше. Той гледаше с безразличие трепкащата гора от светлинни реклами — сякаш не му правеха никакво впечатление.
— Искаш ли да видим някое шоу? — попита я Джил. — Можем да хванем последното представление.
— Не, благодаря.
— Тук играят повече звезди, отколкото където и да е по света. Искаш ли да видиш летящ слон?
— Нека слонът си лети без мен. Все пак благодаря ти.
— Наистина ли не искаш? — Тя кимна. Мислеше за Ронда, която бе мечтала за Вегас. — Защо си така мрачна?
— Достатъчно, омръзна ми! — Ники погледна високото здание накрая на улицата. Ивици светлина трепкаха по фасадата му, висока двайсет етажа. Тя не можеше да прочете надписа, защото всички мигащи букви се смесваха и бяха напълно неразгадаеми за нея.
— Хайде, ще те заведа в цирка на цирковете. Можем да пийнем нещо в „Хилтън“ — там има едно тихо кафене. След това се връщаме. Защото не забравяй — утре е големият ден!
— Не съм забравила.
— Виж! — Той посочи към един от клубовете на отсрещната страна на улицата. — Това е същността на Вегас.
— Къде? Какво искаш да кажеш?
— Прочети и ще заплачеш — двойна голяма печалба на всеки пет минути, безплатна ръкавица за играчите на ротативките — това значи, че тези хора играят толкова много на машините, че се нуждаят от ръкавица, представяш ли си? Ето там, „При щастливата Луси“.
— О! — Тя видя един надпис с неонов водопад от монети и ярки букви, които блестяха в червено и златно, сребърно и черно.
— Не ти ли е интересно да опиташ?
— Двойната печалба ли? — Ники се усмихна иронично. — Или безплатната ръкавица? Не, благодаря. Не съм комарджийка.
Джил замълча и я загледа така изпитателно, че тя се обърна.
— Ах, да — ти не си по рисковете. Залагаш само на сигурно.
— Такава съм. По-скучна не бих могла да бъда, нали?
— А какво ще кажеш за ей онова? Не те ли изкушава — със сините реклами — „Барбъри Коуст“? Много е известен. Не искаш ли да заложим на картите само веднъж — аз плащам! — Той посочи два огромни сини надписа, единият с проблясващи златни букви, а другият ярко бял. — Само веднъж да заложим на рулетката, за да се каже, че си пробвала, а?
— Не ме интересува „Барбъри Коуст“! Накъде е циркът?
— Трябва да се върнем, после на юг. Не мога да те възприема с тези две опашки. Не, ти не принадлежиш на Вегас. Нито пък на Ню Йорк. Къде, по дяволите, е твоето място?
— Нали ти казах, Ню Джърси. Аз пък не мога да свикна да те гледам с тези очила. Приличаш ми на… учен, който по цял ден се рови из книгите… — Представи си го седнал в собствената му библиотека, прехвърлил крак връз крак и пуши лула. Зад него рафтове със стотици книги с кожени обложки и позлатени букви. Свят, завинаги затворен за нея.
— Има и по-лоши места от библиотеките.
— Не исках да те обидя! — тръсна опашките си тя. — Просто си те представих в библиотека. Имаш ли си библиотека?
— Имам! — Джил подръпна козирката още по-ниско над очите си. — Цяла стая с книги. Четеш ли много?
— Нямам достатъчно време. Само каквото трябваше да чета по английски и по другите предмети.
— А какво ти допада най-много?
— Не зная. Може би стихове.
— Наистина ли? — Той забави крачка и я хвана за ръката. — Кажи ми едно стихотворение, Ники! Майка ми знаеше безброй наизуст — страшна беше. Аз обаче нямам памет за тях. Ние сме в необикновен, омагьосан град насред пустинята. Нощ е. Точно сега имаме нужда от поезия…
Тя погледна кадифената тъмнина на небето, където не светеше нито едва звезда. Знаеше наизуст много стихотворения — беше ги запомнила от записите за училище. Изобщо доста от нещата, които беше научила, бяха от записи. Може би защото се беше сетила за Ронда, в ума й категорично изплува един стих. Ники дълбоко пое въздух и започна:
„Не въздишайте, жени, не въздишайте,
мъжете винаги са били измамни,
с един крак в морето и другият на брега —
неверни и непостоянни.“
Тя го погледна предизвикателно.
— Ето, казах ти нещо. Доволен ли си?
— Знаеш ли от кого е?
— От Шекспир. От пиеса — не зная коя. Просто го научих.
— Кажи ми друго. Да видим дали можеш да декламираш до цирка!
— Защо? — разсмя се Ники. Близостта му я смущаваше.
— Кара ме да изпитвам носталгия. Можеш ли?
— Не зная.
— Опитай се — усмихна се Джил.
— Добре…
Стана й неловко, но пък й се искаше да докаже, че и тя знае нещичко. Наистина обичаше поезия. Харесваше й начина, по който думите се редяха звучно като в песен. Когато стигнаха до „Сахара“, горяща в неонови пламъци, Ники декламираше стихотворение, озаглавено „Десен“. Завърши, когато стигнаха до розово-бялата сграда на цирка. Стихотворението беше странно — в него нещастният певец бе изкушен от бога на любовта, а после бе затворен в пещера. Джил спря и погали едната й опашка така, както се гали коприна.
— Всичките ти стихове ли са такива тъжни, Ники?
Не й беше идвало наум, че стиховете са песимистични. Мислеше само за тяхната красота.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Ами в тях мъжете са винаги измамници, верният Томас целува царицата на самодивите и тя го затваря в затвор, а когато се появява любовта, все едно попада в клетка. Така ли виждаш любовта в живота?
— Не ми задавай такива сериозни въпроси! — засмя се Ники. — Намираме се между статуя на горила и огромен неонов клоун. За първи път виждам сграда във формата на цирков купол…
— Ники, наистина искам да знам!
— И аз ти отговорих. Това е най-необикновената сграда, която съм виждала. Прилича на огромен розово-бял бонбон.
— Да. И ти самата приличаш на бонбон. Но се държиш надменно — правиш го нарочно, за да държиш хората на разстояние.
— Няма да подложа на дисекция личността си, докато се намираме между горила и клоун. Нека някой друг път!
— Някой друг път, но скоро! — Той сложи ръце на раменете й. — Имам три въпроса към теб, Ники. На двата искам да ми отговориш до сутринта. И очаквам откровени отговори. А третият мога да отложа за по-късно, след.
— Не съм длъжна да отговарям на никакви въпроси!
— Не си длъжна… — Джил стисна раменете й. — Може би не си достатъчно смела. Ще видим. Междувременно, дете мое — той леко перна една от опашките й, — нека те заведа на цирк!
Тя погледна назад. Моузис се носеше покрай огромната бяла статуя на клоуна. Ники знаеше, че е нащрек и ги пази.
В цирка тя беше бомбардирана от светлини, цветове, музика, шум и викове на хора, от аромата на пуканки и фъстъци. От арената й се хилеше лице на клоун със синя коса. Всичко приличаше на ярък, блестящ панаир.
— Била ли си на провинциален панаир? И приятелят ти да ти спечели някоя играчка? — попита я весело Джил. Ники не знаеше къде да гледа. Беше се заплеснала по едно надбягване на механизирани камили в изкуствена пустиня. — В такъв случай си имала непълноценно детство — довърши той.
Тя го погледна обидено, ала Джил явно само се шегуваше.
— Детството ми си беше много хубаво!
— Добре де! Обаче на карнавалите всяко момиче има кавалер, който й спечелва разни безполезни награди.
— Не искам никой мъж да прави нищо за мен! — Ники хвърли дискретен поглед през рамо. Моузис беше на няколко метра зад тях и се преструваше, че наблюдава група туристи.
— А, Ники, ти си тежък случай! Ако не искаш да стреляме, трябва да измислим нещо друго. Някога бях много добър баскетболист. Дали ще спечеля едно от онези кученца?
— За какво ми е кученце? Да не съм дете?
— Да репетираш прегръдки с него, защото с мен не ти харесва!
Той плати, за да си опита късмета да стреля в кошовете, но тя се извърна на другата страна. След малко Джил я потупа по рамото и й подаде огромно бяло куче с гъста козина, черни копчета за очи и червена панделка около врата. Взе го неохотно, ала й стана приятно.
— Да не би това, което виждам, да е почти усмивка? — попита той. — Тогава ще трябва да спечеля още едно животно!
Докато Джил стреляше, Ники го гледаше с неволно възхищение. Притежаваше вродена грация на атлет и сигурност на движенията. Вкарваше кош след кош, без да докосва ръба и след миг сложи в ръцете й ново куче.
— Чувствам се глупаво — усмихна се тя.
— Нищо! Вегас е място, където хората могат да си позволят да оглупеят. Я да видим от какво още имаш нужда — може би от някой друг папагал?
— Джил!
Той се засмя, защото Ники напразно се опитваше да го изгледа строго над двете пухкави кучета.
— Поне два папагала! — извика Джил. — А може и една маймуна.
— Джил!
От играта с пръстена спечели три ярки плюшени папагала — розов, зелен и червен. На стрелите й спечели синьо мече, голямо почти колкото кучетата. От хвърлянето на бейзболна топка към менажерията се добавиха още две маймунки — кафява и сива. Трябваше той да носи едното от кучетата, мечето, двата папагала и маймунките.
— Олеле! — засмя се Джил, като видя огромна панда. — Виж я — по-голяма е от Роуч! Хайде да играем за нея!
— Не! Едва носим тези, които вече имаме!
— Добре — съгласи се той с въздишка. — Но тъкмо си възвръщах формата. Чувствам се като пещерен човек, който лови животни за жена си и й демонстрира своето мъжество. Дори бих се потупал по гърдите, ако имах свободна ръка.
— Хайде да се връщаме в хотела — предложи тя.
— Преди това ще отидем в „Хилтън“ да пийнем на спокойствие.
— Не можем да влезем в „Хилтън“ с тези животни!
— Скъпа, тук е Лас Вегас! Виждали са и по-странен гледки!
Ники усети приятна тръпка при думата „скъпа“. Макар да знаеше, че мъжете от Холивуд наричат всички „скъпа“ и „любима“, и че тези думи не означава нищо.
На улицата нощният въздух беше приятно свеж след блясъка на цирка. След като стигнаха до внушителния „Хилтън“, минаха през казиното с мраморни колони и пищни килими. Тя се почувства замаяна от безбройните ротативки. Дали имаше хиляда? А колко лампи светеха от огромните полилеи? Един милион? Джил я заведе в приятно кафененце. Моузис влезе малко след тях и седна. Една сервитьорка им донесе менюто. Ники побутна своето — дори менюто беше изпитание за нея.
— Поръчай за мен, моля ти се! Уморена съм…
Той поръча за двамата пиле, мексиканска бира с резенче лимон за себе си и чаша бяло вино за Ники.
— Не пиеш много — забеляза Джил. — Искаш ли друго?
— Това е добре. Може би ще ми помогне да заспя.
Той кимна и се облегна назад.
— Мисълта за утре притеснява ли те?
— За сватбата ли? Всичко съм си запомнила. Само се надявам Роуч да не промени нещо в последния момент.
Сервитьорката им донесе питиетата. Джил изцеди лимона в бирата си, вдигна чашата и погледна Ники.
— Казах ти, че имам да ти задавам въпроси. На два искам да отговориш тази вечер. Искаш ли да ги чуеш?
— Не държа особено, но питай. Просто не очаквай отговор.
— Пак става нафукана и престорена. Обзалагам се, че това действа безотказно на хората. Изважда ги от равновесие. Бива те за това. Не е комплимент. — Тя завъртя чашата си, а той отпи от бирата си намръщен. — В цялата тази сделка с превъплъщаването не се чувстваш добре. Особено не ти харесват любовните сценки. Притесняват те. Повече, отколкото би трябвало. А това е само работа.
— Работа, ала на актриса, а аз не съм актриса. Едно е да изглеждаш като някого, съвсем различно е да трябва да играеш като… като влюбена глупачка.
— Разбирам. Така да е. Но това не е всичко. Коя си ти, всъщност? Къде е семейството ти? Какво се е случило с близките ти?
— Няма значение. Сама съм. Голяма работа — това не е трагедия. Справям се чудесно.
— Казах ти, че трябва да работим заедно, и то добре. Ето защо искам да те разбирам. Така че първият ми въпрос е: Какво е станало със семейството ти? — Ники не обичаше да говори за детството си, за семейството си. Беше израснала съвсем не като другите. Чувстваше се плаха, различна, дори особена. — Второто нещо, което искам да знам — продължи Джил още по-тихо, — а искам да го зная, защото го чувствам всеки път, когато те прегърна — защо ти е адски трудно да те прегръщат, ти да прегръщаш, да показваш чувствата си? — Той се пресегна през масата и повдигна брадичката й. — Може би истинският въпрос би бил — кой беше този мъж, който ти причини болка, Ники? Какво ти направи? Толкова ли много те заболя, че никога няма да го преодолееш?
Тя го погледна с тревога. Имаше две свои големи тайни. На всяка цена искаше да ги запази. Джил беше отгатнал първата, за мъжете. Щеше ли да отгатне и втората, която беше още по-срамна, за четенето? Обзе я истинска паника.