Бетани Кембъл
Любов като на кино (7)

Седма глава

Ники напълно се обърка. Искаше Джил да я целува и никога да не спира. От друга страна не искаше да я целува. Вдигна ръце да го отблъсне, но пръстите й сами се отпуснаха на гърдите му. Устните й се разтвориха, за да възрази, ала не излезе никакъв звук. Вместо това той я целуна по-силно. И макар че близостта му я разтревожи, изпълни я и със силен копнеж.

И преди я бяха целували, но не с такава нежност. Мъжете бяха използвали силата си, за да удовлетворят себе си и никой никога не се беше постарал да й достави удоволствие. А Джил беше решил да направи точно това — да я научи на най-сладките тайни на любовта. Ласките му бяха като разговор без думи… Той обви с ръка кръста й и я привлече по-близо. Другата му ръка я галеше по шията, после под гъстата коса до тила. Тя потръпна.

— Недей да трепериш — пошепна Джил срещу устните й. — И недей да се бориш с мен. Аз ти имам доверие и ти можеш да ми имаш доверие. Отвърни на целувката ми! — Бризът полъхна и Ники потрепери отново. Той проследи с пръст линията на брадичката й. Тя знаеше, че трябва да се отдръпне, да го смъмри, ала не каза нищо и остана в обръча на ръцете му. — Покажи ми, че ми вярваш, Ники. Целуни ме. Поне веднъж да не е пред публика… — Отдолу се носеше шумът на неспирното движение по улиците на Лас Вегас, но тя не чуваше нищо, освен биенето на собственото си сърце. Ръката му нежно обхвана брадичката й. — Ники, целуни ме! — каза Джил тихо и тя усети топлия му дъх върху устните си. Повдигна се на пръсти и устните й бавно го докоснаха. Той не помръдна. Устните й срамежливо продължаваха като омагьосани. Беше развълнувана и объркана. Струваше й се, че усеща забързания ритъм на сърцето му под пръстите си. Ръката му около лицето й стоеше съвършено неподвижна, като че ли не искаше да я притесни с движение. — Хайде! Нека да се престорим, че се обичаме…

Ники кимна. Страх я беше от предстоящата сцена. Вече беше емоционално изчерпана. Опита се да прояви самообладание.

— Сега би трябвало да те подлудя от страст, нали? Както вече знаеш, това не ми е призванието…

Джил стисна ръката й.

— Няма да полудяваме от страст. Просто трябва да се държим нормално.

— Нали Роуч каза…

— Остави го Роуч! Само се усмихни. Сгуши се, облегни се на мен и се усмихни. Влюбените не трябва постоянно да демонстрират изключителна страст. Нека се държим естествено.

Тя се сгуши в него и склони глава на рамото му.

— Какво знаеш за любовта? Бил ли си влюбен някога?

— Някога бях… — Той седна на широката стена и я придърпа към себе си. — Така. Сега просто ще си говорим. От време на време аз ще те целувам. Гледай ме в очите.

Ники го погледна. Очите му бяха тъмни като небето зад него.

— Сега режисьорът в теб ли се обажда?

Джил докосна устните й с ръка.

— Не съм такъв режисьор. Мене ме интересува втория план. А сега ухапи игриво пръста ми.

— Какво значи втори план?

— Каскади. Ще режисирам дубльорите в каскади. Потъркай си носа в моя. Да не вземеш да скочиш! Ще си пъхна ръцете под пуловера ти. Не се притеснявай, няма да отида много далеч. Ти само се усмихвай. — Той потърка носа си в нейния и ръцете му, топли на хладната кожа на гърба й, се промъкнаха под пуловера й. Изненада и удоволствие се разляха по гръбнака й. Когато Джил й се усмихна, тя прехапа устни и после се опита да отвърне на усмивката му.

— Такава малка усмивка ли заслужавам? Нали ме обичаш? Хайде, усмихни се! Представи си как изглежда Роуч по бельо — с розови шорти на зелени точки… — Ники се усмихна по-естествено. — Добре — каза той. — Задръж тази усмивка. Красива е. И не отделяй очи от моите. Точно така. Получи се. Изглеждаш като влюбена жена. Видя ли? В края на краищата ти си актриса! — И Джил дълго я гледа. — А сега обвий врата ми с ръце. Като те целуна, престори се, че ти харесва. На ужким! — Непонятно защо в очите й запариха сълзи. Премигна и после повдигна ръцете си. Обгърна здравата извивка на раменете му и сключи пръсти зад врата му. — О, боже! — Той я притегли към себе си и притисна лицето й към рамото си, като че ли за да я увери, че е в безопасност. После се наведе и я целуна. Ръката му още беше под пуловера й галеше голия й гръб. Не беше нужно да я подканва да отвърне на целувката му. Този път тя го направи съвсем естествено, защото искаше. А когато Джил се отдръпна, и двамата бяха останали без дъх. — Ники! Не го вземай много навътре… — Тя кимна тържествено. Протегна ръка и нежно избърса червилото, останало на устните му. Той хвана ръката й и я целуна. Погледнаха се със страст, без да се преструват. Когато влязоха, Джил си наля коняк и го изпи до дъно. — Е, — процеди той, — свърши се!

Ники стоеше до вратата към терасата. Знаеше, че трябва да отиде в стаята си, ала някак не можеше, поне засега.

— Кога… Кога си бил влюбен?

— Преди няколко години.

— Какво стана с нея? С жената, която си обичал?

— Умря… — Той загледа чашата си.

— Съжалявам…

— Аз също.

— Беше ли… Щеше ли да се ожениш за нея?

— Да. Щях да се оженя за нея.

— О! — Тя отиде до дивана и седна. — Извинявай, не трябваше да подхващам тази тема. Но аз само…

— Само какво? — попита Джил. Ники изглеждаше изморена, объркана, като дете с твърде много грим.

— Всъщност исках да попитам дали ако се беше оженил за нея, щеше да бъдеш тук и да се занимаваш с всичко това?

Странен въпрос, помисли си той. Въпрос, който го накара да почувствува празнота, както след силен удар в стомаха. Ако Мели беше жива… Мели, помисли си Джил с горчиво чувство за вина. Би трябвало да мисли за нея, а не за Ники. Мели беше единствената жена на света, която беше обичал и която някога щеше да обича. Безсмислено беше да се захваща с това странно момиче, с което нямаше нищо общо.

— Не — отговори й той кратко. — Нямаше да бъда тук.

— Не, дори и ако това щеше да ти даде възможност да режисираш… каскадите? Нямаше да бъдеш тук дори и заради това ли?

— Не. Бих намерил друг начин. И нямаше да й позволя да се занимава с такова нещо. Казваше се Мелани… — Джил отпи малко коняк. — Беше от Монтъри, откъдето съм и аз. Приятно момиче, умно — учеше история в колежа. Завърши с отличие и с награди. Обаче я влечеше каскадьорството. Също като мен. И я биваше… — Ники не каза нищо. Лицето й изразяваше странна тъга. — Запознахме се на снимки. В един каубойски филм. Не беше кой знае какъв филм. Никой не го помни вече. Но аз няма да го забравя. Когато я видях за първи път, тя яздеше огромен дорест кон с диви очи. Попитах я: „Как малко момиче като теб ще се оправи с такъв голям кон?“. А Мели отговори: „Сега ще видиш, каубой!“. — Той се усмихна на спомена си и погледна Ники, която беше навела глава. Мели беше със святкащи тъмни очи и бляскава черна коса, малка мъжкарана с червени бузи, многознайка, която се смееше самоуверено. Свързваха ги много неща. Беше пълна противоположност на тази жена. Усмивката му угасна. — След това започна да се чувства не много добре, което беше невероятно, защото изглеждаше напълно здрава. Ала тя се чувстваше все по-зле. И когато отиде на лекар… — Джил пак отпи от коняка. — Откриха, че нещо не е наред. Откриха нещо много лошо… — Той въздъхна дълбоко. — Казаха ми, че ще живее три или може би най-много четири месеца. Болестта беше твърде напреднала. Трябваше аз да й го кажа. Мели искаше да научи истината от мен, а не от някой лекар. И аз й казах… че може би ще живее четири месеца. Тя не можа да го приеме. — Джил вдигна глава към безкрайните огледала в стаята. — Не се изплаши, но не можеше да разбере, да го приеме. Никога в нищо не беше претърпявала неуспех. Опита се да се усмихне и каза: „Сега ще видиш, каубой!“. — Ръката му стисна чашата. — Обаче не се справи. Изкара точно четири месеца. Опитахме се да ги изживеем по възможно най-добрия начин. Тя беше най-милата жена, която някога съм познавал. Няма да срещна друга като нея… — Той изпи коняка си и блъсна чашата. — Това е цялата история!

— Защо тази стая е толкова различна от моята? — попита Ники, а Джил й беше благодарен, че смени темата. — Като че някой е взел тия стаи от различни страни и просто ги е прилепил!

— Принцът е искал всяка стая да представя различна епоха и различно място в света. Като стил. И като представа за разкош. Тази стая е френски неокласицизъм с гръцко влияние. Твоята спалня е в индийски стил. Моята е италиански ренесанс. Искаш ли да поразгледаш? Виждала ли си някога кухня в древно египетски стил? Микровълновата печка е в саркофаг на мумия…

Ники не искаше Джил да си помисли, че си проси да я покани в неговата стая. Принудени бяха от обстоятелствата да са в непрекъсната близост, а той беше събудил в нея чувства, които я плашеха. Тъй като го намираше привлекателен, искрено го беше попитала за онази жена. Джил й беше отговорил със същата откровеност. „Никога няма да срещна друга като нея“, беше казал той. Думите му не излизаха от съзнанието й.

Джил никога нищо нямаше да хареса в нея, защото тя трябваше да се бори, за да се научи на такова просто нещо като четенето, а освен това далеч не беше безстрашна. Толкова по-добре. Не се стремеше да се хареса на никой мъж, дори на него. Не беше в природата й да иска или да се стреми към нещо, а да си стои сама. Ники въздъхна. Забеляза, че той я гледаше със същия тревожен поглед както на терасата.

— Ще ми се да изляза — каза тя и стана от дивана, — просто да изляза и да повървя. Чувствам се като в аквариум. А и нищо не съм видяла от Лас Вегас. Нищо друго, освен летището. Там имаше алуминиеви палми. И ротативки. Още щом слязат от самолетите, хората могат да играят хазартни игри.

— Знам.

— Дали Роуч ще ми позволи да изляза сама за малко? Никой няма да ме познае. Мога да направя така, че изобщо да не приличам на нея. Мислиш ли, че ще ми позволи?

— Не — отговори Джил.

— Защо? Ще взема Уолдо или Моузис — който поиска.

— Не! — Гласът му беше неумолим.

— Но защо? Приключихме за тази вечер.

— Утре ще се женим, забрави ли? Той ще иска да се наспиш добре, за да си хубава.

— Ще се женим! — подхвърли Ники иронично.

— Точно така!

— Хубава-нехубава, тази нощ няма да спя. Би трябвало да имам право на една проста разходка.

— Не може. Ти сега се правиш на Кареса, а тя е известна. Затворничка на своята слава. Също и ти — в този момент.

— Защо, според теб, са сложили метални палми на летището? — въздъхна Ники. — Те не са хубави като истинските.

— Тук е Вегас. А истинските неща във Вегас не са много.

— Разбирам — кимна тя, ала всъщност не разбираше. Искаше й се да отвори широко завесите и да погледа лудата дъга от светлини, която представляваше Вегас през нощта, но знаеше, че непрекъснато ги наблюдават и не бива.

— Ако толкова искаш да излезеш, ще те изведа — рече Джил внезапно.

— Ама нали Роуч…

— Номерът с Роуч е не да го молиш, а да му кажеш какво искаш. Той ще се обади всеки момент. Аз ще говоря с него. А ти иди се преоблечи с нещо по-обикновено и махни този грим.

— Винаги ходя с грим. Никога не излизам…

Телефонът звънна и я стресна.

— Хайде, върви!

Ники бързо си почисти лицето и среса косата си, както я носеше всеки ден, почти права. Поколеба се за миг пред огледалото. Не можеше да понесе мисълта да излезе без грим, с голо за света лице. Сложи си съвсем малко гланц за устни, а на миглите — почти незабележимо количество от спиралата. Потърси в гардероба на Кареса по-ненатрапващи се дрехи. Сложи едни джинси, а върху тях — огромната синя риза. Всички сака и пуловери на Кареса изглеждаха много скъпи, затова не облече нито едно от тях. Сега изглеждаше млада, неопитна и изобщо не приличаше на Кареса. Прииска й се да си върже косата на опашки от двете страни. Това още повече я подмлади. Джил беше с избелелите джинси, с износената риза и с кафяво пилотско яке. Очила с рогови рамки му придаваха неочаквано сериозен вид.

— Не знаех, че носиш очила…

— Само за четене. Реших, че с тях няма да ме познаят. Само ще виждам малко замъглено.

Сигурно чете много, помисли си тя със свито сърце. Какво ли би си помислил, ако знаеше, че я затруднява разчитането на най-проста бележка? Дали щеше да изпита презрение към нея? Или може би по-лошо — съжаление?

— Нямаше ли неприятности с Роуч? — попита Ники.

— Роуч си имаше неприятности с мен. Не играя по гайдата му. Няма ли да облечеш още нещо? Ще измръзнеш.

— Не мога да сложа никоя от претенциозните й дрехи. Искам да изглеждам… нали знаеш, естествена.

— Ето! — Той свали якето си. — Облечи това. — Тя се опита да възрази. — Вземи го. Имам друго. Не ти ли позволиха да си донесеш някакви свои дрехи?

Джил й помогне да облече якето. Почувства се особено. Износената подплата беше още топла, а миризмата на стара кожа беше приятна, почти позната. Той отиде в стаята си и се върна с вехто синьо-бяло колежанско яке. Беше нахлупил стара бейзболна шапка. Ники се усмихна. С якето, шапката и очилата приличаше на учител по математика.

— Бил си спортист, така ли? — попита го тя стеснително. Колежите и университетите й се струваха далечни и чужди.

— Две години. Бягане и атлетика. Хайде, Моузис ще ни последва дискретно. И на него не му се стои вътре. — Джил я изведе във фоайето и натисна копчето на асансьора. Погледна разсеяно отраженията им в огледалните врати. — Приличаш на студентка, излязла на разходка в студентското градче.

— Какво си учил в колежа?

Вратите на асансьора се отвориха и той я покани да влезе.

— Инженерство. Но не беше за мен. Напуснах третата година. Исках да скачам от горящи сгради и да падам от коне. А брат ми остана верен на науките. Професор е в Хюстън.

Ники бръкна в джобовете на якето. Не разбираше как човек може доброволно да напусне колеж.

— Никога не бих напуснала колежа си — каза тя замислено.

— Ти следваш своята собствена звезда.

— Която ме води към Гусбърг, Ню Джърси…

— Ако искаш да учиш в колеж, запиши се. Ще имаш достатъчно пари. Все пак е по-добре от продавачка в Гусбърг.

— Както каза, всеки си следва звездата… — наведе очи Ники.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Озоваха се в мрака на сутерена. Там ги чакаше Моузис.

— Виж ти! — изненада се той. — Вие сте много хубава малка дама, госпожице. По-хубава сте от нея.

— Много мило, че излизате с нас — усмихна му се Ники.

— Защо да е мило? Имам чувството, че от сто години играя на карти с Уолдо. Човек трябва да се поразкършва от време на време. Готови ли сте за големия ден утре?

— Готова съм.

— Роуч каза, че тази вечер сте били много убедителни на терасата — засмя се Моузис.

Тя не можа да измисли какво да отговори.

— С практиката се усъвършенстваме — промърмори Джил.

— Ами добре, вие двамата вървете напред. Аз ще се разхождам след вас — достатъчно близо, за да ви чуя, ако извикате.

— Добре — каза Джил. — Всички имаме нужда от почивка след цялата тази лудост. — Той хвана Ники за ръка и я поведе към страничния изход на сутерена.

— Какво ще разглеждаме? — попита тя. — Познаваш ли града?

— Какво ти се иска да видим? Изригващ вулкан? Рицари на коне? Бели тигри? Морски сирени? Клоуни? Замъци? Цирк? Гълтачи на огън? Орхидеи? Потъващия „Титаник“? Или може би предпочиташ да пиеш шампанско в Големия каньон?

Дали само я дразнеше, или действително съществуваха такива чудеса? Наистина, този град беше по-легендарен център за развлечения от Ню Йорк. Но чак изригващи вулкани? Рицари на коне?

— Искам да видя как изглежда истинският град — отвърна Ники. — Не ми говори за невъзможни неща.

— Това е Вегас, Ники! — Той тихо отвори вратата. — Никой не знае кое е истинско. Тук няма нищо невъзможно. Нищо!