Бетани Кембъл
Любов като на кино (13)

Тринадесета глава

Ужас обзе Ники. Инстинктивно захапа ръката на мъжа. Той извиха от болка и я пусна.

Тя изскочи от леглото, грабна една ваза и я запрати по главата му. Вазата не го уцели и се разби в стената. Опита се да извика и сега гласът й се подчини.

— Джил! Моузис! Уолдо! В стаята ми има човек! — Ники хвърли още една ваза и го удари по рамото. После грабна настолна лампа с метална основа и стъклен абажур и замахва с нея. Видя нещо в ръката на смътно очертаната мъжка фигура — дано не беше оръжие! — Джил! — извика пак. — Моузис! Уолдо!

Хвърли се към вратата за хола, но нали тя самата я беше заключила! Откъм терасата я облъхна студена вълна. Затича се натам. Завесите се издуваха на лунната светлина. Омотаха се около нея, ала Ники се освободи бързо и хукна през терасата. Ледените камъни пронизваха от студ босите й крака. Насочи се към гората от палми и спря задъхана в сянката.

Фигурата на мъжа се очертаваше в рамката на вратите от смътната светлина зад него. Той гледаше в посоката, където беше избягала. След миг се чу трясък от разбиване на врата и вик. Джил, помисли си тя панически. Той викаше името й. Джил, недей! Онзи е въоръжен…

— Ники? — прокънтя гневно гласът на Джил. — Ники?

Изстрел разцепи нощта. Тя застина. Разнесе се втори. Коленете й се подкосиха. Джил нямаше оръжие. Роуч му го беше взел. Лудият беше въоръжен, а Джил — не! Защо ли го извика? Мъжът с безцветните очи пак се появи на вратата. Той огледа терасата със сънено спокойствие, уверен, че сега може да я издебне, несмущаван от никого.

Сигурно е ранил Джил, помисли си Ники и се свлече на колене върху камъните, защото й прилоша. Ами ако Джил лежи и кръвта му изтича, ако има нужда от помощ? Ами ако вече беше мъртъв? Не, това не можеше да си го представи! Като че ли воден от някакъв скрит радар, мъжът тръгна точно към палмовата горичка, където беше тя. Всеки удар на сърцето й викаше с болка — Джил! Джил! Джил! Ала той не се появяваше.

Непознатият се приближаваше. На светлините край басейна вече се виждаше странната усмивка на лицето му. Гняв и мъка изместиха страха й. Ако я намери, няма да я види на колене. Помъчи се да стане. Все още държеше малката лампа, макар че абажурът се беше счупил. Кога ли беше станало, запита се като насън. Пръстите й бяха изцапани с нещо тъмно, като че ли се беше порязала. Мъжът безпогрешно се движеше към мястото, където се беше скрила. Дали я виждаше? Ники навлезе по-дълбоко в сянката. Къде беше охраната? Никой ли не беше чул виковете й, Джил, изстрелите?

Басейнът и градинските статуи бяха силно осветени. Цялата градина, осъзна тя с натежало сърце, бе в светлини и сенки, и светлините преобладаваха. Трябваше да напусне горичката, ако искаше да се спаси, но пък не можеше да избяга никъде, без да бъде, макар и за малко, осветена. И той щеше да я види. Апартаментът, помисли си Ники, апартаментът още беше тъмен. Познаваше пътя по-добре от него. Когато се събуди, не можеше да мисли и преценява. Сега се стегна и умът й заработи хладно и ясно. Ако успееше да влезе вътре бързо и да стигне до друга стая, можеше да се заключи в нея. А щом се заключеше дори и за малко, щеше да се обади по телефона — телефони имаше във всяка стая, дори и в банята.

Мъжът идваше към горичката все така сънено бавно и със същата безизразна усмивка. Освен това, даде си кураж тя, вътре имаше неща, които можеше да се използват като оръжие, стига да бе достатъчно спокойна. И най-важното — вътре беше Джил и сигурно имаше нужда от нея. Ники трябваше да избяга, да извика помощ, да отиде при него. Беше се промъкнала до най-отдалечения край на горичката. Всяко дърво растеше в кръгла дупка, изсечена в мрамора, и пръстта беше покрита със ситни камъчета. Наведе се, напълни шепата си с камъни и ги хвърли. Те изтрополиха в противоположния край на горичката.

Мъжът спря, усмихна се особено и се насочи към звука. Тя изчака той да се скрие в сянката на дърветата и се втурна. Затича се към отворените врати на спалнята, а когато чу леки стъпки зад себе си, хукна по-бързо.

— Стой! — изгърмя глас през терасата.

— Дръжте го! — извиха друг.

Моузис! Уолдо! През нея премина дива вълна на облекчение.

Но само за миг, защото две ръце я хванаха грубо отзад и прекъснаха главоломното й бягство. Лампата падна на камъните с трясък. Лудият насочи оръжието срещу слепоочието й. Ники го ръгна с лакът. Той изръмжа и я стисна по-здраво.

— Недей! — заповяда й мъжът. — Ще стрелям. Какво губя? Щом не мога да те имам, тогава никой друг няма да може… — Девойката стисна зъби. Мъжът я беше настигнал само на около три метра от вратата. На другия край на терасата бяха Уолдо и Моузис с насочено към похитителя оръжие. Ала той я държеше между себе си и тях като жив щит. — Хванах я! — извика мъжът с писклив глас. — Трябва да я имам. Трябва. Аз съм този, за когото тя пее. За мен. И сега сме заедно. Никой няма да ни раздели. Не се опитвайте. Защото ще убия и двама ни!

Пулсът на Ники силно удряше в слепоочията и.

— Къде е мъжът й? — Тя позна гласа на Моузис, неестествено спокоен. — Кажи ни, къде е той?

— Чандлър ли? — Гласът на лудия стана още по-писклив. — Аз го застрелях. Той нямаше право да я притежава. Тя е моя!

Той е убил Джил. Убил го е! Не, не! Умът на Ники се замъгли, притъмня й и тя пак се свлече на колене. Мъжът я стисна по-грубо и я върна в съзнание. Дръж се! Бъди нащрек, заповяда си тя неистово. Лудият ще направи някаква грешка. Той също е изплашен. Положително ще сбърка някъде…

— Пусни я! — нареди Моузис все така спокойно. — Не можеш да излезеш от хотела. Навсякъде има охрана. Предай се! Може и да не те даде под съд. И да дойде с теб по своя воля. Не се излагай на опасност. И себе си, и нея…

Маниакът дори не разбираше, че тя не е Кареса. А какво ли щеше да направи, когато откриеше, че е измамен?

— Тя е моя! — изпищя той и насочи оръжието си към терасата. Стреля три пъти. Ники се сви, сякаш оглуша от изстрелите. Внезапно вик отгоре разцепи въздуха и от покрива към тях полетя една фигура. Лудият се изненада и се опита да насочи оръжието си, за да стреля пак, ала закъсня. Човекът от покрива скочи точно до него, сграбчи го за китката и го събори на камъните.

Ники падна замаяна, блъсната от вкопчилите се един в друг мъже. Маниакът с безцветните очи, проснат по гръб, се бореше диво, като все още стискаше оръжието си. Другият искаше да му го отнеме и явно го превъзхождаше по сила. Тя се опита да мисли ясно и хладно. Лудият вече беше стрелял много пъти. Може би нямаше повече патрони. Ники бързо грабна металната лампа, която беше изпуснала, и с всичка сила го удари по главата. Той изрева, пръстите му се отпуснаха и пистолетът му падна. Тя се оказа очи в очи с Джил. Стори й се невероятно красив!

— Благодаря — измърмори той. Хвана замаяния от удара маниак отпред за ризата, замахна с юмрук и го удари по челюстите. Той падна в безсъзнание. Джил стана, като дишаше тежко, и подаде ръка на Ники. За един благословен миг тя си помисли, че ще я прегърне. Той я хвана за раменете, но на разстояние.

— Джил… — запъна се Ники. — Чух изстрели. Той каза… Аз мислех… че те е застрелял.

— Да, стреля към мен. През вратата. Щом чух първия изстрел, залегнах. Тогава стреля пак. Престорих се на умрял.

— Престорил си се на умрял? И след това се качи на покрива, за да скочиш върху него? — Тя искаше да го прегърне, да се увери, че наистина е тук, че е добре и невредим. Ала Джил я държеше за раменете далеч от себе си. — И как успя да го изиграеш и после да скочиш?

— Нали съм каскадьор! Непрекъснато се правя на умрял и скачам от покриви. Това ми е работата. Ти добре ли си?

— Да — излъга Ники. Сега, след като вече беше в безопасност, я заболя всичко — порязаните пръсти, одраните колене…

— Изглеждаш съсипана — забеляза той. — От ръката тя тече кръв.

— Тук има ранен! Извикайте линейка! — разнесе се гласът на Уолдо в тъмнината. Да не би да бе ранен Моузис?

— Мърф! Тук ли си? — извика каскадьор.

— Да — отговори глас някъде зад тях.

— Ела да вземеш момичето! — нареди Джил. — Извикай линейка! — Ники чак сега разбра, че на покрива имаше още хора от охраната. Те също не бяха стреляли от страх да не я ранят. Един мъж, когото познаваше отнякъде, се затича към нея, като напъхваше оръжието си в кобура. — Вземи я! — Джил я пусна неочаквано, почти грубо. — Зле ли е? — извика той на Уолдо.

— Рамото му… Не мога да кажа дали е пострадал много.

— Влез вътре и се погрижи за себе си — каза й Джил хладно. — И следващия път, когато решиш да недоволстваш от мъжете, си спомни, че този мъж — той кимна към Моузис, — този адски свестен мъж, отнесе куршума заради теб!

— Хайде — обади се мъжът, когото нарекоха Мърф, хвана я за ръката и я поведе. Тя не помръдна, гледаше след Джил и се упрекваше, че му беше наговорила онези ужасни неща. Никога нямаше да може да си вземе думите назад!

 

 

— Приключваме операцията — обяви Роуч няколко часа по-късно, докато крачеше сред разкошния хол. — Постигнахме и двете цели — отклонихме журналистите от истинската сватба и заблудихме и най-лудия поклонник. Той е обезвреден.

Ники още трепереше. Стаята беше пълна с изморени мъже с кобури през рамо. Ливърингхаус постоянно пиеше кафе и ставаше все по-нервен. За кой ли път напълни чашата си. Ръцете му трепереха. Тя се взря в изпитото лице на Роуч.

— Знаехте ли, че е опасен?

— Подозирахме — изсъска той.

— А какво значи, че е обезвреден? — настоя Ники. — Ние… ние не сме го убили, нали?

Избягваше да погледне Джил, който стоеше до бара и отпиваше уиски. Беше охлузен и одран, но дори и да го болеше, не го показваше. Лицето му беше строго.

— Не сте го убили — разсмя се неприятно Роуч. — Ти просто му причини такова главоболие, че ще го запомни!

Тя се отпусна с облекчение. Искаше крадешком да погледне Джил, ала не посмя. Изглеждаше доста необщителен. Моузис щеше да остане в болницата само една нощ. Имаше късмет с раната на рамото, защото се оказа повърхностна. Ники се чувстваше безкрайно благодарна. Златният телефон иззвъня и Роуч вдигна слушалката.

— Да? Да? Да? — непрекъснато повтаряше той с растяща раздразнителност. — Да? Ами тогава — вие носите отговорност. Няма да ви се размине — съд и толкоз! Нямате избор… — Затвори телефона със самодоволна усмивка. — Обадиха се от охраната на хотела. Признават, че Гензър… — Ники трепна. Значи Гензър беше името на нападателя… — Та Гензър — заразказва Роуч — влязъл снощи и се скрил на приземния етаж. Нападнал човека, който бил оставен да се занимава с пауните. Намерили го завързан в един склад. Гензър взел неговия пропуск и униформата му, за да се добере до терасата. След това разбил вратата. Тяхно недоглеждане, изцяло тяхно! — Той се усмихна. — Сигурно Кареса ще спечели още един милион!

Ники гледаше превързаната си ръка. За каквото и да заговореше Роуч, винаги завършваше с темата за парите. До гуша й беше дошло.

— След като веднъж пробиха охраната, не искаме да рискуваме повече. — Гласът му беше изпълнен със самодоволство. — Продължаваме нататък. Пускаме мълва, че Кареса и Чандлър са заминали тайно за Самоа за медения си месец. Ние напускаме веднага. Веселбата свърши. Всички получавате пълната сума. — Пак същото, помисли си тя мрачно, пак завърши с парите. Погледна Джил, но той отвърна очи. О, не се отвръщай от мен! Доплака й се. Трябва да говорим. Не прави нещата още по-заплетени! — В момента Кареса се приготвя… — Роуч погледна часовника си. — Всички от Ню Йорк… да ви няма след час! До сутринта ще бъдем в Манхатън. А тези от Калифорния — той погледна хладно към Джил и Ливърингхаус, — щом се приготвите, за вас има чартърен полет. Така че си стягайте багажа. И друго — не е нужно да напомням, че в договорите ви има клауза за пълно мълчание. Всяко нарушение ще се преследва от закона.

— Ясно, Роуч — обади се Джил. — Не е нужно да напомняш.

— Защо не си спестиш сарказма, Деспейн? И да отидеш да си приготвяш багажа?

— Защо не? — Погледът на Джил спря присмехулно на Ники. — До скоро, дете. Приятно прекарване като обикновен човек в Ню Джърси…

Брадичката й потрепери. Беше огорчена и разочарована. Не можеше да свърши просто така! Не можеше просто да се разлетят в различни посоки, без да си кажат нищо повече. Не бе възможно след всичко, което им мина през главите! Очите й задържаха неговите един дълъг, болезнен миг. Той безгрижно сви рамене и излезе от стаята.

— Хайде — подкани я Роуч. — Ти, аз, Уолдо и Мърфи тръгваме. Никакви рискове повече.

— Хайде — добави Мърфи меко и й помогна да се изправи. — Всичко свърши. Най-после свърши…

 

 

— Искам да ме смяташ за добрата фея от приказките — подзе по телефона задъхан, леко превзет глас. Беше Кареса. — От дълго време ни притесняваше този Гензър. Ти ни помогна да го хванем. Искам да те наградя. Роуч ти каза, нали? Пожелай си три неща — в границите на възможното!

Беше минала една седмица след случилото се и Ники се беше върнала на сцената в „Миражите“. Роуч наистина й беше споменал, че може да й се обадят. Така че беше подготвена. Преди може би щеше да бъде твърде плаха, за да говори с личност толкова богата и прочута като Кареса. Но сега тя не предизвикваше предишното страхопочитание у нея.

— Чудесно! — отговори Ники оживено. Беше в костюм на Кареса, прическата й беше като нейната, гримът й — също. Колко странно, че беше избрала точно този момент да се обади… — Първото ми желание е най-голямото — започна тя решително. — Единият дял от този нощен клуб се продава. Притежава го моята приятелка. Искам да го купите вие.

Последва дълго мълчание.

— Не те намирам много плаха — подхвърли Кареса саркастично. — Добре. Ще накарам моите хора да проверят. Ако цената е разумна, въпросът ще се уреди. Какво друго?

Ники стисна слушалката. Гледаше мръсните стени клуба. Най-после щеше да се отърве от тях. И което по-важно — и Ивлин също. И можеха и двете да заживеят прилично.

— Второто ми желание е… Името ми да не се споменава във вестниците. Никога. Аз съм частно лице. Искам да живея… — Гласът й леко потрепери. — Обикновен живот…

Пак последва дълга пауза.

— Ние смятаме да разкажем тази история на пресата — проговори най-сетне Кареса. — Ще ми направи добра реклама…

— Настоявам — каза твърдо Ники. Решителността й се възвърна. — Вие можете да купите почти всичко. Купете някоя, която ще каже, че е била там. Искам да запазите моята анонимност.

— Само за няколко дни ще се прочуеш. Помисли си какво може да ти донесе това. Предложения за работа. Извънредно много. Познатото име е ценна стока.

— Не! Не желая името ми да бъде познато. Всичко искам сама да постигна.

— Много искаш от мен, скъпа! — въздъхна Кареса. — Но смятай пазарлъка за приключен. Твоето име изчезва. Никога не си била там. Хоп — като магия! Сега — замърка тя, — какво друго? Какво е третото ти желание? Пари ли искаш? Роуч ти е платил по-малко, ти знаеш. Аз го държа, защото винаги се пазари и е свадлив, обаче в твоя случай…

— Не искам повече пари — прекъсна я момичето. — Съгласих се да работя за известна сума и това е всичко, което ще взема.

— А тогава какво друго искаш? — ласкаво продължи Кареса. — Диамантен пръстен? Кожено палто? Чух, че си изглеждала божествено с бялото ми кожено палто. Кола? Да не би къща?

— Не искам нищо друго, освен да бъда самата аз и да бъда оставена на мира… — Тя замълча. — Само бих желала да помолите някого да предаде на Джил Деспейн, че му желая щастие. Аз… аз нямах възможност да му го кажа.

— Роуч спомена, че си странна. Третото ти желание изгаря, само за да предам на някого поздрави? Прието. Това ли е всичко, което искаш да му съобщим? — разсмя се Кареса.

— Моля, предайте му, че му благодаря. С цялото си сърце. Нямах възможност да му кажа и това…

— Смятай го за сторено! Ще му бъде предадено… — Звездата се сбогува набързо и затвори телефона.

 

 

Една седмица по-късно Ники получи писмо от Холивуд. Отвори го с треперещи пръсти. Беше бележка от Джил, написана много ясно, с печатни черни букви. Гласеше:

„Няма защо. Довиждане и също ти желая щастие.“

Джил.

Тя сложи бележката в плика и я запази.

 

 

Животът, казваше често Ивлин, винаги продължава. Когато продаде своя дял от клуба, тя се премести във Флорида и веднага стана съпритежателка на един бар. Липсва ми това, че няма за какво да се притеснявам, беше споделила с Ники по телефона.

Ники, от своя страна, си намери скромен апартамент в Ню Джърси. Единственото разкошно нещо, което си позволи, бе златната рамка за приравнителната й диплома. Закачи я на стената в спалнята, тъй че тя беше първото нещо, което виждаше всяка сутрин. Знаеше наизуст всяка дума.

Шестмесечният й стаж в козметичния салон понякога й се струваше кратък, а понякога — дълъг. Когато завърши курса, щеше да окачи още една диплома на стената.

Още половин година работи усилено в салона като специалист. Беше много горда, че е постигнала целта си. Най-после беше независима. Вече имаше самочувствие в работата. Но нещо й липсваше. Опита се да заживее като всеки друг обикновен гражданин на градчето. Гусбърг, мислеше си Ники, не е нито по-добър, нито по-лош от всеки друг малък град, обаче се чувстваше неудовлетворена. Един ден с изненада откри, че тук й е скучно.

В Гринидж Вилидж беше копняла за сигурно всекидневие. Сега го имаше, ала май не й харесваше. Липсваше й Ивлин. Понякога дори й липсваше клубът. А най-много й липсваше Джил и тя се опитваше да не мисли за него. Ники беше много дисциплинирана, но това не й се удаде — мислеше за него всеки ден, дори когато всичко останало от авантюрата избледня в паметта й и остана като сън.

Не е възможно, казваше си тя. Разбира се, че никога не бе носила палто от бели норки, нито пък беше пътувала с частен самолет. Никога не бе спала в спалня, украсена с пауни със скъпоценни камъни. Не се беше разхождала в красива градина на покрива. Никога не беше обличала венчална рокля на стойност хиляди долари и никога репортерите не бяха я шпионирали от хеликоптери или от хотелски прозорци. Никога не беше отвличана. Всичко това бяха просто фантасмагории… Само един мъж, Джил Деспейн, изглеждаше неизбледнял и реален, ала за него й напомняха единствено няколко плюшени играчки и една кратка бележка. И избелял албум с изрезки на размазани снимки от клюкарските колонки…

Беше се опитала да излиза с няколко младежи, обаче никого не допусна близо до себе си. Нямаше желание да им обяснява проблемите си. Те бяха, всеки един от тях, сигурни, предсказуеми, обикновени и мили. Тези млади хора също я научиха, че има мъже, на които можеше да се довери. Но не й бяха интересни.

Чудеше се какво ли прави Джил, какви ли рискове е поел пак, какви ли невероятни каскади предприема и дали понякога мисли за нея. Вече не ходеше на кино и избягваше да гледа филми дори по телевизията. Напомняха й за него и я болеше.

Един петък през зимата, повече от година след странния цирк в Лас Вегас, Ники беше останала да затвори магазина. Тъкмо включваше алармената инсталация, когато влезе висок мъж.

— Извинете — започна тя, — затворено е. Ние…

Видя отражението му в огледалната стена и дъхът й спря. Джил! Изглеждаше малко по-възрастен, поотслабнал, тенът му беше по-тъмен, а косата му — по-дълга. Лицето му беше сериозно, а очите — внимателни. Той не каза нищо, само я гледаше. Ники също го гледаше като омагьосана.

— Виждам, че още опъваш косата си. Ще я пуснеш ли някога?

— Някой ден — отвърна тя, вкопчила се в стъкления тезгях.

— Още криеш истинското си лице… — Неволно Ники докосна напудрената си буза. Все още слой грим я отделяше от света. Предпазваше я да не прилича на Кареса, ала не й позволяваше да прилича и на самата себе си… — Никога ли няма да позволиш на никого да види прекрасното ти лице без грим?

— Може би — промълви Ники, а очите й задържаха погледа му.

— Научих всичко за теб. Получила си приравнителна диплома. Горда ли си?

— Да.

— И си завършила стажа си. Ти наистина работиш и живееш тук, точно както каза. Предполагам, че и с това се гордееш.

— Да.

Джил огледа магазина одобрително.

— Хубав магазин. Всичко ли ти харесва толкова много, колкото си мислеше? — Очите му се приковаха в нейните и очакваха истината. — Щастлива ли си? Напълно щастлива?

Тя би трябвало да излъже, поне от гордост. Но в този момент беше по-важно да е искрена.

— Не — отговори направо.

Той докосна нежно лицето й, като че можеше да изчезне.

— Как се чувства човек, когато живее сигурно и предсказуемо?

Пръстите му пареха на кожата й като вълшебни огньове.

— Аз… става ми… скучно.

Джил прокара показалец по скулите й, а палецът му проследи линията на брадичката. Кожата й изтръпна от докосването му.

— А какъв е животът без шоупрограми? — попита той меко.

— Не е много вълнуващ. Мисля… че шоубизнесът е в кръвта ми, ала не съм го знаела.

— Обаче си горда, че си независима…

— Да! — повдигна брадичка Ники. — Горда съм.

— Аз също се гордея с теб. Дойдох тук… за да ти се извиня. — Тя премигна от изненада. — Когато те помолих да дойдеш в Калифорния с мен, се получи глупаво, егоистично. Трябваше да зная… че ти беше длъжна да направиш това. Ти трябваше да ми откажеш, за да бъдеш цялостна личност. Независима.

— Да.

— Ще ми простиш ли?

— Разбира се. О, разбира се! — Думите сами изскочиха, беше му простила много отдавна. Не беше ли й спасил живота? — Слушай… — Ники сведе поглед към ръцете си. Все още имаше белег на единия си пръст от онази нощ. — Аз… аз се надявам, че живееш добре. Искам да кажа… не следя много какво става в Холивуд. Не чета вестници…

— Разбирам… — поклати глава той. — Постоянно мисля за теб.

— Аз… също мисля за теб.

— Ти си единственото нещо от цялата безумна история, което ми изглежда истинско.

— Зная — преглътна тя, останала без дъх.

— Снимах се в Амстердам, Ники. Знаеш каква ми е работата. Един ден тук, на следващия — на другия край на света. В Амстердам има един музей. В него има една китайска ваза. Красива вещ. Но е била счупена преди много векове. И все пак, след толкова хиляди години, са успели да я възстановят. Залепили са я със злато, с чисто злато. Гледах я и си мислех за теб, само за теб… — Тя го стрелна, щастлива от присъствието му. Джил обхвана лицето й с ръце. — Животът може да те е счупил. Сигурно те е пречупил. Ала всъщност не е. Ти си залепена със злато. Сама си се поправила и се е получило нещо толкова красиво, че не може да излезе от ума ми. Ти си красива, Ники, и умна, и храбра. Всяка трудност, която ти поставя съдбата, посрещаш смело, сърцато. Ти ме научи, че на този свят има и друг вид смелост. Не можах да те забравя. Опитах се, но след Амстердам разбрах, че те обичам… — Сълзи запариха в очите й. — Сега никакви сълзи! — Целуна я с такава страст, че тя почти припадна от желание. Ръцете му се увиха около нея. Мускулите му бяха твърди, каквито ги помнеше. — Първият път те помолих не както трябваше… — Той я притегли по-близо. — Може би и този път ще те помоля не както трябва. Ники, можеш ли да бъдеш независима заедно с някой друг? Можеш ли да повярваш, че ако двама силни хора се обичат, това не ги прави слаби? Че любовта ги прави дори по-силни?

— Ти беше прав! — Тя сложи ръце на раменете му. — Опитах се да бъда обикновена. Оказа се просто още една маска. Аз съм… различна. И винаги ще бъда такава. Четенето винаги ще ме затруднява. Това не те ли притеснява?

— Да ме притеснява? — Джил я целуна по главата. — Ники, ще бъдем различни заедно. Можеш ли да приемеш моя живот?

Тя сгуши лице в гърдите му, съзнавайки, че разваля грима си. Обаче нямаше нищо против.

— Аз съм създадена за твоя начин на живот. Просто не го знаех. Или не съм искала да го призная.

— Би ли дошла в Калифорния? Дори ако тя е само лъжлив блясък, фалш, риск и всичко е на ужким, като на кино?

— Това, което изпитвам към теб, не е като на кино, а истинско.

Той я целуна пак и десетината огледала в магазина отразиха събитието. Истинският Джил целуна истинската Ники, а тя отвърна на целувката му.

— Би ли станала пак булка, но истинска? Без пауни, хеликоптери и охрана?

— О, разбира се! — Ники вдигна устни към него. — Да, да!