Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2012)
- Разпознаване и корекция
- Dani(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Бетани Кимбъл. Любов като на кино
Американска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1993
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-110-097-Х
История
- —Добавяне
Дванадесета глава
Когато си тръгна неканеният гост, лицето на Ники я болеше от усмивки. Джил я хвана за ръка, както беше наредил Роуч, и я поведе към спалнята с пауните. Сега разкошната стая със скъпоценни камъни им се стори уютна. Тя въздъхна развълнувана и потъна в леглото с копринен балдахин. Свали си воала и се разсмя съвсем безпричинно — може би единствено затова, че сватбеното мъчение беше свършило.
Джил съблече смокинга, окачи го на облегалката на едни позлатен стол и разкопча горната част на ризата си. После седна до нея в добро разположение на духа.
— Господи! — въздъхва той. — Виждала ли си подобен цирк?
— Не. Дори циркът снощи не беше нищо в сравнение с този.
Джил се разсмя, отпусна се назад и легна на леглото.
— А какво ще кажеш за пауна, който клъвна свещеника?
— А когато ухапа сервитьора? И той изтърва тортата ти?
— Ами ти като хвърли булчинския букет на шаферката и тя го изпусна! И той удари Роуч по ухото! Не вярвам, че е било чиста случайност! — Джил пак се разсмя.
— Наистина беше случайно — настоя Ники. — А спомняш ли си как хеликоптерът забуча толкова ниско, че помислихме, че шатрата ще падне върху нас?
— Това си беше направо опасно…
— Понякога слизаха толкова ниско, че ме беше страх въздушният поток да не изсмуче лебедите… Наистина!
— Един паун го издухаха в плувния басейн и Уолдо едва го измъкна. Ти видя ли? — Джил бе скръстил ръце зад главата си.
— Чух за него — кимна тя.
— А Роуч разплака детето, което ти държеше шлейфа… Но ти оправи нещата. Момиченцето много хареса кучето.
— Не аз оправих нещата — възрази Ники. — А ти. Взе я на ръце и накара Роуч да й се извини.
— Хайде, дай да ти помогна с това копче! — Тя се мъчеше непохватно да разкопчее роклята си отзад. Шаферката Лорета й беше помогнала да я облече. — Ела тук — заповяда й той меко. После леко я притисна, за да легне с гръб към него. Ники знаеше, че трябва да се противопостави, ала беше твърде уморена. Гледаше златната бродерия на възглавницата и усещаше умелите му пръсти на гърба си.
— Наистина ли щеше да го удариш Роуч, де? — попита тя. Докосването му веднага премахна нейната отпадналост.
— Стой мирно! — заповяда Джил. — Кой ги шие неща? Феи с деликатни пръсти ли? Нямаше да го ударя. Но можеше да го поддържа с главата надолу. За да види как се чувства един онеправдан. Стой мирно. Почти го намерих.
Ники усети хладната целувка на въздуха по голия си гръб.
— Готово! — Джил бавно прокара пръст по гръб й, като изпрати тръпки по цялото й тяло, и разтвори още роклята. Тя почувствува дъха му, топъл върху голата й плът.
— Тази материя е толкова твърда и студена — прошепна той, когато докосна първо обшитата с перли дантела, а после кожата й, — а ти си мека… топла… копринена… — Целуна чувствителното място между лопатките на гърба й.
— Недей — промълви Ники, тръпнеща от копнеж. — Моля те…
— Сега е наистина! — Джил повдигна косата й и целуна тила й. — Ти беше невероятно красива, но роклята ти е като броня, прави те недосегаема, а под нея си така съблазнителна!
— Престани!
— Не мога! — Ръцете му започнаха да галят оголения й гръб.
— Наистина ти казвам! — Тя затвори очи и сграбчи здраво покривката. — Роуч ще дойде всеки момент.
— И аз наистина ти казвам — не мога да спра — пошепна той. Пак повдигна косата й и се сгуши във врата й. — А защо легна тук до мен тогава?
Обзета от чувство за вина, Ники се изправи на лакът.
— Не съм лягала, а ти ме дръпна. Пусни ме — трябва да се преоблека. — Опита се да стане, ала Джил я бутна обратно с лице към него в прегръдките му.
— Кажи честно, че не искаш — предизвика я той с тих глас. — Само кажи! И ще те пусна. — Едната му ръка сграбчи покрития й с дантела и перли лакът. Другата се обви около кръста й, а пръстите му, топли и силни, се простряха властно по голия й гръб. Притисна я до себе си и с всяко вдишване тя докосваше гърдите му. Наведе се и я зацелува между гърдите. Косата му изглеждаше тъмна като нощ до блестящите перли, а устата му не спираше. Ники се задъха — опитваше се да се освободи, но не можеше. Джил вдигна глава и докосна устните й с устни. — Само ми кажи да спра, Ники — предизвикваше я той. — Кажи ми какво да правя. Каквото пожелаеш — ще го направя! — Тя затвори очи и сграбчи раменете му. Искаше и да го отблъсне, и да го притегли към себе си. Близостта му я възпламеняваше и вцепеняваше едновременно. През ума й пробягваха спомени, които й причиняваха болка и световъртеж. Разкъсваха я противоречиви желания. — Ники?
Усещаше лицето му над своето, още чувстваше парещите му устни. Копнееше да вкуси магическата сила на целувката му. Ала спомените и страховете й я сковаваха и тя нямаше сила да се доближи до него, нито да се отдръпне. Усети сълзи в очите си, горещи, неканени. Тялото му се напрегна до нейното. Дълго време Джил я държа, без да каже нещо. Когато заговори гласът му беше рязък.
— Ники, бях забравил, настина ли ти е толкова трудно? Толкова ли ти е невъзможно да признаеш, че желаеш някого? — Тя не отговори, а скри лицето си в бухналия сатенен ръкав. — Не. Недей. Ще повредиш роклята на Кареса. Не го заслужавам.
„Не, заслужаваш го“, извика Ники наум, прехапа устни. Той избърса сълзите й, целуна я пак и я издърпа да седне, ала този път целувката му бе кратка, почти братска. После стана. Тя отвори очи, но ги втренчи в блестящата копринена покривка на леглото. Джил я хвана за ръката.
— Хайде — каза. — Сваляй проклетата рокля и облечи нещо нормално. Толкова си напрегната, че не можеш да мислиш и аз също. — Ники стана. Не й се искаше да го погледне. Той пусна ръката й, ала я хвана под брадичката и обърна лицето й към себе си. — Вината не беше твоя, дете. Денят беше много уморителен. Иди се преоблечи.
За момент ръката му остана до лицето й, а очите му, тъмни и неразбираеми, задържаха нейните. След това я пусна.
Когато Ники излезе от банята, в спалнята нямаше никой, а вратата към хола беше широко отворена.
Тя беше с джинсите на Кареса, с червени ботуши и син кашмирен пуловер с избродирано златно „К“. Беше си опънала косата. Тъй като Джил винаги казваше, че харесва лицето й, когато е чисто, беше си сложила повече грим от обикновено. Когато влезе в хола, Роуч седеше на дивана с бялата риза и черните панталони, но връзката му беше накриво. Както обикновено, лицето му изразяваше раздразнение.
Джил стоеше до бара. Тъмната му глава беше наведена, докато си наливаше уиски. Изглеждаше висок, строен и естествен с джинсите и тъмнозелената риза от рипсено кадифе. Ръкавите му бяха навити и се виждаха жилестите му ръце. Когато момичето влезе, той вдигна глава.
— Мина много добре — забеляза Роуч безстрастно. — В „Силвърадо“ имахме наш фотограф и друг в хеликоптера на охраната. — Той хвърли на масичката купчина снимки. — Всичко е великолепно! Ники механично взе снимките и ги заразглежда. Бяха току-що проявени и гланцът им блестеше. Доста лоши снимки. Направените от „Силвърадо“ показваха подобни на кукли хора с едва различими черти. Едната напомняше Кареса. Другата, с почти толкова сигурност, приличаше на Чандлър. Снимките от хеликоптера бяха малко по-хубави. Повечето бяха леко замъглени и просто показваха теметата на младоженците. Всеки, който ги видеше, би ги взел за Кареса и Чандлър. — Ето всичко, което ще може да отпечата жълтата преса. Те ще мислят, че това са Кареса и Чандлър. А също и читателите. Големият номер на века! — усмихна се самото Роуч.
Ники остави снимките на масичката и седна на един фотьойл.
— Дали са се оженили вече? Кареса и Чандлър? Тайно?
— Това само аз го знам. Информация за привилегировани! — Усмивката на адвоката стана още по-самодоволна.
— Няма да бъде дълго време само за привилегировани — обади се Джил от бара и погледна към Ники. — Искаш ли нещо?
— Не. Благодаря ти.
С питие в ръка той също седна на един от фотьойлите.
— Какво значи това — че няма да бъде дълго време само за привилегировани? — попита Роуч заядливо и присви очи.
— Ами просто твърде много хора знаят за този фарс. Не всички ще мълчат. Някой ще изпее пред журналистите. Неизбежно е.
— Тези хора са подписали договори! Ще дам под съд всеки, който проговори! — процеди злобно Роуч.
— Няма да можеш да откриеш кой е проговорил — възрази Джил. — Пресата го нарича достоверен източник или вътрешен човек. Кой знае — вътрешният човек може да се окажеш и ти!
— Какво? — Адвокатът пребледня от ярост.
— Аз отдавна наблюдавам кариерата на Кареса — продължи Джил. — Тя не би се нагърбила с всички тези неприятности и разходи, само за да запази сватбата си в тайна. Напротив, би се възползвала чудесно от целия шум, за да стане център на внимание. А ти или някой друг от нейните служители ще изпреварите всички.
Лицето на Роуч се сгърчи от възмущение.
— Какво разбираш ти, каскадьор такъв — натърти той презрително.
— Пресата излиза утре, петък. До края на седмицата ще бъде разпространена из цяла Америка. В понеделник вестниците ще бъдат по всички щандове на континента. Сензационна новина — суперзвездите се женят! Снимки отблизо! — Джил говореше с изключителна самоувереност и думите му очевидно вбесяваха адвоката. Ники го гледаше с любопитство. — Тази седмица Кареса ще бъде кралицата на средствата за масова информация — продължи той насмешливо. — И точно когато на всички им омръзне — да речем някъде към четвъртък — мълвата ще тръгне: Това не беше истинската сватба! Следва страхотна новина — тя и Чандлър всъщност са се оженили някъде другаде, съвършено тайно. И това става следващият хит. И Кареса пак успява да остане в центъра на вниманието. Господи, никога не съм виждал жена, която така да умее да привлича любопитството към себе си!
Роуч гледаше кръвнишки. На бузите му се появиха две червени петна. Ники усещаше, че Джил е отгатнал истината.
— И какво от това? — попита адвокатът саркастично. — Ако някой от вас двамата издаде нещо, ще ви накарам да отговаряте пред закона и тогава ще предпочетете да сте мъртви. Да, наистина, мъртви!
— Така да е. Но трябва да го кажеш на нея — кимна Джил към Ники. — Следващата седмица на прага й ще застанат репортерите. Тя има право да знае и да бъде подготвена.
— Всичко, което трябва да знае, е да си държи устата затворена. Ако ли не… — Роуч дори не гледаше към Ники.
— Не заплашвай — предупреди го Джил. — Защото другата седмица ние ще трябва да се разправяме с журналистите.
Роуч замълча и загледа питието си навъсено.
— Така е — призна той неохотно. — Накрая щях да ви го кажа.
Ники го гледаше с възмущение. Тя се надяваше, че когато отлети за вкъщи, всичко вече ще бъде зад нея. Сега, като научи, че този цирк щеше да продължи да я следва, се ядоса.
— Щеше да ни кажеш, за да бъдем подготвени за репортерите и да си мълчим. Обаче нямаше да ни кажеш, че ти ще пуснеш мълвата. А Кареса ще си направи реклама от цялата тази лудория — продължи Джил с присмех. — Ще извади разходите от данъците си. А колко й струваше това? Половин милион? Или повече?
— Повече — саркастично подметна Роуч. — Трябва да плаща за охрана на две места — тук и където е тя. Освен това последната сватба на Лиз възлезе на милион и половина. Мислите ли, че Кареса ще се примири да изглежда по-евтина?
— Не — отвърна Джил и усмивката му изчезна. — Никога не би допуснала да изглежда евтина.
Над един милион долара, изуми се Ники. Такава огромна екстравагантност й се струваше неоправдана.
— Вас какво ви засяга? — озъби се Роуч. — Поживяхте си като крале. Кога ще ви падне друг път такъв случай?
— Благодаря, никога. На мен моят живот ми харесва повече. Защото е по-разумен и по-сигурен. Като казах сигурен, та се сетих — днес адски много хора влизаха и излизаха. Охраната сигурна ли е, че всички са проверени? — попита Джил.
— Охраната беше отлична. Само трябва да дойдат хората за допълнителните пауни и лебеди, това е всичко — недоволно сви устни Роуч. — Напомни ми да не вземам пауни, когато се жени следващия път. Ако някога пак видя паун, ще го изпържа! — Той стана и си оправи вратовръзката. — Вие двамата се спотайвайте. Излизайте на терасата само когато ви кажа. Имахме късмет. Да не предизвикваме съдбата.
— А охрана? — Лицето на Джил стана сериозно.
— Охраната съм я намалил. Опасният момент беше сватбата. Сега се връщаме към всекидневието. Което ме подсеща — дай оръжието. Ако вземеш да застреляш някого, Кареса ще отговаря. А не ми се разкарва по съдилища.
— По-добре да го задържа — отвърна Джил студено.
— Критичният момент — изсъска Роуч — премина. Ако искаш да изобразяваш каубой, прави го в киното.
Двамата се гледаха. Ники се размърда неспокойно. До гуша й беше дошло от сцени. Освен това човекът с безцветните очи не се беше появявал и май беше вдигнала фалшива тревога.
— Дай му го — обърна се тя към Джил. — Омръзнал ми е той и всичките му глупости. Моля ти се — повтори с умора в гласа.
Джил отиде в стаята си, върна се и подаде оръжието на Роуч.
— Убеден съм, че това е против здравия разум — каза той.
— Аз съм единственият тук, който определя какво значи здрав разум — отговори Роуч нахално, обърна се и излезе.
Джил заключи вратата, сложи веригата и погледна Ники.
— Защо си опънала пак косата си? И си се наплескала с грим? Защото знаеш, че не ми харесва, нали? — Тя отиде до терасата и застана с гръб към него. Повдигна завесата. Отвън я гледаше един паун — разперил гордо опашката си като ветрило, той се любуваше на отражението си в стъклото. — Отговори, така ли е? — попита Джил. — Страхуваш се да не те видя без твоята маска. Освен това се боиш да не те… пожелаят. Или да си позволиш да отговориш на желанието. — Тя не отвърна нищо. — Ти си привлекателна жена, Ники! Казвам ти го като комплимент, и то искрен.
— Не си прави труда да изпитваш нещо към мене — ти дори не ме познаваш. — Тя скръсти ръце и се усмихна. — Разбира се, не трябва да познаваш някого, просто за да го заведеш в леглото. Това не ме интересува. Особено с теб.
— Особено с мен? Защо? Защото имам нещо общо с Холивуд ли?
— Отчасти… — Когато я гледаше по този начин, Ники много се вълнуваше.
— Никога не бих го напуснал — отговори Джил. — Защото ми харесва. И това ми е работата.
— Така да бъде. Обичай си я. Работи си я.
— Ти смяташ, че е невъзможно да пожелаеш един мъж — да оставим настрана да го обичаш — продължи той. — Това не е така. Разбирам го. Трябва да мине време…
— Нямам време! — Лицето й пламна. — И мисля, че разговорът отиде твърде далеч. Ще те виждам, когато Роуч каже. През останалото време ме остави на мира! — Тя тръгна към стаята си със стиснати юмруци.
— А може би се страхуваш, че не си създадена за любов? Не — ако хората не знаят истината за теб. Но аз я зная, Ники. И мисля, че си много привлекателна и че си създадена за любов.
Тя сложи ръка на бравата — нямаше търпение да избяга.
— Ники!
Гласът му прозвуча толкова остро, че тя спря.
— Зная истината. Помниш, че исках да ти задам и третия въпрос. Обаче няма да го задам, а ще кажа отговора. Ти не можеш да четеш. Затова си толкова настръхнала. Това е другата причина, поради която се криеш зад маска. Нали? — Ники се почувства като ударена от гръм. Стоеше парализирана с ръка на бравата. — Разбрах го снощи, когато погледна към друг надпис. Казвах ти да погледнеш към „Барбъри Коуст“, а ти показвах „Хорсшу“. „Барбъри Коуст“ дори не е на тази улица. Ти не го разбра. Защото не можеш да четеш.
— Мога да чета… Малко — смотолеви тя. — Мога. Сега уча в училище. Скоро ще завърша.
Джил се беше приближил. Усещаше близостта му осезателно. Гласът му прозвуча съвсем близо.
— Какво точно е това? Някакво увреждане? Или е трябвало да прекъснеш училище на времето? Какво е?
— Е, добре! — Ники го погледна в очите. — Това е дислексия. Дълго време никой не го разбираше. Прехвърляха ме от училище на училище. Мислеха, че съм глупава. Аз самата мислех, че съм глупава. Мразех училището. И го напуснах.
— Ники, разбирам те… — Той протегна ръка, за да я погали по лицето, ала тя го плесна.
— Нищо не разбираш! — отвърна разярено. — Човек като теб никога не може да ме разбере. Ти с твоята библиотека, с твоя колеж, с твоята майка, която те е учила, и с твоя брат, който е професор!
— Но аз исках да кажа…
— Напуснах училище, защото с каквото и да се захванех, се провалях. Ти вероятно никога не си имал неуспехи в живота си. И после, накрая, точно преди да се разболее леля ми, открих, че съм сбъркала. Чувствах, че не съм била права и най-после мога да се надявам на нещо. Намерих си специален учител. Ходя на курсове. Ще взема приравнителни изпити. Дипломата, която ще получа, ще бъде равностойна на гимназиална диплома. Обаче ти не знаеш колко усилия ми струва всичко това. Човек като теб не може да го разбере!
— Аз само казах, че мечтите ти трябва да бъдат по-смели, а не трябва да се стремиш само към Ню Джърси. Това не е единствената ти възможност. — Черните очи на Джил искряха.
— Това е най-добрата възможност, която някога съм имала! — избухна Ники. — До гуша ми дойде да ми се присмиваш за това. Казах ти и пак ти го повтарям — искам да живея обикновен, нормален живот!
— А пък аз ти казах, че не си обикновена жена. Ти си красива, интелигентна, закалена си в трудности. И искаш да чувстваш — а не си позволяваш да бъдеш естествена. Вслушай се в чувствата си. Ела с мен в Калифорния…
— Какво? — погледна го недоверчиво тя.
— Ние с теб… сме различни. Но между нас се случва нещо истинско, нещо силно. — Той се приближи още. — Ела в Калифорния. Опитай. Ще видим какво ще стане.
— Какво всъщност ме молиш?
Лицето му беше толкова сериозно, че я изплаши.
— Моля те да дойдеш да живееш с мен. Между нас може да потръгне, Ники. Изглежда лудост, ала може и да се получи.
Устните й се отвориха от удивление.
— Ти не чу ли какво казах? Аз трябва да свърша училище!
— Завърши го в Калифорния. Там също можеш да си намериш учител. Най-добрият при това. Аз ще се погрижа.
— Ти ще се погрижиш? Мене ме чака моята работа. Аз…
— Ще ти намеря по-добър учител!
— Ще бъда независима! — Тя говореше толкова разгорещено, сякаш откъсваше думите от себе си. — Сама ще се грижа за себе си. Ако мислиш, че ще отида в Холивуд… и ще живея на гърба на някакъв мъж…
— Нали някой ще ти помогне да се установиш в Ню Джърси? Аз ще ти помогна в Калифорния. Каква е разликата? — възрази Джил. — Недей да бъдеш толкова ограничена.
Ники тръсна глава и го блъсна в гърдите. Предположи, че е ударила счупеното ребро, но не я интересуваше.
— Не съм ограничена, а съм взела решение! Има известна разлика. А ти си като всички други мъже — ако не ти дават това, което искаш — служиш си със сила.
Той се отдръпна, ала продължаваше да я държи.
— Не насилвам никого. Искам да ме чуеш. Това твое упорито недоверие в мъжете…
— Ами виж как се държиш! — Тя презрително погледна ръцете му. — Защо трябва да ти имам доверие?
— Защото досега трябва да си разбрала, че можеш да разчиташ на мен… — Джил я пусна.
— Не желая да разчитам на теб. Не желая помощта ти. Не желая да ти се доверявам. Имам си свои собствени планове. Нямам намерение да се шляя из Калифорния и да живея на твой гръб. Живей си живота. Не те искам.
— Ники — подзе той, а в гласа му прозвучаха опасни нотки. — Наистина някога обичах една жена. Много е рано да кажа какво изпитвам към теб. Колкото до това, че се желаем взаимно…
Тя се пресегна зад гърба си, хвана бравата и отвори вратата.
— Не те искам. Нямам нужда от теб. И преди всичко — нямам доверие в теб, нито в който и да е мъж. Ако ти трябва жена, иди си намери друга глупачка, която обича да рискува. А сега ме остави. Ако пак ме докоснеш, ще извикам Моузис! Щастлива първа брачна нощ! — Ники захлопна вратата в лицето му и я заключи.
Тя заспа от пълно изтощение — от събитията през деня и от собствените си чувства. Най-силното беше чувството й за вина. Не трябваше да ляга до Джил. Знаеше, че не биваше да му казва нещата, които му наговори. Но после надделя обидата. Сънят й беше изпълнен с кошмари, разпокъсани и преливащи един в друг без конкретни очертания и логика.
Може би затова ръката, която я докосва по лицето, й се видя като от някой сън. Първо си помисли, че е ръката на Джил, ала после, дори и сънена, се сети, че това е невъзможно. Ръката на Джил беше силна, жилеста и твърда, а ръката, която галеше лицето й, беше мека, влажна и леко трепереща. Още по-тревожното беше, че бе истинска и не идваше от сънищата й.
Объркана, Ники се отдръпна, но ръката остана — настойчива и неприятна. Клепачите и се разтвориха неохотно. Стаята беше сумрачна и минаха няколко мига, докато разбере какво става.
Ръката, пълна и влажна, пак галеше бузата й. Тя се сепна и задъха, когато разбра, че на леглото й седеше непознат мъж, наведен над нея. Отвори уста да изкрещи, ала с ужас установи, че никакъв звук не излезе от свитото й гърло.
— Ти си по-млада и по-красива, отколкото си мислех — нежно й заговори мъжът. С другата си ръка запуши устата й и дори и да можеше да вика, гласът и щеше да бъде приглушен.
Ники се вцепени от уплаха. В полумрака не можеше ясно да различи чертите на лицето му, но в едно беше сигурна — очите му бяха нечовешки безцветни.
— Шшт! — Той се наведе по-близо. — Недей да крещиш, Кареса. Желая те от толкова време! И най-после дойдох да те взема.