Бетани Кембъл
Любов като на кино (6)

Шеста глава

Ники се заключи в разкошната спалня с паунови мотиви, окачи якето и изрита ботушите си. Свали черния копринен шал и слънчевите очила. Накрая се изкъпа в голямата златна вана и се почувствува силна и по-спокойна.

След това облече огромната риза и се отпусна в прохладните коприни на леглото. В ума й се преплитаха мъчителни образи, но скоро заспа. Сънува ужасен, объркай сън за Ронда и нейните непрокопсани приятели. После, по неясната логика на съня, тя самата се оказа Ронда. Жестокият мъж, към когото беше привързана, стана Джил. Ники го умоляваше: „Ще ме обичаш ли? Ще се грижиш ли за мен? Моля те, моля те!“. Джил от съня й я гледаше надменно, с презрение. Отблъсна я, изсмя се и се отдалечи. „Чакай! Моля ти се! Почакай!“ — викаше тя, ала нямаше никой. Стоеше сама сред изпепелено поле под навъсено небе.

Ники се стресна и се събуди. Загледа се в сложните мотиви на балдахина и осъзна, че я беше събудил някакъв шум. Някой чукаше на вратата. Дали беше Джил, мъжът от съня й? Още сънена, стана и отиде до вратата.

— Какво? Кой е? Какво искаш?

— Тук има две пасти — Моузис ги донесе тайно. Ако искаш истинска храна, ела да си вземеш. Имаш един час до шоуто.

Тя съвсем се разсъни от мисълта колко скоро ще бъде в прегръдките му.

— Не съм гладна — промърмори, но стомахът й предателски се обади.

— Лъжеш! — възмути си той. — Добре. Няма де те моля. Ще оставя яденето до вратата. Гладувай! Твърдоглавка!

— Не съм гладна — повтори Ники. Чу стъпки и леко дрънчене.

— Ето — изръмжа Джил. — Пред вратата ти е. Беше мило от страна на Моузис да си направи труда. Ако това е твоята благодарност, добре. Така му се отблагодарявай!

Чу отдалечаващи се стъпки. Изчака доста време, поне както й се стори. Изпод вратата се носеше ароматът на храна. Миришеше апетитно и тя едва издържаше. Някъде звъннаха сребърни прибори. Сигурно Джил ядеше с наслада. О, боже, помисли си Ники, щом Моузис си е направил труда да я донесе, не би трябвало да се хаби. Тя отключи вратата и я открехна. На белия килим имаше златен поднос, върху него — покрито със златен похлупак блюдо, от което се носеше апетитният аромат. В кристална чиния беше сложена зелена салата, а по-малка кристална чиния предлагаше предястие от вкусни меса. От златна ваза се подаваше една бяла роза. Наведе се и посегна към подноса. В същия момент огледа стаята. Пронизаха я черните очи на Джил, който седеше до маса с белоснежна покривка и я гледаше насмешливо.

— Хапни си със здраве. И бъди все така сладка!

Бузите на Ники пламнаха. Стана й неудобно, че този ден за втори път я вижда без грим.

— Грехота е да се хаби храна — промърмори тя, грабна подноса и се изправи. — Благодари на Моузис от мое име.

— На вашите услуги — удостои я Джил с още една усмивка.

Ники се обърна с цялото достойнство, което можа да събере, и отнесе подноса в стаята си. След това отиде да затвори вратата и силно щракна ключа.

 

 

Джил гледаше заключената врата, която го разделяше от Ники. Макар че храната беше изискана и вкусна, той едва я опита. Лицето й без грим още плуваше пред очите му. Кой знае защо, когато видеше истинското й лице, тя му напомняше цвете — диво цвете, което беше успяло да израсне красиво на тайно, непристъпно и сурово място.

Преди да дойде във Вегас за този луд маскарад, Джил си беше представял няколко неприятни сценария с момичето. Но Ники не отговаряше на никой от тях. Като гледаше неразкрасеното й лице или пък когато я прегръщаше и целуваше, нещо дълбоко в него го заплашваше, че ще надделее над волята му. Не беше изпитвал това чувство от Мели насам. Защо? Не беше заради физическата й красота, защото познаваше далеч по-блестящи жени. Не беше и заради личността й, защото тя беше неуловима като живак. Поради липсата на по-подходяща дума, той се чудеше дали не е заинтригуван от характера й. Ники беше едновременно крехка и силна. Изглеждаше изпълнена с неосъществени желания, а в същото време бе неистово независима. Чувстваше, че зад надменността и презрителната й усмивка се криеха много тайни. Щом я опознаеше, щеше да изчезне цялата загадъчност около нея, а Джил щеше да се освободи от нейната магия. Колкото по-скоро, толкова по-добре. За какво му беше едно дете, чието най-голяма амбиция беше да продава бои за лице в Гусбърг, Ню Джърси? Което мрази шоубизнеса и чиято най-съкровена цел е да направи живота си сигурен и досаден?

Роуч беше определил какво да облича Ники при всяка поява. Тази вечер трябваше да сложи опънат по тялото клин от бяло кадифе и дълъг бял пуловер със златни нишки. На двете й китки имаше гривни с тежки изкуствени диаманти. Русата й коса трябваше да бъде разпусната и това много й отиваше. Гримът й беше съвършен. Но иначе далеч не се чувстваше добре. Мъчеше се да не мисли за Джил като за мъж. Той беше само средство да доведе начинанието докрай и толкоз. Ала когато Джил почука на вратата, спокойствието й отлетя.

— Да? — попита тя и отвори. — Време ли е?

— Време е. Господи, не мога да свикна! — извика той.

Беше с бледосин мохерен пуловер, който подчертаваше бронзовия тен на ъгловатото му лице и тъмните му очи.

— С какво не можеш да свикнеш?

— С начина, по който се променяш. Преди час видях русо момиче с лунички, което се опитваше да си вземе крадешком храна. Сега вместо него се появява опасна прелъстителка. Като че ли в стаята ти има поне двайсет жени.

— Не ставай глупав. Нали работиш в киното, а то също е илюзия. Би трябвало да си свикнал вече.

— Свикнал съм в киното, но не и в живота си. Непрекъснато си напомням, че ти си ти, а не тя.

— Защо мислиш за това?

— Винаги искам да отличавам истината от фалша. Искам да ми е ясно с какво се занимавам… И с кого.

— С кого? — изимитира го Ники. — Не се ли фукаш? Никога не знам кога трябва да кажа „кого“ и кога „кой“. Така ли трябва да се употребява? Аз бих казала, че искам да знам „с кой се занимавам“.

— Боже мой! Подиграваш ми се за моята граматика? Ти си невъзможна! Да, зная кога се употребява „кого“ и кога „кой“. Майка ми предаваше английски.

— Учителка по английски! Божичко, образован! Ти сигурно си много, много добре възпитан… Силно съм впечатлена!

— По-добре съм възпитан, отколкото бих искал да бъда. Баща ми беше свещеник.

— Свещеник! — не повярва тя. — Олеле! Ти наистина си бил добре възпитан. Обаче си стигнал до Холивуд. Да не си черната овца на семейството?

— За известно време — промърмори Джил. — Те са се примирили. А ти? Твоите родители? Каква овца си в твоето семейство? Черна ли, или бяла? Или просто заблудена?

— Никаква не съм. Нямам семейство. Те развличаха хората, или поне се опитваха… — Наведе глава, за да не срещне внимателния му поглед — Виж… хайде да излезем. О, така съм уморена да се преструвам на нещо, което не съм!

Тя се опита да отвори плъзгащата се врата. Страхуваше се от сцената, която предстоеше да изиграят.

— Дай на мене! — Той отиде зад нея. — И се успокой. Трябва да излезем там като влюбени. Няма да хукнеш навън сама… — Джил плъзна едната си ръка около талията й и леко я привлече близо до себе си. Ники се напрегна. — Спокойно — прошепна й той на ухото, протегна другата си ръка и отвори ключалката. — Ето, готово! — Топлината на дъха му я галеше по шията. — Сега тръгваме бавно. Много бавно и много спокойно… — Хладината на пустинната нощ обля Ники и тя потрепери. Джил я целуна по бузата. Устните му бяха топли в прохладния мрак. Терасата беше огромна — заемаше голяма част от покрива на хотела. Беше застлана с бели плочи. На нея растяха палми, кактуси, екзотични вечнозелени растения и цветя в саксии. Затоплената вода в басейна, осветен отдолу, проблясваше и от нея се издигаха призрачни облаци пара. Всичко около басейна беше осветено от малки разноцветни прожектори, скрити в храсти и дървета.

— Кой живее тук? — попита Ники. — Принцове и шейхове ли?

— Точно така. Един арабски принц. Но със съвременни възгледи. Наел го е за сто години и го е отстъпил на Кареса. — Ръката му я обхвана по-силно. — Оттук! — Поведе я към птичка от изкусно преплетени борове. — Хайде малко да ги объркаме онези там в „Силвърадо“. Нека известно време да не ни виждат, за да изглежда естествено.

— Каза „онези“… Повече от един фотограф ли има там сега?

— Да — отговори той и я насочи към сенките на една кедрова горичка. — Най-малко още двама се регистрираха днес следобед. Първият е тук от неделя. Роуч също ни наблюдава оттам. Мисля, че има свой собствен фотограф, за всеки случай, ако никой друг не направи свестни снимки. Освен това иска да види как се справяме.

— Истинска лудост — подхвърли тя, когато влязоха в най-тъмната част на горичката. Във въздуха се усещаше остра миризма на хлор, смесена с аромата на боровете. Зад терасата се виждаха светлините на стотици други хотели и нощни клубове. Ники понечи да се освободи от прегръдката му.

— Шшт! — предупреди я Джил. — Стой близо до мен. Не могат да видят много оттам, ала нас могат да видят. Особено теб, както си облечена в бяло… — Между боровете имаше малка пейка от светъл мрамор. Цветното осветление падаше през клоните на меки, неправилни ивици. — Седни — каза той и я пусна. — Пак си нервна, нали?

Тя се настани на пейката.

— Всеки на мое място би се чувствал така. Всички ни шпионират — дори и Роуч. Боже господи! Кареса и Чандлър как понасят това? Да живеят затворени, да се крият от журналистите? Почитателите им издевателстват над тях! Как не полудяват?

— Това е цената, която плащат, за да бъдат богати и известни… — Джил седна до нея. — Като сделка с дявола.

— Какво искаш да кажеш? — Думите му я накараха да настръхне, защото й се струваше, че и тя се бе спазарила с дявола, като подписа договора на Роуч.

— Те имат богатство… власт — продължи той. — Но на кого могат да се доверят? Ще се намери ли някой, който да ги харесва заради самите тях? Или да им бъде верен само заради приятелството? Те престават да са хора. Стават стока.

— Звучи ужасно! — въздъхна Ники, загледана в празното небе. То беше бездънно черно, без луна и звезди.

— Истински известните правят всичко пред камера. Целият свят ги наблюдава, когато се влюбват, когато се женят, когато се развеждат. Не могат да бъдат сами дори когато получат нервна криза или когато умират. Пресата превръща всичко в новини.

— Ужасно! Бих ненавиждала такъв живот.

— Аз също.

— Защо се стремят към него? — попита тя.

— Ти ми кажи защо! — Джил взе ръката й и преплете пръсти с нейните, а после сложи ръцете им на твърдото си бедро.

— Недей — започна Ники, макар че не се опита да се отдръпне.

— Шшт! — Той сложи пръст на устните й. — Пак си притеснена. Не се страхувай, когато те докосвам. Отпусни се…

— Не мога…

— Можеш! — Джил бавно прокара пръст по долната й устна. — Позволи ми да те прегръщам. Научи се и ти да ме прегръщаш. Няма да се получи, ако не си вярваме. Говори ми… — Пръстът му остави тръпнещата извивка на устата й, ръката му стисна нежно свободната й ръка и той я постави на лицето си. — Ето така — продължи с шепот. — Просто ме докосвай… — Дъхът й спря, а сърцето й лудо се удряше в гърдите. Джил леко отмести ръката й, за да я целуне по дланта. Целувката предизвика тръпки в гръбнака й, които я стоплиха и отпуснаха. Когато махна устните си, дланта й още пареше, сякаш държеше звезда, жива и светеща. — Сега — прошепна той меко, — кажи ми, моля те, щом цената е толкова висока, защо хората се стремят към бремето на славата и богатството?

— Аз… — запъна се тя. — Аз мисля, че се надяват така да се осъществят напълно… — Имаше предвид Ронда, която смяташе, че само любовта или звездната слава могат да я направят завършена, цялостна личност.

Джил придвижи ръката й до рамото си и я притисна.

— Да се осъществят напълно? Интересно, но неясно. Какво искаш да кажеш? Обясни ми… — И повтори шепнешком: — Как смятат да се осъществят напълно? Кажи ми!

Умът на Ники работеше бързо. Той само се опитваше да я подготви за онова, което скоро трябваше да направят пред камерите. Само се опитваше да я успокои. Ала защо тя се чувстваше толкова смутена и изплашена в прегръдките му?

— Някои хора — подзе Ники нерешително, — не се смятат осъществени като личности. Имат нужда от нещо, което да ги накара да се почувстват изявени… иначе, според тях, те нищо не струват. Може би едно от тези неща е славата. Или богатството. Също така властта. Не се чувстват значими без тях. Може би дори не се чувстват истински живи.

Джил повдигна лицето й така, че тя да го гледа.

— Но самата ти нямаш нужда от тези неща. Ти — не!

Искаше й се да отхвърли ласките му и в същото време искаше да им се поддаде. Съчетанието на сила и нежност у него неволно я омайваше, ала трябваше да не забравя колко различен бе този мъж от нея и колко й бе чужд.

— Не. Нямам нужда. Обаче на теб сигурно ти трябват — ако не и нещо повече. Имаш нужда от опасности, от рискове.

— Някога беше така — отвърна след малко той. — Но се промених. Сега имам нужда да вървя напред, по-нататък.

— Какво? Към нови опасности? По-големи рискове? — Ники тръсна глава, за да се освободи от прегръдката му.

— Не… — Той се наведе към нея и пак я хвана за ръката. — Търся само по-големи предизвикателства. Искам да ръководя снимките, а не само да участвувам в тях. Защо се стегна, Ники? Какво значение има какво искам да правя?

— Няма значение — отговори тя. — Изобщо не ме интересува. Виж какво, хайде да излезем там, където могат да ни виждат, та да си направят тъпите снимки, и да свършваме, а? — Ники се опита да се измъкне, ала двете му ръце я държаха здраво.

— Дръж се, Ники! Искам да си спокойна, запомни!

— Аз съм спокойна — излъга тя.

— Не си… — Дланите му галеха нагоре-надолу ръцете й. Това движение я успокояваше и вълнуваше. — Усещам, че не си, дори през проклетия ти пуловер.

— Защото ми се ще всичко това да свърши — възрази Ники. — Защото ми е противно.

Джил стана и я привлече към себе си. Нещо неуловимо се промени в поведението му, макар че тя не можеше да каже точно какво. Когато заговори, гласът му прозвуча рязко.

— Няма защо да ти е противно. Нали после ще можеш да отидеш в Ню Джърси? Аз пък трябва да го направя, за да мога да режисирам. И на мене не ми харесва, но така стоят нещата…

— Да режисираш? Това ли трябва да получиш от сделката — да режисираш? Най-баналното желание в Холивуд! Че всички искат да режисират!

— Не се крий зад остроумни забележки, Ники! Не бива да сме врагове. И двамата сме заложили много…

— Извинявай — промълви тя с искрено съжаление. — Исках…

— Няма значение какво си искала. Аз имам големи мечти, а ти — малки. Тук сме да осъществим тези мечти. Имаме работа — нека я свършим професионално… — Тонът му омекна. — Виж какво, независимо дали ти харесва или не — аз завися от теб и ти зависиш от мен. От теб искам единствено да ми имаш доверие и да се чувстваш спокойно с мен. — Ники кимва. Боеше се да му се довери. — Готова ли си? — притегли я той.

— Готова съм.

— Ще излезем оттук, наляво, до онази леха с декоративните кактуси. Там осветлението е достатъчно силно и те би трябвало да видят лицата ни, ала не много ясно. Ще могат да направят прилични снимки. — Джил се наведе по-близо до нея. — Когато стигнем там, ще те прегърна — ето така… — Ръцете му обхванаха талията й и я придърпаха — бавно, чувствено. Тя усети твърдите му дълги бедра до своите, гърдите му се притиснаха към нейните. — После — продължи той тихо, — ще те целуна, а ти трябва да отвърнеш на целувката ми. Ще продължи около две минути. Ще засека времето. Разбра ли?

— Разбрах — каза Ники с отслабнал глас.

— Там — пошепна Джил, — целувката ще бъде за Кареса, Чандлър, Роуч и за фотографите. А тази тук е за нас.

— За нас? — Тя не можа да каже нищо друго. Устните му затвориха нейните.