Бетани Кембъл
Любов като на кино (5)

Пета глава

На Джил не му харесваше този хол с огледала. Безбройните образи се отразяваха един в друг до безкрай и заблуждаваха очите и въображението. Той беше човек на действието, свикнал на открито, и тук, затворен като в зала с криви огледала, вече изпитваше клаустрофобия.

Не му се нравеше и тежкия грим на Ники. Недоволен беше и от себе си — беше решил да не обръща внимание на жената, но ето че тя се оказа не такава, каквото очакваше. Беше уплашена, ала нямаше да се предаде. Владееше се добре — в стойката й пред огледалото имаше бойкост и упоритост. Освен това притежаваше чиста, деликатна хубост, която го изненада. Кожата й беше гладка, леко мургава, а носът й беше осеян с бледи лунички. Устата й беше плътна, щедра и изваяна за усмивки. Красивите й вежди имаха форма на криле, по-тъмни от русата й коса, а миглите й бяха още по-тъмни. Очите й му направиха най-силно впечатление. Бяха красиви, тъмносини, едновременно внимателни и пламенни, знаещи и невинни. Ники взе молив и започна да очертава контурите им. Направи ги по-възрастни и по-остри. На Джил му се искаше да я спре.

— Престани да ме гледаш — заповяда тя. — Всъщност какво правиш тук? Някой да ти е казвал, че трябва да почукаш?

— Почуках, също и виках. Течеше вода и ти не ме чу. Не беше затворила вратата на спалнята, нито пък тази.

Ники покри естествената коприна на миглите си с дебел слой черен аркансил. Мина му неприятната мисъл, че тя се отнася с подозрение към него.

— И така, искаш ли да се опознаем — може да ни помогне?

— Да ни помогне за какво? — попита Ники предпазливо.

— Изглежда всичко това те изнервя. — Той я огледа отгоре до долу. Синята копринена рокля с дълбоко деколте й стоеше неестествено, докато не беше гримирана. А сега беше променила лицето си и роклята стана истинска.

— Кой не би бил нервен? Да не би това да е най-обичайният начин за прекарване на празниците?

— Приличаш на нея — забеляза Джил замислено, а после се поправи: — По-точно — успяваш да приличаш на нея. Казват, че го правиш на сцената. Тъй че не би трябвало да си нервна.

— Но тук не е сцена!

— Шекспир е казал, че целият свят е сцена.

— Може и да е казал. Аз не съм актриса в театър.

— Все пак си изпълнителка…

— Не, не съм. Да приличам на нея е просто нещо, на което се научих. Трик. Както да си мърдаш ушите.

— Казват, че работиш в нощен клуб.

— Да. Би ли бил така добър да престанеш да ме гледаш?

— Извинявай! — Не му харесваше новото й лице с грима. — Защо го правиш? — Тя държеше пухче с пудра — гримът й беше завършен. Неизвестно как беше успяла да заличи всяка следа от своята собствена личност. Новото й лице беше състарено, изтънчено, по-светско, доста приятно лице, ала не беше нейното.

— Да не би това да е твоят билет за звездния небосклон? — настоя той.

— Точно обратното! — отсече Ники, издърпа косата са и я завърза на конска опашка. — Последното нещо, което искам, е да бъда звезда. Искам да приключа с тази лудост. Извинявай! — След нея се носеше уханието на скъпия парфюм на Кареса и гъделичкаше ноздрите му. Тя отиде до гардероба, взе голяма синя риза и я намъкна върху копринената си рокля. — Има ли някъде тук храна? — попита Ники. — Умирам от глад!

Сега му заприлича на малко момиче, неподходящо облечено с роклята на майка си и ризата на баща си.

— Има кухня, обаче няма готвач. Във всички спални има барчета. А в холовете има и малки хладилници. — Джил смени темата: — Малко е странно чувството ти за мода…

— Това не са мои дрехи. Пленничка съм на нейния гардероб. Бих убила за няколко комплекта най-обикновено бельо. Ами в тия хладилници дали има нещо като сандвичи?

— Нещо, смътно напомнящо сандвичи. Кареса и Чандлър са побъркани на тема здравословно хранене. Хайде — можеш да си направиш цял пир с брюкселско зеле и соеви кълнове!

— Искаш да кажеш, че няма истинска храна? И трябва да ядем здравословна храна цели пет дни? Ще умра от глад!

— Това е част от илюзията. Ако Кареса и Чандлър бяха тук, биха изискали да им доставят точно такава храна. Хайде! Какво му е лошото на малко сок от ряпа?

— Точно когато цялата нация се кани да седне на пълнена пуйка, аз съм на диета… — Позата й излъчваше тъга.

— Искаш ли сандвич с фъстъчено масло? Малко морковени пръчици? Или сода?

— Фъстъчено масло ли? — Лицето й светна.

Пак му заприлича на дете, на неопитно дете, а негово задължение бе да й помага да се оправи в идиотския лабиринт, който ги очакваше.

— Ще ти направя сандвич. Не съм свикнал да ме ограничават. Всяко ограничение ме нервира.

Тя седна на белия диван, а той й направи сандвич, сложи до него малко морковени пръчици, отвори содата и постави всичко на масичката пред нея.

— Благодаря! — зарадва се Ники. — Спасяваш ми живота! — Сандвичът не изглеждаше апетитен, но тя яростно се нахвърли да го яде.

— С целия този грим съвсем не приличаш на момиче, което си пада по фъстъчено масло. Защо се гримираш така?

— Не мога да повярвам, че това им е храната! — ловко отмина въпроса му Ники. — Само здравословна храна и нищо друго? Наистина ли така живеят красивите хора?

— Да — кимна Джил. — Защото искат завинаги да останат красиви. Моля те, кажи ми защо правиш всичко това? Нали не се интересуваш от шоубизнеса?

— Не искам да бъда в шоубизнеса. Правя го за пари. За да мога да се измъкна. Далеч от цялата тази лудост.

Тя остави празната чиния и избърса ръцете си. Бяха прекрасни — Джил си спомни как стеснително галеха голата му плът.

— Да се измъкнеш? Какво искаш да правиш? И къде?

— В Гусбърг, Ню Джърси… — Той не се сдържа и се разсмя. А Ники изглеждаше оскърбена. — Какво толкова смешно има?

— Хубавите момичета се отправят към Бродуей или Холивуд, или тук във Вегас, а не в Гусбърг, Ню Джърси. Какво има там?

— Козметичен салон. Където жените си правят масаж и грим.

— И ти искаш да го купиш?

— Не — отговори тя хладно. — Просто ще работя там. Винаги съм искала да живея в Гусбърг.

— Защо ти трябват пари, за да работиш? Обикновено е точно обратното. Повечето хора работят, за да спечелят пари.

— Трябва да завърша едни курсове — отвърна тя, без да го гледа, — после да се квалифицирам за този салон. Ще уча шест месеца и трябва някак да се издържам.

— Разбирам! — Макар че не проумяваше. Беше виждал безброй гримьори в киното, а тя беше добра, много я биваше. Защо жена с нейната външност и талант се задоволяваше с толкова малко? — Ако искаш да се занимаваш с гримиране, защо не отидеш в Манхатън? Или в Холивуд? Защо не работиш в телевизията? Или в киното?

— Когато всичко това свърши, не искам да имам нищо общо с шоубизнеса — отговори Ники разпалено. — Мразя го!

— Защо?

— Не ми се говори сега. Ти си от Холивуд и се присмиваш на Гусбърг, Ню Джърси. По-добре ти ми разкажи за своята славна кариера. Например, как си счупи реброто?

— Питаш как съм си счупил реброто? Паднах по един склон.

— Трябвало е да внимаваш.

— Внимавам. Аз съм най-внимателният човек, когото си срещала. Но стават нещастия.

— А раната на гърдите ти? — Чувстваше, че тя му взема мярка така бързо и съобразително, както и той.

— Един кон ме ритна. Паднахме при каскада.

— Каскада ли?

— Каскада, при която дублирах актьора.

— Значи друг нещастен случай?

— Да. Просто лош късмет, това е.

— Работата ти е опасна…

— На мен ми харесва.

— А на мен — не! — отсече Ники.

Дощя му се да сложи длани на раменете й и да се опита да изтръгне напрежението й, ала не смееше да я доближи.

— Предпочиташ да си в безопасност, така ли? — Тя не отговори. — Никой не е в безопасност — продължи Джил тихо, като си мислеше за Мели. — Наистина. Човек никога не знае какво може да му се случи в следващия момент.

— Някои хора знаят. Аз така искам да живея — винаги да зная какво ще ми се случи.

— Не желаеш никакви изненади?

— Не обичам изненадите.

— И би искала всичко да бъде установено, предвидимо? — Следобедното слънце играеше с русата й коса.

— Защо не?

— Ще бъде скучно.

— Нямам нищо против.

— Не би ли искала пак да бъдеш Кареса?

— Не.

— Искаш просто да бъдеш самата себе си, така ли? Нали ми каза, че твоето истинско аз не съществува. И да не си правя труда да го откривам. Кое е истина?

— Да — рече Ники малко рязко, но в сините й очи се четеше объркване. — Ти си много… Май че точната дума е любезен. Оценявам го. Обаче предпочитам да съм сама. — Джил понечи да я прегърне, ала тя тръгна към стаята си и погледна изплашено протегнатата му ръка — Много скоро ще се видим пак. Нали?

— Да… — Усмивката му се стопи. Ники влезе в спалнята си. Ключът щракна категорично като заповед — стой далеч от мен!

 

 

Когато след няколко часа почука на вратата й, Ники беше готова. Успяла бе да си почине и да се скрие зад личността на Кареса. Беше със скъпия джинсов костюм по поръчка, който Кареса обожаваше, с ботуши на високи токчета, бял кашмирен пуловер и червено кожено яке. Косата й бе скрита с черен копринен шал, вързан под брадичката. Беше сложила и слънчеви очила. Надяваше се, че изобразява Кареса, когато иска да не я разпознаят. А Джил разчиташе главно на слънчевите си очила и на вдигнатата яка на черното си кожено яке.

— Това е четвъртото ти лице, което виждам днес. Единствено ми хареса твоето истинско лице.

Тя не обърна внимание на комплимента му. Когато се беше съгласила на сделката, не мислеше за каскадьора. Сега присъствието му я караше да се чувствува неудобно.

— Въпросът е — възрази Ники високомерно, — дали приличам на нея? Искам да кажа, дали приличам на нея, когато тя се мъчи да не прилича на себе си?

— Да. Страхотна си! — Той й отвори вратата към фоайето. — Постоянно се променяш, като хамелеон.

— Нали това ми е работата — да се променям… — Тя нагласи очилата си. — И твоята е същата.

Джил беше сменил износените си джинси с нови, черни. Ризата му беше от сива коприна. Косата му беше гладко сресана.

— Моята работа не се състои в това, да приличам на други хора — възрази той. — Аз се снимам в каскади. Фактът, че приличам на някого, не е съществен.

— Едва ли може да се каже, че е несъществен. Ако не можеше да минеш за Чандлър, нямаше да го дублираш в каскадите. Ти самият си хамелеон.

Джил натисна златното копче на асансьора. Огледалните врати се отвориха със звук, подобен на лека въздишка.

— Хайде — подкани я той вяло. — Да отиваме за брачното свидетелство.

 

 

Ники се притесни, докато бяха в бюрото, но получиха свидетелството без затруднения. Няколко души изглежда ги познаха и ги зяпаха, докато двамата им телохранители ги придружаваха до лимузината.

Тя едва не припадна от облекчение, когато влезе в колата. Джил седна до нея и я прегърна покровителствено. В момента тя беше твърде изтощена, за да не изпита благодарност.

— Чудесно! — пошепна й в ухото той. — Просто великолепно! — И стисна раменете й окуражително. Тя се обърна и се загледа през прозореца.

Група хора на отсрещния тротоар ги наблюдаваха с интерес. За момент през затъмненото стъкло Ники срещна поглед, който я изненада неприятно. Едно от лицата в тълпата странно се открояваше. Блед и отпуснат мъж я гледаше втренчено с необикновено безцветни очи, които не приличаха на човешки. Тя се вцепени, защото погледът на мъжа беше фанатично прикован към нея. После си даде сметка, че той не може да я види през еднопосочно прозрачното стъкло, а гледаше колата. Когато лимузината се отдалечи, мъжът бръкна в джоба на якето си и на лицето му се изписа особена усмивка. След това изчезна в тълпата, като че ли никога не се беше появявал.

— Какво има? — наведе се Джил до ухото й. Говореха тихо, защото подозираха, че шофьорът може да ги подслушва.

— Един човек… — Ники несъзнателно се доближи до него. — Имаше нещо особено в очите му. Такива едни безцветни…

— Къде? — попита той и я прегърна по-силно.

— Изчезна в тълпата, просто се стопи. Вече не го виждам.

— Не се тревожете — обади се по-едрият от телохранителите на име Уолдо. — Хората трябва да ви гледат. Вие сте в безопасност. Затова сме тук.

Другият телохранител беше чернокож. Казваше се Моузис.

— Безцветни очи ли? Възможно е да е бил нашият приятел. Обаче ако е бил той, би трябвало да го видим и ние. Какво друго забелязахте? — попита той.

— Целият беше блед и безцветен. Бледа кожа, руса коса, започнала да побелява. Нездрав тен на лицето. Якето му беше цвят каки, но избеляло.

— Кой е този ваш приятел? — попита Джил, надушил опасност.

— Невъзможно! — засмя се Уолдо. — Щях да го забележа.

— Може да е тук — възрази Моузис. — Слухът е пуснат от няколко седмици. Опитваме се да убедим всички, че тя е тук. Не е нужно да си Шерлок Холмс, за да се сетиш, че днес може да отиде в бюрото за свидетелства.

— Е, нали не направи нищо, което да ви се стори заплашително?

Въпросът на Уолдо и снизходителната му усмивка смутиха Ники. Наистина мъжът не беше направил нищо застрашително. Само ги гледаше и се усмихваше странно. Дали просто не си беше въобразила, че е толкова злокобен?

— Този човек май винаги знае… — подзе Моузис. Уолдо го сръга с лакът дискретно.

— Какъв човек? — попита отново Джил.

— Няма нищо! — махна с ръка Уолдо. — Един побъркан. Винаги разбира къде е тя. Показва се, пише й, опитва се да й телефонира. Ала няма какво да се притеснявате! Никога не я е заплашвал!

— Така е — съгласи се Моузис. — Никога не я е заплашвал. Ако го направи, тогава ще имаме основание да го усмирим и… Но не знаем какво става в главата му.

— Не! — отсече Уолдо. — Не е възможно да е той. Толкова скоро? Вчера беше в Ню Йорк. И вече в бюрото за свидетелства? Да ни чака там? Трябва да е супермен!

Ръката на Джил прихвана Ники по-здраво. Дали просто искаше да я успокои, помисли си тя. Или пък да я прелъсти? Не можеше да си отговори. Изглежда той я усети, че се притеснява, наведе глава и леко докосна с устни бузата й, като че ли й обещаваше по-нататъшни удоволствия.

— Хей, не забравяй, че се обичаме! Усмихни се! — Ники видя как Моузис отмести поглед деликатно, а Уолдо едва прикри усмивката си. — Хайде, хайде — прошепна Джил на ухото й. — Отпусни се. Ще се погрижим за теб.

Сама ще се погрижа за себе си, каза си тя с горчивина. Не искам никой да се грижи за мен, освен аз самата. Крайно време е да му го покажа на този каскадьор.

Щом стигнаха до хотела и останаха насаме в асансьора, Ники го погледна с най-хладния поглед, който можеше да изобрази.

— Какво има? — попита той.

— Не ми е приятно да ме докосваш! — процеди тя студено. Но със сърцето си чувстваше, че това е лъжа…