Бетани Кембъл
Любов като на кино (3)

Трета глава

Във вторник през нощта Ники се промъкна инкогнито в „Плаза“. В сряда сутринта, когато излезе, придружена от Роуч и от телохранители, беше станала Кареса. Превъплъщението с помощта на копринена рокля, специално поръчана за звездата, с бялото й палто от норки и диамантите й беше така съвършено, че порази и самата Ники.

Тя, която никога не се беше качвала на самолет, се озова в частния самолет на Кареса. Полетя към Лас Вегас — град, в който никога не бе ходила, за да се престори, че се жени за мъж, когото никога не беше виждала.

 

 

Във Вегас, в хотел „Ксанаду“, Джил Деспейн седеше на един от диваните с бяла дамаска.

— Какво смяташ да правиш с устните си? — попита го Ливърингхаус. — Исках да си сложиш инжекции с колаген. Специално те помолих.

Адвокатът със скъпия си костюм и часовник „Ролекс“ добре се вписваше в бляскавото великолепие на хола. За Джил Деспейн не можеше да се каже същото. Гол до кръста, той оправяше превръзката си. Пак беше счупил ребро. Черните си кожени панталони, опнати по тялото, намираше смешни, а за каубойските ботуши от питонова кожа смяташе, че са по-подходящи за престъпник. Настроението му, както и видът му, бяха в пълна дисхармония с белите килими и изящните позлатени мебели, тапицирани с бяла коприна. Би бил по-щастлив на риболов край някое блато или планински поток.

— Няма да си инжектирам колаген в устните. Това е глупаво и опасно.

— Опасно ли? — възмути се Ливърингхаус. — Вчера се претърколи надолу по склона шест пъти! Шест дубъла. Счупи си още едно ребро. Миналата седмица конят ти падна върху теб. А колагенът бил опасен!

— Не си инжектирам химикали в тялото и толкоз! — Той стана и облече синя копринена риза — една от скъпите глупости, които Гейвин Чандлър носеше.

— Устните ти са много тънки! — оглеждаше го критично адвокатът. — Ако си със слънчеви очила, можеш да минеш за него, като изключим устните.

— Чандлър трябва да си пусне мустаци. С мустаци бих могъл да мина за него.

— Кареса не харесва мъже с мустаци. Ще трябва да прикриваш устата си, ако някой се доближи до теб.

Джил закопча тежката сребърна катарама на колана. Пълна безвкусица — тя, също като колана, беше украсена с опал — от най-финия австралийски опал.

— Можем да гримираме устните ти — предложи Ливърингхаус. — Да, ето кое ще свърши работа — грим!

— Никакъв грим не слагам — отсече Джил презрително.

Беше се подстригал като Чандлър, който в момента се снимаше в ролята на космонавт. Сложи си слънчеви очила, досущ като любимите на австралиеца, и от разстояние можеше да мине за него. Но отблизо лицето му беше по-обветрено, устните — твърде скептични, а носът му, някога прав и тесен като на Чандлър, беше чупен и имаше лека подутина.

— Можем да ти сложим лепенка на устните — миролюбиво сложи ръка на рамото му адвокатът.

— Да ми сложите лепенка на устните?

— Да. Ще обясним, че се е порязал, като се е бръснел…

— Няма да ми слагате никакви лепенки! — Той сърдито махна ръката му от рамото си. — До гуша ми дойде, Ливърингхаус!

— Ами ако някой фотограф с дългофокусен обектив хване устните ти? Трябва да предвидя всичко.

Джил погледна с пълно безразличие през прозореца. Далеч долу яркозелените игрища за голф контрастираха с есенното кафяво на пустинята, а сградите, колите и плувните басейни блестяха с ярките си цветове, огрени от слънцето. Отвъд града започваше сурова гледка. Пустинята се простираше каменна, безжизнена и опасна като настроението на Джил. Адвокатът погледна нервно скъпия си часовник.

— Добре е навлязла в образа — Кареса винаги закъснява.

— Отсреща в „Силвърадо“ на двайсетия етаж има фотограф — измърмори Ливърингхаус. — Наблюдава ни…

— Зная — забеляза Джил. — Каза ми го шест пъти.

— Ще фокусира точно устните ти!

— Виж какво! — подзе Джил нетърпеливо. — Нали искаш устните ми да са по-пълни? Тогава удари ме, хайде! Никакви химикали, никакви инжекции, никакви доктори — просто фрас в мутрата! Казваш, че Чандлър се е снимал в сцена с бой, и толкоз.

— Да те ударя?

— Разбира се, точно тук, хайде! Давай!

— Не, не мога! Ами ако те нараня? — Устата му трепереше.

Джил огледа отпуснатото му тяло и пълните му меки ръце.

— Няма да ме заболи много. Удари ме и млъкни, чуваш ли?

— Ти си луд! — отстъпи крачка назад Ливърингхаус.

— Не съм луд, а ми писна от твоите хленчения и вайкания. Щом не искаш да ме фраснеш, престани с тия мои устни. Защото аз ще те цапардосам. Наистина!

— Така значи! — засегна се адвокатът. Наля си чаша уиски, изпи го и притисна с длан сърцето си, сякаш да провери дали още тупа. — Този стрес ме убива. Напоследък не съм добре с храносмилането. Щом тя дойде, отивам си в стаята да хапна задушени сини сливи. Баба ми казваше, че сините сливи са…

Един от златните телефони иззвъня и на Джил му беше спестена мъдростта на бабата на Ливърингхаус за сините сливи. Дебеланкото грабна слушалката, разтреперан от нерви.

— Да, сър! — Той хвърли на Джил тревожен поглед — Вече са тук! Идват със служебния асансьор. Излез на терасата. Тя ще дойде там и ще се хвърли в прегръдките ти. Поне един фотограф дебне. Доколкото познавам Роуч, курдисал е още няколко. Срещата трябва да е романтична, нали разбираш?

— Зная си работата — подхвърли Джил с досада. Вълненията на адвоката му бяха дошли до гуша.

— И си крий устните, за бога! — помоли го той и му подаде рекламна листовка за хотела. — Ето! Дръж това пред устата си. Все едно, че си замислен. Пол Нюман използва много тази поза. Също и Костнър. Брошурата и очилата — повтаряше в скороговорка Ливърингхаус.

Джил наперено се запъти към градината на покрива, но не за друго, а за да се спаси от адвоката. Закрачи напред-назад между лехи цветя, кактуси и палми. Градината, също като интериора, беше претенциозна и разкошна. Плувният басейн искреше тюркоазен на слънцето. Наоколо се виждаха статуи от бронз и бял мрамор. В далечния край блестеше малка изкуствена лагуна, по чиято гладка повърхност се носеха три бели лебеда и един черен. Из градината се перчеха пауни.

Джил потупваше с брошурата брадата си. Опитваше се да изглежда замислен като принц Хамлет, който крачи по назъбените стени на Елсинор. Чувстваше се като клоун в дрехите на Чандлър. Чудеше се защо толкова често, когато славата навлезеше в живота на някого, добрият вкус веднага го напускаше. Панталоните не само че бяха глупаво опънати, а и неудобни. Ризата беше отворена почти до корема му, а като връх на унижението имаше на врата си няколко златни верижки.

Чу отварянето на врата откъм главния хол и шепот в стаята. Жената се показа на вратата, и макар че я очакваше, усети в стомаха си неясно вълнение. Той не беше актьор. Наистина, работеше за създаване на илюзии в киното, ала умееше само да пада от коне, да се претъркаля по склонове и да скача от скали. С любовни сцени не се занимаваше.

Беше шокиран. Младата жена едновременно беше и не беше Кареса. Норката, русите къдри, святкащите на слънцето диаманти, извивката на устните, дори стойката — всичко беше изненадващо познато. Обаче под грима лицето й беше много свежо и младо и въпреки самоувереността на движенията й, в нея имаше някаква нерешителност, дори стеснителност. Това беше Кареса отпреди петнайсет години, преди да стане недостъпна и скъпа като диамантите, заключени в трезора й.

Джил погледна жената и тя го погледна. Даваше си сметка, че фотографът от „Силвърадо“ ги следи, но и съзнаваше, че жената се притеснява. Това му беше познато от десетки филми — просто беше скована от страх. Чу приглушени гласове да я подканват да се хвърли в прегръдките му. Най-силно и сърдито беше хленченето на Ливърингхаус. Тогава пристъпи към нея, макар че тя вече трябваше да се втурне към него. Хайде, дете, помисли си той мрачно. Ела при мен. Хайде!

— Кареса — каза тихо, без чувство, и й протегна ръка.

Ники бе стигнала до вратата на терасата, когато изведнъж я обзе сценичната треска. Щом влязоха в хотела, Роуч й подаде надраскана набързо бележка и тя я погледна паникьосана. Ако беше спокойна, ако имаше време, може би щеше да разбере написаното. Но при тези обстоятелства, а и с отвратителния почерк на Роуч, беше невъзможно и Ники му върна бележката.

— Очилата ми не са у мен…

— Прочети я по-късно! — отсече той.

Не мога да се справя, притесни се тя, пъхна бележката в джоба на коженото палто и самоувереността й се изпари. И двамата адвокати започнаха да я бомбардират с нареждания, докато й бръмна главата. Точно тогава, в мига, в който стъпи на терасата, я обхвана сценичната треска. Яркото слънце на Лас Вегас я заслепяваше, а също и блестящата синя вода на басейна. Изведнъж коленете и омекнаха. Не мога, помисли си пак отчаяна. Как изобщо съм си въобразила, че ще се справя? Намирам се на някакъв покрив с басейн и лебеди — пълна безсмислица! И въпреки всичко успя някак си да заеме поза, каквато би заела Кареса. Тогава видя до басейна мъж, застанал с гръб към нея. На фона на синьото небе той представляваше само силует — една изчистена стройна фигура.

— Иди при него! — прошепна сърдито Роуч зад гърба й.

Мъжът се обърна и я погледна. Погледът му й се стори безкраен, а зад нея Ливърингхаус продължаваше да сипе нареждания. О, господи, помисли си Ники объркана. Та това е самият Гейвин Чандлър! Този мъж имаше широките рамене на Чандлър, неговите тесни бедра и дълги крака. Беше облечен точно като Чандлър, имаше същата късо подстригана кестенява коса, блестяща на силното слънце, и красивото му лице, което я гледаше безизразно. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила и, кой знае защо, държеше брошура до устата си, но тя беше убедена — това наистина беше звездата Гейвин Чандлър. Някъде, някак, някой беше направил ужасна грешка. Зави й се свят. Не би могла да се преструва пред самия Чандлър и да го лъже — какво си въобразяваше Роуч? Ала мъжът протегна ръка към нея, като че ли за да я окуражи. Той хем беше Чандлър, хем все пак не беше, трескаво осъзна Ники.

— Кареса — изрече той и я върна към действителността. Гласът не беше на Чандлър. Беше по-дълбок, не така премерен, по-необработен и в него нямаше и намек за австралийски акцент. Двамата адвокати пак се намесиха със своите нареждания. Тя пристъпи нерешително към мъжа на терасата и тогава той спаси положението. Озова се до нея и я сграбчи в прегръдките си.

— Отпусни се, дете — прошепна й. — Това е само на ужким…

Ники смътно осъзна как едно бронзово от слънцето лице се наведе към нея и целувка опари устните й като силен, сладък, живителен огън.