Бетани Кембъл
Любов като на кино (2)

Втора глава

Светлината на неоновия надпис ту светваше, ту загасваше през щорите.

— Притеснява ме този каскадьор — въздъхна Ивлин, загледана в Ники през цигарения дим. — Не ми харесва, че ще трябва да живееш с него.

— Да можеше да се откажеш от пушенето — смени темата Ники. — И забрави за каскадьора! Мога да се оправя с него.

Ивлин живееше в малък апартамент, съседен на „Миражите“. Апартаментът на Ники беше още по-малък, на горния етаж.

— Ха! — присмя се Ивлин, а после се закашля. — Ако с мъжете имаш същия късмет като Ронда и мене, тогава по-добре…

— … по-добре да стоиш далеч от тях! — завърши Ники изречението заедно с нея. Вече знаеше наизуст наставленията й. През последните шест години това й беше повтаряно непрекъснато като заклинание. — Няма защо да ми го казваш — продължи тя. — Аз не съм като Ронда. Не искам никакъв мъж да се грижи за мен. Сама ще се грижа за себе си.

— Амин! — извика Ивлин и насочи инвалидната си количка към кухненския плот, за да си налее чаша кафе. — Човек трябва винаги да може сам да се грижи за себе си. Това е най-добрият съвет, който мога да дам на всеки. И още нещо — далеч от шоубизнеса! Да имаше кой да ме посъветва мен навремето!

Тя беше закръглена, прегърбена дребна жена с набръчкано лице и челюст, издаваща упоритостта на булдог. Напоследък не беше добре и Ники се тревожеше за нея. Пристъп на флебит я беше свалил временно в инвалидна количка, а докторът непрекъснато й напомняше да си почива. Ала Ивлин никога не си почиваше — просто не умееше. Ники се облегна с лакти на масата.

— С дванайсет хиляди долара бих могла да се грижа за себе си, разбира се. Бих могла да завърша училище, да платя за обучението и за всичко друго. Мога да замина за Джърси и да се издържам, докато усвоя работата. Трябва да престанеш да се тревожиш за мен. Ще можеш да продадеш своя дял от клуба и да се пенсионираш.

— Аз не пазя дела си от клуба заради тебе — намръщи се Ивлин. — Пазя го, защото не мога да намеря някой глупак да го купи. Казвала съм ти хиляди пъти — ти си отговаряш за себе си. Ако искаш съвет от мен — добре! Но не аз отговарям за теб и не аз се грижа за теб. Ти се грижиш за себе си. — Уморените й очи светеха от гняв.

— Знам, знам, знам! — прекъсна я Ники нетърпеливо. Ясно й беше, че Ивлин никога не би се отказала от клуба, докато не я види уредена. Най-добрият начин да й се отплати беше сама да си подреди живота. Ала за това трябваха пари. — Виж — опита момичето друга тактика. — Казваш, че договорът изглежда съвсем ясен, без капани и може да му се вярва…

— Ама какво разбирам аз? — Лицето на Ивлин стана по-строго. — Не съм адвокат. Пък и каскадьорът ме притеснява. Върви, иди да живееш пет дни с него! Да видим!

Ники се изпъна на стола си с чувство за достойнство.

— Стига с този каскадьор! Какво общо мога да имам с него? Сигурно целият е нахапан от алигатори и надупчен от стрели. А и какво би могъл да иска от мен?

— Ха! — изсумтя Ивлин. — Поглеждала ли си се някога истински в огледалото, освен когато боядисваш хубавото си лице? Та ти си красавица! Как така какво би могъл да иска? Ха!

— Той не може да получи нищо от мен. Видях как Ронда обърка живота си заради мъжете…

— Заради мъжете и шоубизнеса — добави Ивлин с глас, прегракнал от тютюна. — Ужасна комбинация! А какво е каскадьорът? Мъж в шоубизнеса! И то от най-лошите — хем безразсъден, хем фукльо. Тези момчета печелят добре, знаеш го. Ще вземеш да решиш, че е обаятелен или нещо подобно…

— Моля ти се — пресече я Ники. — Престани! Той е най-малката ми грижа. Въпросът е — ще се справя ли? Ще бъда ли убедителна? Та това са дванайсет хиляди долара! Осигуряват ми бъдещето. Тъй че, дали ще се справя? — През дима очите на Ивлин изглеждаха уморени. — Е — настоя Ники, тъй като искаше Ивлин да я окуражи. — Как мислиш?

Ивлин замислено всмуква от цигарата си.

— Дете, това предложение ми се вижда странно и рисковано. Не мога да ти кажа какво да правиш. Ще трябва сама да решиш.

Ники се чувстваше така, сякаш Ивлин й внушаваше две коренно противоположни неща: Не отивай! Може да е лошо за теб — тревожа се. Иди! Това може да е шансът ти! Няма да съм винаги до теб, за да те пазя — тревожа се.

— Ще приема — заяви тя с увереност, каквато всъщност не чувстваше. — Какво толкова — нищо не губя!

— Ти трябва… — Очите на Ивлин помръкнаха от лошо предчувствие и тя започна да кашля. Ники понечи да отиде при нея, но Ивлин рязко я спря с ръка. — Само… ми дай… нещо за пиене — каза тя между пристъпите на кашлицата.

Ники отиде до умивалника и прехапа устни. Докато наливаше водата, си спомни думите на лекаря. Ако Ивлин не искаше емфизем и флебит, трябваше да спре да пуши, да не се притеснява и да не работи толкова много. Обаче тя продължаваше и да пуши, и да се притеснява и да работи. Най-после спря да кашля, ала в очите й блестяха сълзи от болка.

— Та казвах… — Ивлин стискаше здраво чашата с вода, — че ти сама трябва да направиш своя избор, дете. — Не, помисли си Ники. Моят избор вече е направен. Просто съм длъжна да се заема с това. Заради себе си. И заради теб. — Не ми харесва този каскадьор — май че за стотен път повтори Ивлин.

— Не се безпокой! На кого му е притрябвал мъж като него? Дето пада на главата си, за да си печели хляба…

 

 

Късното сутрешно слънце грееше ярко в прозорците.

Джил Деспейн стоеше пред огледалото в караваната на каскадьорите. Тук беше настанен и Карвър, също специалист по каскади с коне. Джил беше с ботуши за езда и тъмносини панталони на кавалерист от деветнайсети век. Гол до кръста и стиснал зъби, превързваше голяма рана на гърдите си.

Раната бе от копитото на кон. Конят падна, когато Джил се беше опитал да го накара да прескочи едно дере. Той скочи много добре, но на отсрещния склон се подхлъзна, загуби равновесие и падна, като неистово се мъчеше да се изкатери. Джил опита да се освободи от смазващата му тежест, ала не можа да се претърколи достатъчно далеч от копитата му. Удари рамото си в една издадена скала и то още беше синьо. В същия миг копитото на коня го стигна и проряза двайсетсантиметрова рана в ребрата му.

Джил направо полудя. Много пъти беше казвал на Фалтън, режисьора по каскадите, че за да скочи конят успешно, трябва да се сложи пясък или пръст на склона. Фалтън не искаше да рискува прахолякът да развали снимките, обаче накрая се съгласи. А Джил като глупак му повярва, че ще си удържи на думата. Започнаха да снимат и се оказа, че Фалтън не беше изпълнил обещанието си. Когато Джил и конят скочиха върху скалата, камъкът беше гол и те паднаха. Конят се удари лошо, а трима каскадьори едва удържаха Джил да не пребие Фалтън.

Единственото му удовлетворение беше, че режисьорът на филма го изхвърли и взе друг, много по-добър режисьор по каскадите, когото Джил познаваше като разумен. Но това не компенсираше загубата на един обучен кон — нещо твърде позорно и срамно. А колкото до собствените си наранявания, Джил не им обърна много внимание. Беше свикнал с тези неща.

Карвър лежеше на леглото си и четеше списание. Джил не изпитваше особено приятелски чувства към него, защото беше доста безразсъден и самонадеян.

— Защо не искаш да отидеш в Рино за празниците по Деня на благодарността? — попита лениво Карвър. — Познавам две близначки, Трикси и Труди. Истински красавици! Ще останеш много доволен.

— Не ме интересуват! — Джил закопча маншетите си. Беше двайсет и девет годишен, почти с десет години по-голям от Карвър. Бе висок и слаб, но цялото му тяло беше само мускули. Западното слънце поддържаше бронзовия му загар дори през ноември. Имаше тъмнокестенява чуплива гъста коса, оставена не по модата дълга заради филма, и тъмнокафяви очи. Скулите му бяха високи, челюстта му издаваше сила и решителност, а в линията на устните му имаше нещо скептично.

По структура на костите доста приличаше на Гейвин Чандлър и от разстояние можеше да мине за него. Лицата им се различаваха в подробностите. Очите на Чандлър бяха сини, блестящи и с дълги като на момиче мигли. А очите на Джил бяха дълбоки, бдителни и тъмни. Устните на Чандлър бяха пълни и чувствени, а на Джил — по-тънки и по-строги. За него не можеше да се каже, че е хубавец. По-скоро чертите му бяха белязани от известна ъгловатост и твърдост. Накратко, Джил имаше такова лице, което би накарало всеки по-внимателен човек да помисли два пъти, преди да го обезпокои, ала Карвър рядко биваше внимателен.

— А защо заминаваш за Лос Анджелис по празниците? — продължаваше да му досажда той. — Да нямаш нещо по-добро от близначките, а? И криеш от мен?

— По лична работа.

Карвър си вреше носа навсякъде, което беше един от многото му недостатъци.

— Каква лична работа? — попита той, прелиствайки списанието. — Само не ми казвай, че някой ти предлага да режисираш. Боже, не бих се хванал с теб! — изхихика пресилено Карвър. Джил беше известен със своя перфекционизъм.

— По лична работа — повтори той кратко. После постави на главата си широкополата офицерска шапка, сложи си ръкавиците, взе пушката и колана със сабята и ги прехвърли през рамо. Нито един мускул на лицето му не трепна и не издаде колко близо беше Карвър до истината.

Джил излезе в обедната жега и силното пустинно слънце го накара да смъкне още по-ниско периферията на шапката си. Не беше казал на Карвър истината — не я беше казал на никого. Това беше част от сделката. Най-напред му бяха предложили пари, а той бе отказал. Тогава му предложиха повече пари и стигнаха до четирийсет хиляди. Джил продължаваше да отказва.

— Какво искаш? — го попита накрая отчаяният представител на Гейвин Чандлър, адвокатът Ливърингхаус, който му бе звънял по телефона безброй пъти от Холивуд. И ето, най-после, Ливърингхаус му беше предложил възможността, която Джил отдавна очакваше. — Какво искаш? Само ми кажи какво искаш?

— Искам да съм режисьор по каскадите в следващия филм на Чандлър — беше отговорил Джил с глух решителен глас. — В сериала. Искам да работя във втората част, с каскадите.

— Не може — беше се възпротивил Ливърингхаус. — Чандлър иска да го дублираш. Именно ти, защото го представяш много добре. Не можеш да правиш каскадите и да режисираш едновременно.

— Не трябва да правя никакви каскади — беше отговорил Джил. — Каскади съм правил достатъчно. И продължавам да правя — и с Чандлър, и без него.

— Слушай! Аз трябва да те убедя да се съгласиш. Кареса настоява и никой не иска тази жена да бъде нещастна. Имам разпореждания и те са следните: заминаваш за Вегас за Деня на благодарността. Регистрираш се вместо него. И така отклоняваш журналистите от тях двамата. Ти си единственият човек, който може да го направи. Приличаш на него, сякаш си му брат. Никой друг не би се справил.

— Вероятно — отговори Джил. Всичко му звучеше доста глупаво. Беше видял как Кареса омота в мрежите си Чандлър по време на снимките на последния му филм. Целият този план сигурно беше неин. Тя можеше да свири на пресата като на цигулка.

— Ти просто се подиграваш с мен! — Ливърингхаус вече умоляваше. — От теб се иска да се съгласяваш, да бъдеш добро момче и да правиш каквото каже Чандлър. Във втората серия евентуално ще имаш своя шанс. Бъди разумен!

— Не! — отсече Джил.

— Моля ти се! А ако те помоля на колене? Зная, че не можеш да ме гледаш, но — кълна се, наистина ще ти падна на колене веднага. Ето, на колене съм! Дори пълзя! Моля те! Иди във Вегас вместо Чандлър. Какво ще кажеш за четирийсет и пет хиляди? Моля те да приемеш тази работа за четирийсет и пет хиляди долара! — Гласът му трепереше от сълзи.

— Не! — отряза пак Джил.

Накрая постигна своето. Щеше да режисира каскадите във втората част от следващия приключенски филм на Чандлър и не трябваше да си продава душата, за да го направи. Всичко, което се искаше от него, беше да прекара пет дни във Вегас и да си поиграе на криеница с пресата. Сладка работа.

Не познаваше жената, която щеше да се представя за Кареса, но това не го интересуваше, защото смяташе да стои по-далеч от нея. Не се занимаваше с жени, откакто почина Мели, а най-малко щеше да го заинтересува някоя, която му напомня Кареса. Хората на Чандлър бяха споменали, че е известна професионална имитаторка и невероятно прилича на Кареса. Когато попита за хонорара й, му отговориха, че ще й платят добре. Джил допусна, че тя ще получи поне двайсет хиляди. Беше запознат с опасностите и точно знаеше цената на парите.

А планът беше повече от опасен. Чуваха се слухове, че Кареса получавала грозни заплахи, откакто се е хванала с Чандлър. Последната беше от някакъв ревнив психопат — изглежда, че тя като магнит привличаше този тип хора. Охраната и беше разтревожена, както и охраната на Чандлър. Джил донякъде подозираше, че фарсът в Лас Вегас трябваше не толкова да отклони пресата, колкото да примами побърканите да излязат и да бъдат заловени. Хората на Чандлър не го признаха, разбира се, но се попритесниха, когато той им го подхвърли. Спомена го отново тази сутрин, след като научи, че жената от Ню Йорк почти сигурно ще подпише. Ливърингхаус каза, че е едва деветнайсет-двайсетгодишна. На Джил това никак не му хареса.

— Предупредена ли е, че може да стане напечено?

— Разбира се — отговори адвокатът с кадифен глас. — Никога не бихме скрили нищо. Тя добре знае, че има риск.

— Добре — процеди Джил. — Защото няма да й ставам бавачка.

Ала когато стигна до караваната гардероб, към която се бе насочил и която сякаш трептеше в нажежения въздух на пустинята, осъзна, че пак мисли за жената. Въпросът за сигурността винаги го бе вълнувал, особено след Мели, а тази работа сега можеше да се окаже опасна. На двайсет години — тя беше млада, твърде млада! Какъв ли опит имаше? А в професията? Можеше ли да се оправя сама, ако стане напечено? Като имитаторка работеше в най-непрестижния шоубизнес. Надяваше се да не е от онези набедени звезди, та петте дни да го прелъстява, за да се възползва от връзките му в Холивуд. Такива жени имаше под път и над път и той ги ненавиждаше с цялото си кораво сърце.

Отвори вратата на гардеробната и влезе. Охладеният от климатичната инсталация въздух го обля като благодатна вълна. Гардеробиерката Адела седеше на една табуретка, пиеше кафе и съсредоточено изучаваше някакъв булеварден вестник. Очилата й бяха паднали ниско на чиния нос и тя едва вдигна глава при неговото влизане.

— Хей, Адела! Хайде, оправяй ме! Нагласи ме, както само ти си знаеш имам снимки — скокове и падания.

— Един момент — измърмори тя, впила очи във вестника.

— Какво толкова интересно има?

— Ммм! — Адела стана, но все още не откъсваше поглед от вестника. — Изглежда, че е истина. За Гейвин Чандлър…

Джил се изсмя подигравателно.

— Не се смей! — каза тя. — Зная, че тези нещастници си измислят половината от новините, обаче обикновено другата половина е истина. Тук пише, че са поръчали роклята. Наистина ще подпишат.

Сериозният й тон го разсмя още повече.

— Така ли? Кога? Къде?

— Вероятно в Деня на благодарността… — Момичето сгъна вестника. — Пише, че във Вегас. Срамота!

Усмивката на Джил изчезна. Богът на рекламата и машинациите по охраната бяха започнали сериозно да действат. Дори Адела, която добре познаваше шоубизнеса, се беше хванала на номера за Вегас.

— Защо да е срамота? — попита той нехайно.

— Ами срамота е, че Гейвин се жени за нея. Той е прекрасен мъж, а нея направо ми иде да я застрелям. И това би направила всяка нормална жена в Америка.

Джил не беше страхлив, ала въпреки това от думите й го побиха студени тръпки. В края на краищата, ако сладката, разумна, чувствителна и блага Адела смяташе така, какво ли мислеха истински побърканите?

— Не говори така!

Тя не му обърна внимание и взе кобура, за да го провери.

— Я не бъди толкова сериозен! Винаги си много сериозен.

Но той остана намръщен. Внезапно го прободе силна болка от раната на гръдния кош и му напомни колко лесно стават лошите работи.

 

 

В този момент в Ню Йорк валеше сняг на парцали. Ники трепереше от студ пред ресторанта за пилета до мюзикхола на Рейдио Сити, където чакаше Роуч. Беше с джинси и карирано сако. Скъсаните й маратонки пропускаха и краката й бяха ледени. Въпреки това гримът й беше безупречен. Макар че валеше сняг, тя си беше сложила слънчеви очила, за да не може Роуч да познае по очите й колко е нервна.

Верен на думата си, той се появи точно в дванайсет часа в сива лимузина. Шофьорът му изскочи от колата и й отвори вратата. Ники за миг се поколеба. Роуч седеше на задната седалка — като малък крал на елфите в своята карета. Беше облечен с дълго палто от вълча кожа, а краката му, обути в скъпи ботуши, едва докосваха пода. На дневна светлина изглеждаше още по-съсухрен. Той й кимна да се качи и тя се настани срещу него.

Никога преди не се беше возила в лимузина и се чувстваше притеснена. Колата изглеждаше по-обширна от апартамента й. Роуч завъртя няколко пъти пръста си, което беше знак за шофьора да обикаля около сградата. Ники преглътна с мъха. Тя все още не беше сигурна дали е разбрала договора и се чувстваше като в безтегловност. Дори се съмняваше, че далеч от познатата и вдъхваща й увереност сцена на клуба ще може да имитира Кареса. Но в такъв момент на колебание се сещаше за Ивлин — уморена и безпомощна в инвалидната си количка, и веднага си казваше, че няма друг избор. Просто трябваше да предприеме нещо, а Роуч пък тъкмо й го предлагаше. Мълчаливо му подаде договора, който беше подписала. Адвокатът за първи път се усмихна, макар и доста мрачно.

— Сега всичко е наред! — Той грабна договора и го пъхна в дипломатическото си куфарче. Щракването му прозвуча в ушите й като съдбовна безвъзвратност. Роуч се ръкува с нея с фалшива сърдечност. — Хайде, честито! Заминаваш за Вегас! И така — ще поддържаме връзка. Ще те взема във вторник в осем часа вечерта. Ще прекараш нощта в апартамента на Кареса в „Плаза“. Теб ще те вкарам вътре, а нея тайно ще откарам.

— Апартаментът й в „Плаза“? Наистина ли? На Пето авеню?

— Кареса всичко прави със стил. В сряда сутринта те закарваме на летището, уверяваме се, че журналистите просто са те мярнали и че знаят къде отиваш — във Вегас, разбира се. С нейния самолет. Облечена с палтото й от бели норки. — Ники едва долавяше значението на думите му. Познатото чувство на страх сви стомаха й и тя се почувства обгърната от странна атмосфера на нереалност. Срещу нея Роуч се мъдреше с оскъдната си усмивка, като че ли знаеше нещо, което не й беше известно. Щеше да прекара пет дни като знаменитост. После останалата част от живота си ще бъде обикновена и незабележима жена — като всички други хора. — Ето списък на нещата, които трябва да се свършат до понеделник — подаде й той сгънат лист. — Прочети го сега за в случай, че не разбереш.

Кръвта на Ники замръзна в жилите й.

— Не съм си взела очилата — излъга тя. — Ще го прочета после. — Взе листа, сгъна го пак и го пъхна в джоба на сакото си. Чудеше се дали Роуч е заподозрял лъжата й, но от съсредоточения израз на лицето му заключи, че не е.

Ники излъга, защото някои неща пазеше в тайна от всички. Тайната, която криеше най-старателно, бе, че имаше един болестен недостатък, наречен дислексия. Макар че имаше бърз ум и забележителна памет, четеше с голямо затруднение. Ето защо Ивлин се тревожеше за нея. Ако Роуч знаеше, вероятно никога не би я наел. С дванайсет хиляди долара би могла да завърши специален курс на обучение за болни от дислексия и след това да учи за истинска, престижна професия. Ако това станеше, значи молитвите и са били чути.

Такова беше най-съкровеното й желание. И тя здраво се бе захванала да го осъществи.