Били Лец
Аз и дъщеря ми (33)

Тридесет и трета глава

— Лекси, какво ще кажеш? — Новали измъкна една памучна рокля от купчината дрехи върху градинската маса.

— Не е лоша.

— Вземи — подаде й роклята, но се разколеба. — Не, много ще ти е голяма. — Хвърли я обратно на купа.

Обикаляха гаражните разпродажби от седем и половина, за да намерят за Лекси дрехи по мярка. Докато челюстта й зарастваше, тя бе отслабнала с трийсет килограма и носеше четири номера по-малки дрехи. Дори сега, няколко месеца по-късно, беше облечена в една своя стара рокля. Новали обаче бе решена да промени нещата.

— А тази? — Взе един костюм на черно-бяло райе.

— Това не е ли униформа за рефери?

— Не. Ще ти стои добре. Не искаш ли…

Лекси не се интересуваше нито от дрехи, нито от храна. Единственото нещо, което купи, след като обикаляха цяла сутрин, бе една електронна игра, която щеше да забавлява децата в колата. Всички, с изключение на Брумит.

Той току-що бе заминал на летен лагер за момчета с проблеми. След инцидента с Роджър Брискоу изпадна в криза. С всеки изминал ден ставаше все по-сърдит и мрачен. На два пъти го хващаха да краде бейзболни програми от Търговския център.

Полийн не крадеше, но имаше кошмари и се страхуваше от мъже. Психологът от Районната психиатрия каза, че й е необходим модел на силен мъж в живота, от което Лекси изпадна в депресия за няколко седмици.

— Лекси — обади се Новали, — тук има обици с форма на слонове. Погледни им хоботнте. — Подаде й обиците. Лекси вярваше, че вдигнатите хоботи носят щастие.

Когато прокара кукичките през ушите си и погледна въпросително приятелката си, пролича, че не би се отказала от тях и от добрия късмет.

Раненият й клепач висеше и мигаше в асинхрон с другия. Устните и, някога съвършени дори когато се усмихваше, изглеждаха изкривени и издути от белезите.

Върнаха се при колата. Фъстъчето спеше, близнаците се биеха, а Америкъс и Полийн седяха на капака и пееха песента за стария Макдоналд.

— Новали, предлагам да се прибираме вкъщи. Докато приготвим обяд, ще стане пладне, а днес аз трябва да видя онзи апартамент.

— Лекси, не разбирам защо бързаш да се местиш.

— Бързам ли? Че аз съм у вас от толкова време — по закона за самонастаняването бих могла да претендирам за цялата къща.

Лекси качи Америкъс и Полийн в колата и ги последва.

Новали се обади:

— Искаш ли да се отбием още сега да видим апартамента?

— Не, трябва ми моята кола. — Тя се наведе и понижи глас: — Нали се сещаш, че трябва да мина и през полицията. — Взе Фъстъчето на скута си. — Дано има полза от това.

Полицията бе издирила четири човека на име Роджър Брискоу, но само един беше от Форт Уърт, при това петнайсетгодишен. От останалите единият беше чернокож, другият — сляп, а третият — прекарал двайсет години в затвора.

Случаят вече отшумяваше, но от време на време някой полицай викаше Лекси в участъка.

Новали пое по улицата, когато се появи първата пожарна кола.

— Дано да съм изключила кафето — каза приятелката й.

След няколко секунди се чу втора сирена.

— Подушваш ли дим, или само си въобразявам? — попита Новали.

— И аз го усещам — заяви Америкъс.

На следващия светофар полицейска кола бе препречила дясното платно и полицай насочваше движението вляво.

— Всички искат да видят пожара — каза Лекси.

— Може ли и ние, мамо? — извикаха близнаците. — Може ли?

— Не.

Новали стигна пресечката и отвори прозореца. Мина бавно край полицая и го попита:

— Може ли да се мине по „Тейлър“?

— Съмнявам се — отвърна той. — Блокирани са шест квартала в двете посоки от „Локъст“ и „Фърст“.

Тя стисна кормилото.

— „Локъст“ и „Фърст“?

— Да — отвърна той. — Гори библиотеката.

— Не!

— Да, госпожо. Там е пожарът.

 

 

В деня на погребението на сестра си Форни се премести в хотел „Маджестик“, тухлена сграда от 1920 г. с пропадащи подове и мръсни тавани. Някогашното величие на хотела бе погребано под пластове лющеща се боя и миризма на пържен лук.

Когато Новали отвори входната врата, наемателите му — възрастни хора с мътни очи и глухи гласове, вдигнаха глави, усмихнаха се на слънчевата светлина, преминаваща през бялата й памучна рокля, и си спомниха за други летни дни и други памучни рокли. Тя ги попита за стаята на библиотекаря и те въздъхнаха, усетили ухание на гардения. Младата жена премина през фоайето и пое нагоре по стълбите.

Преди да влезе, почука три пъти на вратата. Отначало не го видя. Стаята беше тъмна, а той носеше сиво-черен костюм.

— Форни?

Седеше изправен на единия край на леглото с ръце в скута.

— Тревожех се за теб — каза Новали.

— Съжалявам.

— Не, недей. Не искам да изпитваш съжаление. Просто исках да те видя.

— О!

— Форни, може ли да вляза?

— Искаш да влезеш?

— Ако не възразяваш.

— Добре.

Тя затвори вратата и в стаята стана толкова тъмно, че силуетът му едва се различаваше.

— Искаш ли да запаля лампата? — попита той.

— Не. Така е добре.

— Навремето се боях от тъмното — рече Форни. — Но понякога на тъмно е най-хубаво. Виждаш неща, които на светло не можеш да съзреш.

— Какво виждаш тук в тъмното, Форни?

От коридора се чу тенекиен смях, а после и гласът на Фред Флинстоун.

— Когато бях на шест години — каза той, — в първи клас, баща ми винаги ме вземаше от училище.

Очите й привикнаха към тъмнината.

— Един ден обаче той не дойде. Валеше дъжд и много родители посрещаха децата си, баща ми обаче го нямаше. — Той помръдна и леглото изскърца. — Гледах как всички си тръгват, дори разсилният. Останах съвсем сам. Започнах да плача, защото си мислех, че ще трябва да остана в училището цяла нощ… Вече се стъмваше, когато чух стъпки в коридора. Беше Мери Елизабет. Тя ме погали по косата, избърса сълзите от лицето ми, но аз продължавах да плача. Хвана ме за ръка и си тръгнахме. Когато минавахме край салона, тя се спря. Разбирах, че иска да престана да плача, но не ми казваше нищо. Само ме погледна и ме поведе вътре.

Пред вратата се чуха провлачени стъпки. Някой се изкашля — кашлица на възрастен човек.

— Мери Елизабет ме сложи на един стол на първия ред, после се качи на сцената. Погледна ме, затананика някаква песен, която аз не знаех, и започна да танцува. Повдигаше ръце, бавно се въртеше и плъзгаше. Танцуваше само за мен. Седях, без да мърдам и я гледах. Не отмествах очи — беше толкова красива. Когато свърши, ми се усмихна.

Телевизорът в края на коридора замлъкна и наблизо се хлопна врата.

— Знаеш ли какво, Новали? Мисля, че повече не я видях да се усмихва.

В стаята беше толкова тихо, че на нея изведнъж й стана страшно.

— Форни…

— Искам да ти разкажа за тази сутрин, Новали, и защо не можах да изляза.

— Това не е нужно.

— Опитах се. Отидох до църквата, до самата врата, но не можах да вляза.

— Форни…

— Носех четири бели рози за нея. Но когато стигнах до църквата, те бяха станали кафяви. — Форни обърса лице с опакото на ръката си и погледна към Новали. — Не можех да й занеса кафяви рози.

Тя не усети как прекоси стаята и го прегърна. Никога обаче нямаше да забрави дъха му върху кожата на врата си — той шепнеше името й. Устните му намериха белега в ъгъла на устните й. Така и не разбра, че гласът, който промълви „да“, бе нейният.