Били Лец
Аз и дъщеря ми (19)

Деветнадесета глава

Полицаят, който задаваше въпросите, познаваше Новали. Той бе дежурен през нощта, когато се роди Америкъс — пръв бе пристигнал в „Уол-Март“, след като се задейства алармата.

— И предната врата ли беше отключена? — попита той.

— Да, но аз отидох само до бараката — обясняваше сестрата. — Нямаше ме няколко минути. Отидох за кутията с коледните играчки, защото Новали и Форни щяха да донесат елха.

— Значи, които я е взел, е влязъл през предната врата и пак е излязъл оттам.

— Сигурно. Щях да го видя, ако беше минал отзад. Бараката е на пет-шест метра от задната врата.

— Но когато се върнахте…

— Нея я нямаше — гласът на сестрата потрепери и тя хвана ръката на Новали. — Ох, мила.

— Нещо друго липсва ли? Бижута? Пари?

— Нямам нищо друго, освен парите за хляб ей там, на бюфета — сестрата посочи един буркан пълен с монети.

— Да сте забелязали нещо необикновено днес? Някой непознат наоколо? Непозната кола? Нещо такова?

— Не, не си спомням.

Полицаят се обърна към Новали, усмихвайки се пресилено.

— Госпожице Нейшън, бихте ли описали момиченцето?

— Имам много нейни снимки.

— Отлично. Но ще ми трябва и писмено описание.

— Така. Тежи девет килограма. Очите й са зелени, а косата — светлокафява, сресана ето така — преглътна сълзите си и повдигна косата си.

— На колко е?

— На седем месеца. Седем.

В устата си усети горчив вкус на изгоряло. Дни наред бдя над Америкъс заради тази седмица, накрая рискува от желание сама да избере елхата.

Полицаят записа показанията й в малък бележник.

— Имате ли някакви предположения кой би могъл да вземе дъщеря ви?

Тя присви очи, сякаш опитвайки се да „види“ въпроса, да го фокусира.

— Някои, който да ви има зъб — подсказа той, — или да ревнува. Някой, който има да урежда сметки с вас?

— Не. — Прехапа устна. — Не мога да се сетя за никого.

— Госпожице Нейшън, мислите ли, че може да има връзка между случилото се и това, че бебето се роди в „Уол-Март“?

— Какво имате предвид?

— Ами писаха из вестниците, показваха ви по телевизията. Много хора научиха за него. Предполагам някои са ви писали? Обаждали са се по телефона?

— Да, така е.

— Имаше ли нещо странно? Някой да ви е заплашвал? Нали знаете, има толкова откачени.

— Получих няколко такива писма. Пишеха ми, че ми желаят смъртта. На мен и на Америкъс.

Изведнъж почувства хлад, усети слабост и се разтрепери. Форни взе от пейката един шал и го наметна на раменете й.

— Пазите ли тези писма? — попита полицаят.

— Не, лошите не ги пазя. Изхвърлих ги.

— Да си спомняте някакво име? Подписите в тези писма?

— Те бяха анонимни.

— Значи не знаете кой би искал да ви уязви или просто да ви изплаши, като вземе дъщеря ви.

Новали поклати глава.

— А бащата на детето?

— Кой?

— Бащата на вашето дете.

Думите я блъснаха в лицето: „Бащата на детето“. С изненада си даде сметка, че откакто се роди Америкъс, нито веднъж не бе помисляла за Уили Джак като за „бащата на детето“.

— Срещали ли сте го? — попита полицаят.

— Не.

— Да знаете къде е?

— Не знам. Предполагам, в Калифорния.

— Знаете ли как да влезем във връзка със семейството му?

— Има братовчед в Бейкърсфийлд. Майка му живее в Телико Плейнс, в Тенеси. Друго не знам.

— А как се казва… бащата?

— Уили Джак Пикънс — отвърна тя и отново започна да трепери.

Докато полицаите оглеждаха наоколо със запалени фенери, съседите се вмъкваха в къщата, носеха сандвичи и кани с чай. Говореха тихо, бършеха зачервени очи и стискаха рамото на Новали или потупваха сестра Хъзбанд по ръката.

Голямото момиче на Ортиз донесе изсушени розови цветове от украсата й за първото причастие. По-малките й сестрички плачеха почти безшумно на скута на Форни. Господин Ортиз се молеше на испански, а жена му отчаяно поклащаше глава над броеницата си. Хенри разпита всички за един син форд, който бе видял през деня. Леона прочете стихотворение за вярата — беше го изрязала от колоната на Ан Лендърс. Дикси Мълинс каза, че имала предчувствие, защото била говорила с мъртвия си съпруг преди няколко дни.

Опитаха се да накарат младата жена да хапне и да си почине. Предлагаха да й помогнат с пари и още храна, но знаеха, че онова, от което тя има нужда, не могат да й дадат. Затова един по един се измъкнаха навън. Стояха там и чакаха.

Сестрата сложи нова кафеварка, третата за вечерта. Новали подаде на Форни лист и писалка.

— Би ли направил списъка? Ръцете ми треперят и не мога да пиша.

— Разбира се.

— Добре. — Тя се загърна в шала. — В магазина има една жена, която не ме обича. Искаше да постъпи на мястото, което аз заех. Но не съм сигурна, че би откраднала Америкъс. Вече е пред пенсия. Освен това преподава в неделното училище.

— Миличка, жената, която преподава в неделното училище, таи също толкова злоба, колкото всички останали — обади се сестра Хъзбанд.

— Полицаят нареди да запишеш онези, които биха искали да ти отмъстят за нещо — каза Форни.

— Добре. Казва се Снукс Ланкастър.

Той записа името.

— Да видим. Имаше един тип, казваше се Бъстър Хардинг — открадна скарата за вафли от кафенето, където работех. Каза, че щял да ми отмъсти, защото аз го издадох на шефа и го изхвърлиха. Но това бе преди близо четири години. Едва ли Бъстър има представа къде съм сега.

— То не се знае — обади се сестрата. — При тая гласност… Може да те е видял по телевизията.

— Сещаш ли се за някого от града, някой, с когото се познаваш, откакто си тук? — Форни наведе очи, уж загледан в имената от списъка. — Например онова момче, с което излизаше?

— Трой Мъфет? Вече не излизам с него.

— Той още се обажда понякога — рече сестрата. — Не си казва името, но го познавам по гласа.

— Дали има нещо срещу теб, Новали?

— Е, може, но…

— Тогава най-добре да прибавим и неговото име в списъка.

— Добре, но не виждам защо ще вземе Америкъс. Всъщност не знам защо въобще някой би го направил.

Когато колата спря на алеята, полицаите се скупчиха там и загледаха подозрително. Едва като излезе от колата, един от тях я позна.

Лекси се втурна през двора към верандата и спря пред вратата. Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да придаде на лицето си по-безгрижно изражение, прекрачи и прегърна Новали. Страхът й обаче личеше.

— Някакви новини?

Тя поклати глава.

— Нито дума.

— От колко време я няма?

— Достатъчно, за да се изплаши. Да се разболее или да се нарани.

— Знаеш ли…

— Не знам нищо, Лекси. Не знам къде е, нито с кого е. Не знам дали й е студено, дали е гладна…

— Обзалагам се, че е добре — Лекси изкриви устни в болезнена усмивка, но на повече не бе способна. — Обзалагам се, че който я е взел, се грижи добре за нея.

— Така ли?

— Да, защото жената, дето я е взела…

— Жена? Мислиш, че я е взела някоя жена?

— Сигурно полицията мисли така. Проверяват всички, постъпили в болницата по приемните им картони.

— Защо?

— Преглеждат картоните за прием в АГ отделение. Всяка жена, която е пометнала или родила мъртво бебе…

— Само че много жени помятат, без да отидат в болница. Но дори и да е постъпила, сигурно…

— Ще я открият. Знам, че ще я открият.

 

 

Сестрата се обади на господин Спрок веднага след като полицията си тръгна, но той бе в билярдната зала и щеше да играе до десет и половина. Когато се свърза с него, той веднага дойде.

Целуна всички, дори и Форни. Очите му се насълзяваха, щом някой споменеше името на Америкъс. Носеше носна кърпа, държеше я до устата си и говореше шепнешком.

Щом имаше нещо за вършене, той се заемаше — изпразваше пепелниците, затопляше кафето, бършеше масата. Когато Форни каза, че им трябва календар, господин Спрок свали един от стената и го сложи на кухненската маса.

— Да видим — рече сестрата. — Аз донесох една кошница в понеделник сутринта, преди Новали да отиде на работа. После работих за рекламната агенция — в сряда разнасях рекламни сирена.

— Значи през останалите дни си си била вкъщи? — попита Форни.

— Ходих на сбирката на Анонимните алкохолици във вторник вечерта.

— Някой там да ти има зъб?

— В Анонимните алкохолици?

— Някой, който по някаква причина да иска да ти причини зло?

— Не, Форни. Ние сме алкохолици. Задоволяваме се със злото, което правим на себе си.

Форни помисли за миг, после кимна.

— Хайде да видим през тази седмица кой е идвал тук.

— Добре. В понеделник следобед дойде момчето от газовата компания, за да провери печката.

— Би ли могло да е то?

— Не. Познавам го от дете. Съученичка съм с дядо му. Добри хора са.

— Добри хора — прошепна господин Спрок.

— Аз идвах във вторник с децата — обади се Лекси.

— Точно така. А Дикси Мълинс дойде, щом ти си тръгна. Донесе хляб, замесен с квас.

— Сестро, да не е някой амбулантен търговец, какво ще кажеш?

— Не. Идват понякога ученици, които продават бисквити или бонбони, но скоро не са минавали насам. Свидетелите на Йехова минаха, но това бе предишната седмица, или дори по-рано. Не си спомням.

— Някой друг?

— Господин Спрок ми гостува във вторник вечерта, докато Новали и бебето бяха на вечеря при Лекси.

Господин Спрок се усмихна тъжно, погали ръката на сестрата и прошепна:

— Вторник вечерта.

— Боя се, че това е всичко, Форни. Никакъв подозрителен посетител, както виждаш.

— Така е. — Той се облегна назад и прокара пръсти през косата си — Просто се надявах да си спомните за някой непознат, за някой, който се е обаждал…

— Форни — извика сестрата и удари по масата. — Онази жена!

Форни скочи, столът му се прекатури назад.

— Каква жена?

— Знаех си — измърмори Лекси. — Знаех, че е жена.

Новали дотича от банята — бледа и с изцъклени очи, и извика:

— Какво става? — извика тя.

— Идва една жена да се обади по телефона.

— Кога?

— Вчера. Не, онзи ден. Колата й се била счупила и искаше да се обади на мъжа си.

— Можеш ли да я опишеш?

— Беше на ръст почти колкото мен, но по-пълна. Едва ли мога да кажа как изглеждаше обаче. Беше със забрадка и тъмни очила. Каза, че току-що била оперирана от катаракт.

— Тук някъде ли живее?

— Виждала ли си я преди?

— Ами… не знам. Нещо в нея ми беше познато, но не мога да кажа. Обади се и си тръгна.

— Видя ли колата й? Къде беше спряла?

— Не. Когато си тръгваше, Америкъс се събуди от следобедния сън и аз влязох, за да я вдигна.

Когато сестрата спомена „Америкъс“, господин Спрок обърса очи.

— О, Форни. Сбърках, че я пуснах вътре, нали?

— Не, сестра. Откъде би могла да знаеш.

— Не би могла да знаеш — прошепна господин Спрок.

— Освен това — каза Форни — не знаем дали тя има нещо общо с цялата работа.

— Има — заяви сестрата. — Просто знам, че има.

 

 

Полицаите отново дойдоха. Когато си тръгнаха, Новали повърна в банята. Полицаят обясни, че са им необходими описание на колата и още подробности за жената.

Когато отново се върна в кухнята, сестрата й направи чаша чай от зарасличе и настоя да полегне. Тя обаче се чувстваше по-зле в леглото. Сърцето й биеше ускорено, краката й потреперваха. Имаше чувството, че главата й е стегната в обръч.

Стана от кревата. Чуваше как в съседната стая Форни, сестрата и Лекси се опитват да пазят тишина.

Отвори горното чекмедже, където държеше дрехите на Америкъс — сгънати пижамки и камизолки, чорапки свити на чифтове. Вдигна една бяла нощничка на палячовци и зарови лицето си в нея.

Не преставаше да мисли за описанието, което бе дала на полицая. Америкъс — нейното тегло, цвета на косата, на очите. Той обаче не знаеше как мляска с устнички, когато е гладна, нито как затваря очи, когато се смее. Не знаеше и за бенката в сгъвката зад коляното, нито за драскотината на палеца, която котката на Хенри, Печис, й бе оставила.

Сгъна дрешката и я върна в чекмеджето, после взе панера с изсъхналите пелени и ги прибра в шкафа. Помисли си дали някой е подсушил Америкъс, дали е получила млякото си за вечеря, дали…

Спусна завеската над бебешкото легло, приглади синьото одеялце и оправи възглавничката. Тогава видя Библията. Малка Библия със сивкава подвързия, която едва се подаваше изпод одеялото.

Втурна се в дневната.

— Сестра! Тази Библия не е твоя. Не може да е твоя, но аз…

— Не, не е!

— Намерих я в креватчето на бебето.

— Аз нямам Библия с такава подвързия.

— Кой тогава я е сложил там? Как е…

— Нейна е! Новали, нейна е!

— Чия?

— На жената, която дойде да се обади по телефона! Знам коя е тя!

— Сестра…

— Тя идва тук. Тя и един мъж… Веднага след като те изписаха от болницата. Каза, че идвала от Мисисипи, за да ти предаде Божията повеля. Искаха също да видят Америкъс, а после ги изпратих да си ходят. Те носеха библии със сиви подвързии. Точно като тази!