Били Лец
Аз и дъщеря ми (10)

Десета глава

На другия ден Новали откри, че и закуските в сряда не са по-вкусни от тези във вторник. Опитваше се да се справи с изстиналите овесени ядки и топлия сок, когато една белокоса жена в розова престилка й донесе куп писма.

Отначало помисли, че е станала грешка, но когато прегледа пликовете, видя, че бяха изпратени до БЕБЕТО на „Уол-Март“, до ЖЕНАТА НА КОРИЦАТА НА ТЪЛСА УЪРЛД, до БЕБЕТО АМЕРИКЪС и до МАЙКАТА от „Уол-Март“. Пристигаха от Тексас и Арканзас, от Луизиана и Канзас, едно — от Тенеси, а останалите от Оклахома.

Новали отвори първо писмото от Тенеси. Боеше се, да не би да е от някой от Телико Плейнс, който я е видял по телевизията и я познава. Вътре имаше бележка, в която пишеше: „Аз родих бебе в каросерията на един товарен фолксваген, където живях почти цяла година. Бебето ми не оцеля. Надявам се твоето да оцелее.“ Към бележката беше забодена десетдоларова банкнота.

После отвори писмото от Тексас. Вътре имаше един долар и бележка, написана с боичка върху жълта хартия. „Скъпа Америкъс, прочетох за теб във вестника. Мисля, че си смело бебе и ми харесва името ти. Моето е Деби и съм на седем години.“

В писмо, напечатано върху дебела бяла хартия, имаше двадесетдоларова банкнота: „Америкъс. Чудесно име. Воювах във Втората световна война и в Корея, там загина брат ми. Имаме нужда от повече американки като теб, които се гордеят със страната си и не се боят да го покажат. Някои не стават на крака при националния химн. Бог да те благослови.“

Една жена й пишеше: „Бих искала да ти пратя пари, но нямам.“ В плика имаше купон за отстъпка един долар при покупка в магазините „Хъгиз“. Момченце пишеше и питаше дали може да си вземе братче от „Уол-Март“. Имаше предложения за осиновяване и отглеждане. Една двойка искаше да купи Америкъс. Някой пращаше просрочена кредитна карта, друг — риболовен билет. В един плик имаше чек за хиляда долара, но беше надписан за „Зъбния панаир“. Имаше реклама за пелени и една от агенция за манекени. Един мъж й предлагаше брак, друг обясняваше колко е важно бебето да бъде кърмено. В две писма нямаше бележки, а само пари. А в един плик имаше бележка: „Искам да беше пукнала от кръвоизлив в онзи шибан магазин. А бебето ти да се беше обесило на пъпката си връв. Ти си един бял боклук и бебето ти също и такова ще си остане.“

Новали препрочете злобното писмо няколко пъти. Опитваше се да проумее защо някои е поискал да й напише подобни неща. Чудеше се кой би могъл да го направи, как изглежда. Всеки път, когато се опитваше да си го представи, пред очите й изплуваше лицето на убиеца от „Клането“ — филмът, който бе гледала с Уили Джак в местното автокино.

Когато в стаята влезе един от лекарите, Новали пъхна писмата под възглавницата. Реши, като остане отново сама, да накъса писмото на парченца и да го пусне в тоалетната.

Лекарят не беше онзи, който я ши в манипулационната, макар че го бе мернала там. Каза й, че ако температурата й е все така нормална и ако при Америкъс няма усложнения, ще ги изпише на следващата сутрин. Състоянието на бебето се било стабилизирало, нямало признаци на инфекция, но искал да го задържи в кувьоза още едно денонощие.

На Новали й се искаше да му зададе няколко въпроса, само че той, изглежда, толкова бързаше, че докато говореше, на заден ход стигна до вратата. Намери се там точно след изричането на думата „денонощие“. След което изчезна.

Тя не осъзнаваше, че се усмихва. Забеляза го едва когато се дотътри до банята и се видя в огледалото.

— Америкъс е добре — рече тя на отражението си. — Бебето ми е добре.

После дочу шум по коридора. Хор от гласове — гневни и настоятелни, които гърмяха и пукаха като искри на сухи дърва. След миг през вратата се втурна мама Нел.

— А бе тия какво ми се правят на толкова важни?! — просъска тя и метна червения си найлонов сак на един стол до леглото.

Новали я помнеше пълна и мека — с дебели, месести бедра, закръглен корем, големи гърди. Но този спомен бе отпреди десет години. Сега по нея нямаше нищо меко. Изглеждаше кокалеста и ръбата, лицето й наподобяваше ястреб.

Кожата и бе осеяна с тънки като паяжина вени, а сивкавите й очи бяха безизразни и плоски като легло в евтин мотел. Беше с изрусена коса, права и щръкнала като есенен троскот. Веждите й, изписани с черен молив, стояха твърде високо, изглеждаха прекалено тънки. Видът й напомняше измъчените, измършавели жертви от филмите с насилие.

Мама Нел спря на крачка пред леглото и се усмихна с възможно най-щастливата усмивка. Миришеше на евтин парфюм и стаи под наем, гласът й бе дрезгав и груб от многото цигари и уиски.

— Предполагам не мислиш, че това дете трябва да ми вика бабо или нещо от този сорт — рече тя, докато измъкваше пакет цигари и запалка.

— Какво правиш тук?

— Мислех, че ще те изненадам.

— Как разбра къде се намирам?

— Дявол да го вземе, видях те по телевизията. Превключвах и изведнъж гледам — твоето лице. Караха те по коридора. Приличаше на умряла, но видях, че отвори очи. После чух как си родила в „Уол-Март“, затова си записах името на града, намерих си карта и ето ме тук. Карах почти десет часа.

— От къде?

— Ами бях тръгнала за Ню Орлиънс.

— Жена, която е тръгнала към Ню Орлиънс, едва ли е преизпълнена с разкаяние — рече Новали, макар първоначално да не възнамеряваше да коментира.

— Какво? Какво, но дяволите, означава разкаяние?

— В Ню Орлиънс ли живееш сега?

— Не. Но съм в Луизиана от няколко години.

— А Фред?

— Кой?

— Фред. Реферът.

Мама Нел изкриви лице от напрежение, докато гасеше цигарата си в една сапунерка на нощната масичка. Тръсна на няколко пъти глава — дано се сети кой е този Фред.

Изведнъж загря.

— Оня тъпанар! — извика тя. — Разправяше, че бил важен рефер в лигата. Че пътувал от единия бряг до другия, отсядал в скъпи хотели в Лос Анжелис, Ню Йорк, Чикаго. Щяла съм да се срещам с прочути спортисти. Това лъжливо копеле! Свиреше на мачове по бейзбол в Литъл Рок на ветераните от войните.

Мама Нел си запали нова цигара.

— Фред. Този кучи син! — Държеше цигарата в ъгъла на устата си и пускаше дима през носа. — Как се сети за него?

— Нали напусна заради него.

— Напуснах какво?

— Мене.

— Е, това са минали работи — отвърна тя, като завъртя ръка във въздуха, сякаш изтривайки миналото. — Не съм дошла тук да дрънкам за едно време.

— И защо си дошла?

— Право да ти кажа, помислих си, че ще имаш нужда от помощ. Не ми изглеждаше цъфнала и вързала. Да живееш в „Уол-Март“ — това, както подозирам, не прилича на голям успех.

Новали приглаждаше с пръсти гънките на чаршафа, само и само да не гледа майка си.

— И как смяташ да ми помогнеш?

— О, не знам. Ти имаш ли някакви планове? Някой, който да ти помогне да се измъкнеш? Имаш ли си мъж?

Младата жена поклати глава.

— Къде е мръсникът, който те подреди така?

— Замина за Калифорния.

— То се знае. Имаш ли къде да живееш? Или възнамеряваш да се върнеш в „Уол-Март“?

— Не — отвърна тя, опитвайки се да не хленчи и да не се държи пак като седемгодишно дете.

— Трябва все някъде да заведеш бебето. Или смяташ да се преместиш в „Сиърс“? А защо не в „Кмарт“? Там ще е…

— Ако си дошла да ми се подиграваш…

— Казах ти, че пристигнах да видя дали не мога да ти помогна с нещо. Виж, Новали, работех за едно говедо в един бар в Батън Руж, но мястото беше ужасно, а и не печелех добре. Чух, че в Ню Орлиънс имало работа и плащали повече. Точно тогава те видях по телевизията и си рекох: „Добре, ще ида да видя Новали и детето.“ И пристигнах.

— Тя е в детското.

— Така ли?

— Нарекох я Америкъс. Красива е. Има кафява коса, гъста и къдрава.

— Като теб, когато беше бебе.

— Виждам я само за няколко минути, защото щом пристигнахме тук, я сложиха в кувьоз. Нямам търпение да си тръгнем и да се грижа сама за нея.

— Кога мислиш, че ще стане това?

— Утре. Лекарят каза утре.

— Имаш ли представа къде ще отидеш?

— Мисля, че нямам.

— Е, тъй като не бързам кой знае колко, бих могла да намеря квартира. Квартира за теб, за бебето и за мен.

— Значи ще останеш и ще…

— Разбира се. Ще ти помогна, докато си стъпиш на краката. Ще наема апартамент, може би на два етажа. Имам малко пари.

— О, аз имам пари.

Новали бръкна под възглавницата и извади плика от Сам Уолтън, писмата и чековете, дошли по пощата. Подаде ги на майка си.

— Имам близо шестстотин долара — рече тя.

— Откъде се взеха?

— Хора, които въобще не познавам, ми ги пратиха. А собственикът на „Уол-Март“ ми даде петстотин долара и ми предложи работа.

— Защо?

— Не знам. Но с твоите и моите пари сигурно можем да си намерим хубава квартира.

— Като нищо.

— Ще ни трябват и някои неща за бебето. Креватче, може би люлка. Пелени и одеялца.

— Естествено. Ще има нужда от камизолки и ританки и…

— Люлеещ се стол. Искам здрав люлеещ се стол. Купи й и едно плюшено мече. Бяло.

Мама Нел вадеше банкнотите от пликовете и ги броеше.

— Мислиш ли, че ще стигнат за всичко това? — попита Новали.

— Ще стигнат. Имаме много пари.

Майка й грабна чантата си и напъха парите вътре.

— Не се тревожи. Аз ще се погрижа за всичко.

— Искаш ли да отидеш да видиш Америкъс? Ще ти разрешат, ако им кажеш…

— По-добре да тръгвам. Днес ме чака доста работа, ще я видя утре.

— Добре. Но ела рано. Да кажем преди девет часа.

— Да, девет часа. — И тя се измъкна така внезапно, както бе дошла.

Късно вечерта, след като поспа, когато по стаите вече беше тъмно, а коридорите изглеждаха пусти, Новали се опита да си представи какъв апартамент би могла да намери мама Нел. Надяваше се да е със слънчеви стаи и вита стълба, с високи прозорци и широка жълта веранда. Не можеше лесно да си представи тези места. Стаите във въображението й бяха тъмни, светлината — слаба и мъждукаща.

Опита се да си спомни своите изрезки от списания — тапетите на нежни пролетни цветя, стъклените врати към слънчеви градини… Но образите бяха неясни, а цветовете — бледи.

Сложи глава под възглавницата с надежда сънят да й донесе бели люлки, плетени кошове и стъклени музикални шкафове, които отразяват светлината.

 

 

Рано на следващата сутрин след суетнята около попълването на формулярите за изписване и сбогуванията Новали и бебето бяха закарани долу с количка от едно момиче с изрусена коса и тиранти. То чака заедно с тях близо час, после си взе количката и се прибра.

Майката и бебето седяха във фоайето почти до обяд, щяха да останат и още, но Новали усети, че хората шушукат по техен адрес, затова взе бебето и отиде на алеята.

После разбра, че мама Нел няма да дойде, че и тя, и парите са изчезнали. Само че нямаше къде да отиде и затова продължи да чака.

Бяха все още там в два часа, когато се появи тойотата на сестра Хъзбанд — блъсна се леко в тротоара и с изскърцване спря. Като пастир, прибиращ загубената си овца, сестрата събра Новали и Америкъс, натовари ги в колата и отпътува в посока към безопасността, към дома й.