Били Лец
Аз и дъщеря ми (2)

Втора глава

Дори и по-късно не си спомняше всичко. Не помнеше мъжа, който бе намерил в забранената за паркиране зона фотоапарата й. Не помнеше как продавачът бе набутал парите в ръката й, нито пък как шефът на магазина я бе отвел на пейката до входа.

Спомняше си обаче, че някой искаше да извика линейка, че тя му каза: „Няма ми нищо“ и му обясни как приятелят й е отишъл само да поправи колата и ще се върне да я вземе.

Хората край нея обядваха, изпушваха набързо цигара, зареждаха рафтовете, а шефове, продавачи и момчета минаваха, забравили за бременното момиче на пейката при входа под пъстрото знаме с горд надпис „Направено в Америка“.

В два часа почувства глад. Яде пуканки и пи кола от високи пластмасови чаши. На два пъти си позволи да харчи като след заплата и на два пъти ходи до тоалетната. Опита се да помисли какво трябва да направи, но това я измори толкова, че главата й започна да пулсира. По тази причина похапна отново и отново посети тоалетната.

Точно преди да стане три, някаква кокалеста дребна жена със синкава коса и без вежди дотича при нея и се засмя в лицето й.

— Рут Ан? Рут Ан Мот! Сигурна съм. Малката Рут Ан. Сладурано, не съм те виждала, откакто се помина майка ти. Какво прави това? Дванайсет — тринайсет години?

— Не, госпожо, аз не съм Рут Ан.

— Не ме ли помниш, милинка? Аз съм сестра Хъзбанд. Не си ме забравила. Телма Хъзбанд. Разбира се, навремето ми викаше иначе. Казваше ми Тилма, защото едва говореше. Сега ме наричат сестра Хъзбанд.

— Но аз не се казвам…

— Последния път, когато те видях, беше почти бебе. А сега си на път да имаш бебе. Не е ли страхотно? Къде живееш сега, Рут Ан?

— Ами, в Тенеси, но…

— Тенеси. Имах братовчедка в Тенеси. Беше учителка. Точно когато навърши петдесетте, й направиха операция.

Сестра Хъзбанд понижи глас и се наведе към Новали:

— Хистеректомия. След като я срязали, забравила правописа. Не можела да каже как се пише най-проста дума, така разправяха. Какво безобразие, нали?

— Да, госпожо. Наистина.

— Тенеси. Значи се връщаш, така ли? Отиваш си у дома?

— Не точно. Но, изглежда, ще остана тук за малко.

— Чудесно, Рути. Много добре. Домът ни дава това, което го няма никъде другаде. Знаеш ли какво е то?

— Не, госпожо.

— Собствената ти история, Рути. Домът е мястото, където започва твоята история.

— Да, госпожо.

— Покойният брат Хъзбанд казваше: Домът е мястото, което ще те хване, когато падаш. А всички падаме. Така казваше покойният брат Хъзбанд.

— Той съпруг ли ви беше?

— Не, беше ми брат. Истински божи човек. Ходиш ли на черква, Рути?

— Рядко.

— Това е добре. Наистина добре. Неделно училище… Изучаване на Библията… Молитви. Май става доста. Никой не е чак толкова грешен, че да кисне непрекъснато в черквата.

— Да, госпожо.

— Няма нужда от толкова прилежание. Аз ли? Аз имам само една работа сега. Само една. И знаеш ли каква?

— Предполагам да спасявате човешките души.

— О, не, Рут Ан. Господ спасява душите. Моята работа е да раздавам библии. Това иска от мен Всевишният. Четеш ли Библията, Рут Ан?

— Ами, рядко.

— Това е добре. Наистина добре. Който чете прекалено много, се обърква. Чети малко и по-малко ще се объркваш. Ако много четеш, много ще се объркваш. И затова аз раздавам само по една глава. Така хората по-лесно се справят. Разбираш ли какво казвам, Рут Ан?

— Да, госпожо. Мисля, че разбирам. — Новали докосна белега на ръката си, спомняйки си за Гладис.

— Бих искала да имам една глава от Библията, за да ти дам, миличка, но минах край автостанцията и раздадох последното копие на Второзаконието и две на Жалбите. Подарих ги на една жена, която отиваше в Ню Орлиънс, макар да ми беше ясно, че никой, тръгнал натам, няма да помъкне повече от един екземпляр. Така или иначе не ми остана нищо. Ужасно съжалявам.

— Няма значение.

— Утре ще изкарам още копия. Ще ти приготвя едно от Предсказанията. Те няма да те объркат много. Не бива да си тръгнеш с празни ръце, мила. Ела с мен.

Сестра Хъзбанд пое към вратата, обърна се и махна на Новали.

— Хайде, Рут Ан.

Младата жена не бе съвсем сигурна защо я последва навън и през паркинга. Знаеше обаче, че това едва ли ще й докара повече беди от онези, които вече я бяха сполетели. Сестра Хъзбанд си проправи път до една очукана синя тойота, със скъсано, увиснало в средата над каросерията платнище и огънати железни подпори. Отстрани беше изписано с бели букви: „Желаната кола“.

Сестра Хъзбанд отвори вратата и извади кошница с червена панделка на дръжката. После се изпъна като войник на пост с кошницата в ръце.

— Позволи ми първа да те приветствам за връщането ти у дома — изрече патетично. — За да бъде завръщането ти колкото е възможно по-приятно, от името на града бих искала да ти поднеса тази кошница, пълна с подаръци от търговци и банкери.

— Благодаря. — Новали пое кошницата.

— Погледни, Рут Ан. Има кибрит, телефонен указател, шкурка. Има купони за покупки с отстъпка и карта на града. Както и още нещо. Виждаш ли това тефтерче?

Тя кимна.

— Миналата седмица ми се свършиха тефтерчетата. Затова записах в него две-три свои срещи. Моите АА срещи — при Анонимните алкохолици. Но ако не си алкохоличка, знай, че те не се отнасят до теб.

— Не, госпожо, не съм.

— Добре. Много добре. Помни обаче, че всички падаме. Така казваше и покойният брат Хъзбанд.

— Сестра Хъзбанд, ще позволите ли да ви фотографирам?

Може би въпросът я изненада, но тя не се издаде.

— О, Рут Ан, много мило — каза възрастната жена, свали очилата и глътна стомаха си, докато Новали щракна с апарата.

Двете наблюдаваха как снимката излиза от камерата.

— Ох, изглеждам кривогледа. Винаги излизам ужасно на снимки.

— Не, добра е.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Много си мила, Рут Ан. Наистина много. — Прегърна я припряно, после се качи в тойотата и запали мотора. — Живея в Евъргрийн, Рути. Ще го намериш на картата. Последната къща отляво. Ела щом можеш. И доведи бебето! Винаги ще сте добри дошли.

— Благодаря, сестро Хъзбанд. Ще сложа тази фотография в рамка, за да я види бебето.

Сестра Хъзбанд потегли, а младата жена стоя на паркинга и маха на заминаващата на запад малка кола, докато тя не се изгуби от погледа й. После се върна в магазина и спря при една дървена люлка, изложена до входа. Поглади с ръка тъмното дърво, мечтаейки за хладни сенчести веранди и бели решетки, обрасли в грамофончета.

— Един старец на Стикър Крийк прави люлки от твърдо дърво.

Тя се обърна. Гласът принадлежеше на едър тъмнокож мъж, който седеше на пейката.

— Тези не траят дълго — рече той. — Жилките излизат бързо, защото дървото е твърде меко. Ако искаш здрава люлка, върви на Стикър Крийк.

— Къде е това?

— Сега ли пристигаш в града?

— Да. Не. Просто съм тук отскоро.

— Новопришълка, значи.

Той се усмихна и се отмести в единия край на пейката — покани я да седне при него.

Бе най-черният човек, който Новали някога беше виждала, толкова черен, че кожата му отразяваше светлината. Помисли си, че би могла да се огледа в лицето му. Носеше костюм, а на пода до краката му стоеше работно куфарче. Никога не бе виждала черен мъж с куфарче.

Тя сложи чантата си и подарената кошница в средата на пейката. За нея самата не остана много място.

— Казвам се Уайткотън. Моузис Уайткотън.

— О! — Понечи да каже името си, но се отказа.

— Някои от семейството съкращават фамилията ни на Уайт. Но това не е работа. Тя е Уайткотън.

— Защо го променят?

— Срамуват се. Казват, че било робско име. Но така се наричат. Аз също.

Той за миг се загледа в нещо, което Новали не можеше да види, и каза:

— Фамилното име е важно. То проследява кой си.

— Така е.

— Точно така. Името е важно нещо. Ти избрала ли си име за бебето?

— Не, но имам предвид няколко.

— Не бързай. Такава работа не ще прибързаност. Името е много важно нещо.

Новали бръкна в плажната чанта, извади ролка бонбони, после я свали на земята и я бутна под пейката. Най-горният бонбон беше зелен, любимият й аромат, но тя го предложи на Моузис Уайткотън.

— Благодаря, обаче съм диабетик. Не мога да ям сладко.

— Знаеш ли — каза тя, след като лапна бонбона. — Ако е момиче, мисля да я кръстя Уенди, или Кенди.

— Дай на бебето си име, което означава нещо. Силно име. Име, което ще устои на лошите времена. На обидите.

— Не бях мислила за това.

— Навремето работех като гравьор — правех плочи и надгробни паметници. Като вършиш такова нещо, се замисляш за имената.

— Сигурно е така.

— Името, което избереш за детето си, ще бъде с него дори когато няма нищо друго. И никого. Защото ти няма да живееш вечно.

— О, аз никога няма да я оставя. Да изчезна… както правят някои. Никога няма да го направя.

— Но не можеш да живееш вечно; Ще умреш. Всички ще умрем. Аз, тя, ти…

Умираш дори сега. Точно в тази минута. — Той погледна часовника си и продължи: — В тази секунда — почука по стъклото с пръст. — Виждаш ли тук? Секундата мина. Няма я. И никога няма да се върне. И докато ти говоря, секундите минават. Изчезват. Както и да ги броиш — те се топят. И всяка секунда те приближава към сетния час.

— Не ми се мисли за това.

— Мислила ли си въобще някога? С всяка изживяна година човек приближава датата на своята смърт. Е, разбира се, не знаеш точно в кой ден ще се случи. Следиш ли думите ми?

Новали кимна едва-едва. Сякаш ако се мръднеше по-силно, вниманието й щеше да се разсее.

— Гледай. Да речем, че ще умреш на осми декември. Разбира се, датата не се знае, защото си още жива. Но през всяка изминала година минаваш осми декември, без да знаеш, че именно тази дата ще стане годишнина на смъртта ти. Разбираш ли ме?

— Да. — Гледаше с широко отворени очи, зашеметена от тази невероятна, нова за нея идея. — Не бях мислила за това.

— Да, много малко хора се замислят. Но чуй. Ти ще умреш. Името ти обаче — не. То ще бъде записано в нечия Библия, ще бъде отпечатано в някой вестник. Ще го гравират на гроба ти. Името ти има история.

— Домът е мястото, където започва твоята история — промълви тя тихо.

— Така е. Твоето житие ще съществува дори след като си отидеш от белия свят.

Той обърна ръце с дланите нагоре и ги разтвори. Бяха празни. Беше й дал всичко, което можеше, и тя го бе взела.

— Ето. — Моузес Уайткотън вдигна куфарчето.

Докато го нагласяваше на коленете си, Новали премести кошницата от другата си страна и се настани до него. Куфарчето бе пълно със снимки.

— Откъде имаш толкова много?

— Сега съм фотограф. Обикалям по магазините и снимам деца.

— Може ли да погледна?

Той измъкна десетина снимки. Усмихнати бебета, намръщени, разплакани. Кафяви, черни, бели бебета. Къдрави, синеоки, червенокоси, без коси.

— Доведи бебето си след няколко месеца и ще му направя снимка без пари.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ето това търсех. — Той й подаде лъскава детска книжка.

— Раздаваме ги заедно с чек за сто долара. — Отвори първата страница. — Тук се вписва името на бебето. Но внимавай да бъде такова, каквото трябва.

— Ще внимавам.

Негърът върна снимките в куфарчето и го затвори.

— Господин Уайткотън, може ли да ви фотографирам?

— Мене?

Тя кимна.

— Разбира се.

Новали извади апарата от чантата, застана пред него и го щракна.

В този момент един рус, лъскав младеж пристъпи пред тях.

— Здравейте, аз съм Реджи Луис. Моето момиче ми каза, че ме чакате. Вие сте Моуз?

— Не. Моузис Уайткотън.

— Добре. Ще дойдете ли с мен в офиса ми? — Реджи тръгна, показвайки пътя.

Негърът подаде ръка на младата жена.

— Желая ти късмет.

Ръката му беше стегната и силна.

— Благодаря за книжката.

— Удоволствието беше мое — отвърна той и последва младежа.

Тя го проследи с очи, после погледна снимката в ръката си — снимката на Моузис Уайткотън. За миг й се стори, че вижда отражението си върху неговото лице.

 

 

Малко след седем Новали изяде един лютив хотдог и изпи маша малцова бира. После си купи списанието „Американско бебе“, надявайки се, че ще намери списък с имена, но се излъга. Вместо това прочете статията „Как да запазим добрата си форма през бременността“. Тя я подсети да си купи пакетче сушено месо за повече протеини и да направи енергична разходка. Обиколи паркинга три пъти, като дишаше дълбоко с диафрагмата, както съветваха в статията. Оклахомската жега обаче бързо я измори — измина последните метри направо влачейки крака.

Вдигна глава, за да погледне спиращия наблизо пикап. Каросерията му бе пълна с фиданки. Корените им бяха завити в зебло. С ръкописни букви отстрани на колата пишеше „Разсадник Бен Гудлък. Градинарски услуги“.

Шофьорът, висок, слаб индианец, слезе от колата и влезе в магазина. Спътникът му, малко момче, остана да чака в пикапа.

Новали приближи, огледа надписа и прокара пръст по думата „Гудлък“. Момчето — десетгодишно копие на мъжа, подаде глава през прозореца.

— Ти Гудлък ли се казваш? — попита тя.

То кимна.

— Де да беше такова и моето име.

— Защо?

— Защото е силно име. Име, което може да устои на лошите времена.

— Сигурно — отвърна момчето. — Какво ти е на ръката? — Леко докосна белега.

— Лош късмет. — Новали посочи товара на колата.

— Какви дървета карате?

— Диви кестени.

— Не съм чувала за такива:

Момчето изскочи от колата, порови из джоба си и извади един твърд, кафяв кестен — лъскав и блестящ, и й го подаде.

— Ето.

— Какво е това?

— Кестен.

Тя го взе и го търкулна по дланта си.

— Носи късмет — рече момчето.

— Откъде знаеш?

— Дядо ми каза. Бил е на неговия дядо, после и на самия него. Сега е мой.

— Те имаха ли късмет?

То кимна.

— Бяха добри ловци. Аз — също.

— Да не би да върши работа само при лов?

— Не. Носи късмет за много неща. Помага да откриеш онова, от което имаш нужда. Да си намериш пътя към къщи, ако си се загубил. И други разни.

Новали протегна ръката си с кестена към момчето.

— Първо си намисли някакво желание — каза то.

— Желание ли?

— Да. Стискай го в ръка и си пожелай нещо.

— Но това не е мой талисман, а твой.

— Пак ще стане. Опитай.

— Добре. — Сви пръсти около кестена и стисна очи като дете, което чака някаква изненада. Когато приключи, върна кестена на момчето.

— Какво си пожела? — попита то.

— Ако ти кажа, няма да се сбъдне.

— Не. Това важи за падащите звезди.

— Може ли да те снимам?

— Може.

— Застани точно до вратата на колата, за да хвана и името. Така. Малко наляво. Добре.

Тя натисна копчето точно когато бащата на момчето се върна при колата.

— Готов ли си за път, Бени?

— Да. — Той отвори вратата и седна, после се усмихна към Новали. — Е, чао.

— Чао, Бени Гудлък.

Момчето махаше, докато колата излизаше от паркинга. Новали пресече, отправяйки се обратно към магазина.

— Госпожо. Госпожо. Чакайте — извика Бени Гудлък. Тичаше към нея с фиданка в ръка. — Ето. Това е за вас.

— За мен? Защо?

— За късмет. — Постави дръвчето на забраненото за паркиране място.

— О, Бени. Разбрал си какво си пожелах.

— Да, госпожо. Разбрах.

После се обърна и побягна назад към баща си.

Новали разглеждаше бебешки дрешки, когато се включи уредбата на магазина. Гласът бе тенекиен и далечен, като при лоша телефонна връзка: Внимание, клиенти на „Уол-Март“. Часът е девет и касите приключват работа.

Новали почувства, че не й стига въздух. Зави й се свят.

Моля, елате с избраните стоки на…

Сърцето й биеше ускорено, неравномерно, тежко.

Отваряме в девет…

Усещаше в устата си лютив вкус.

И както винаги, благодарим ви, че пазарувахте в „Уол-Март“.

Преглътна и се втурна към тоалетната в дъното на магазина.

Беше сама, помещението изглеждаше тъмно, но тя нямаше време да търси ключа за осветлението. Повърна и отново, и отново, докато почувства, че стомахът й е празен. После постоя в тъмното, опитвайки се да не мисли за положението, в което се намираше. Цял ден се бе опитвала да се разсейва.

Сигурно, рече си Новали, има нещо, което може да се направи. Да се опита да намери мама Нел, но не знаеше фамилията на Фред. Сигурно някъде съществуваше клуб на реферите, където можеше да се позвъни, но едва ли само един рефер се казваше Фред.

Можеше да се обади в изправителното училище и да потърси Ронда Тели. Но камионът за сладолед беше първата й кражба и тя вече вероятно беше на свобода.

Можеше да се обади на Ред, обаче не допускаше той да й прати пари за път обратно до Телико Плейнс. Сигурно вече бе наел нова келнерка.

Тогава се замисли за Уили Джак. Можеше да стопира някоя кола и да се опита да стигне до Бейкърсфийлд сама. Само че не беше сигурна дали фамилното име на братовчеда беше Пикънс или Пол.

Колебаеше се дали Уили Джак наистина я бе изоставил. Ами ако е отишъл да поправя колата? Или й играеше някакъв номер? Той си падаше по тия неща. Нищо чудно да е тръгнал колкото да я изплаши, а после нещо да се е счупило…

Ами ако са го отвлекли? Някой с пистолет може да го е заплашил… Беше виждала такива сцени по телевизията.

Ами ако… Прави се, че… Представи си как…

Новали обаче знаеше, че нищо такова не се бе случило. Мама Нел просто не се интересуваше от нея. Ронда Тели вероятно дори не я помнеше. А Уили Джак като нищо бе заминал без нея.

Усети как в гърлото й отново се надига жлъчен сок, как я свива стомахът. Би могла да се пребори, но се чувстваше твърде уморена. Отпусна се в нахлуващата тъмнина и изчезна в пространството.

Не знаеше колко време е прекарала в тоалетната. Нямаше сили да се помръдне. Толкова зле се чувстваше, че й беше все едно.

Дрехите й бяха влажни, кожата й лепнеше. Главата й сякаш бе отделена от тялото. Когато най-после можа да се изправи, имаше чувството, че вижда всичко много от високо.

Приближи се до мивката и се хвана с едната ръка, докато с другата напръска лицето си и изплакна устата си. Главата и пулсираше — навсякъде я болеше, но все пак се изми. Взе плажната чанта и излезе от помещението.

Сградата бе тъмна и тиха. Откъм входа се процеждаше слаба светлина, тя обаче знаеше, че няма никой, че е сама.

Пое безшумно към светлината, прекосявайки магазина. Намери нещата си на пейката до входа — кошницата за добре дошла, бебешкия албум, кестеновата фиданка. Грабна всичко, сякаш се готвеше да си тръгне и да се прибере вкъщи.

После започна да обикаля като бездомниците, които идват от никъде и нямат къде да отидат. Като шантавия Дан в Талико Плейнс — той бродеше нощем по улиците, понесъл парченца и останки от живота на други хора.

Безцелно се придвижваше от единия към другия край на магазина, покрай редици телевизори без образи на екраните, покрай рафтове с играчки без деца. Влачеше се край купища спално бельо, кутии с бонбони и чинии. Край някои щандове мина по няколко пъти, край други — нито веднъж, но това нямаше значение.

И тогава видя една кръгла маса от стъкло под чадър на бели и червени райета… Тук би могла да седи с бебето, да пие шоколад и да гледа залязващото слънце. Погали гладката стъклена повърхност, обърса праха и на очистеното място постави книгата и кошницата. Наблизо откри саксии с бели телефончета и премести две до масата. Постави фиданката между тях.

Отпусна се в единия стол, отвори чантата и извади снимките на сестра Хъзбанд, на Моузес Уайткотън и на Бени Гудлък. Подпря ги на кошницата. Премести книгата към средата на масата, после я върна на мястото й. Най-сетне, изтощена, тя се отпусна в стола и седя дълго. Толкова дълго, че й се стори, че никога няма да стане.

Когато най-после успя да се изправи, се приближи към прозореца и погледна навън. Валеше слаб дъжд, а силният вятър блъскаше капките в стъклото. В тънките водни струи, стичащи се по прозореца, проблясваха за миг къси лъчи в неоново жълто и червено. Един отдавна забравен спомен нахлу в съзнанието й.

Беше много малка и не помнеше защо и как, но се озова съвсем сама на пързалка за ролкови кънки. Отначало се ужаси — крещя и удря по заключените врати, опитваше се да се изкатери до високите прозорци.

После достигна ключа на стената, натисна го и в средата на залата започна да се върти едно голямо сребърно кълбо. По пода, по стените и тавана заваля порой от сребристосини отблясъци.

Тогава страхът й се стопи — разби се на хиляди парченца като стъкло, и петгодишната Новали Нейшън прекрачи в този душ от светлини — ярките многоцветни диаманти заиграха по тялото й. После започна да се върти. Под вълшебното сребърно кълбо краката й се плъзгаха по излъсканото дърво. Въртеше се все по-бързо и по-бързо… Ръцете й се носеха свободно във въздуха.

Усмихна се на петгодишното си аз — беше само лакти и колене — опита се да го задържи, но детето се плъзна и изчезна в сенките.

Новали Нейшън, седемнайсетгодишна, бременна в седмия месец, напълняла със седемнайсет килограма, изхлузи сандалите и насред магазина започна да се върти, по-бързо и по-бързо… свободна… в очакване да започне историята на нейния живот.