Джудит Гулд
Пещера на любовта (7)

4.

Въздухът в огромния парник беше като в тропическа дъждовна гора — топъл и влажен. Острата миризма на тор, с която Джош бе свикнал от години, изпълваше помещението. Нещо обаче липсваше, а липсата на тази важна съставка можеше да съсипе орхидеите на стойност стотици хиляди долари.

Ситният дъждец, помисли си Джош. Няма го шибаният дъжд.

Компютърно управляваните съоръжения за овлажняване на въздуха, които обливаха растенията с топъл тропически дъждец и създаваха влажността, необходима за техния растеж и оцеляване, бяха излезли от строя и никой не знаеше кога точно се бе случило това. Възможно е да бяха преустановили работата си по всяко време през уикенда — от петък след обед до понеделник сутрин. А този интервал от време можеше да се окаже съдбоносен за живота на растенията в тази толкова чувствителна тропическа среда.

Джош тръгна из големия парник, като се оглеждаше на всички страни и внимателно изучаваше орхидеите, търсейки признаци на разруха.

— Кристина ни гостува през последните дни и аз не успях да се отбия в оранжерията през уикенда. По дяволите! Един от малкото уикенди, в които не наминавам да видя как вървят нещата. — Той погледна към управителя. — Предполагам, че този път късметът ни изневери, Карл — довърши той.

— Да — изръмжа в отговор Карл Сеспедес. Управителят на оранжерията, един изключително висок и широкоплещест перуанец с индиански черти, следваше Джош по петите. Лицето му, обикновено спокойно и безизразно, сега бе сгърчено от тревога. Грижеше се за оранжерията като за своя собственост и също като Джош, изглеждаше озадачен от случилото се.

Двамата вече бяха разгледали съоръженията за овлажняване на въздуха и не бяха открили никаква техническа неизправност. След това рестартираха компютърната система и овлажнителите веднага заработиха. Проблемът очевидно беше в компютъра. Или той бе отказал поради някаква неизвестна причина, или някой го бе препрограмирал съзнателно, целейки да предизвика изсушаване на орхидеите.

— Слава богу, че сенниците са се задействали — рече Джош. — В противен случай щетите щяха да бъдат огромни.

Карл изръмжа отново и вдигна поглед към сенниците, монтирани по цялата дължина на оранжерията. Те се задействаха автоматично според облачността и ако и те бяха отказали, растенията щяха да получат или прекалено много, или твърде недостатъчно светлина.

— Една такава катастрофа на практика може да ни унищожи — продължи Джош. — А братята Роси искат точно това. За да дойдат след това и да съберат парчетата от разбития бизнес.

Карл го погледна.

— Все още ли искат да те принудят да продаваш?

Джош кимна.

— Да — отвърна късо и продължи с огледа на цветята. — И няма да отстъпят. Защото това е единствената посока, в която биха могли да се разрастват. — Изведнъж се закова на мястото си и се обърна към Карл. — Все още не разбирам как някой би могъл да проникне вътре — рече той, приковал поглед върху тъмните очи на Карл. — Ако някой го е направил. Мигел нищо ли не е видял? Или чул?

— Не — отвърна Карл и поклати глава. — Обадих му се вкъщи, когато видях, че съоръженията не работят. Той ме увери, че снощи не е видял и чул нищо. Нищичко.

Джош се почеса по главата.

— Мамка му! — изруга той. — Нямам никакво обяснение за случилото се. Ще се наложи да се свържем с хората, които инсталираха овлажнителите. Освен това ще трябва да повикаме и ченгетата.

— Ченгетата? — повтори Карл.

— Точно така. Ченгетата. Двамата с теб се опитахме да открием някакви следи от евентуално проникване с взлом, но не намерихме нищо. Може пък те да успеят. Нали разбираш… може да забележат нещо, което ние сме пропуснали.

— Предполагам, че имаш право — промърмори Карл, макар в действителност да не вярваше в това. Не мислеше, че полицаите, такива, каквито ги познаваше, биха открили нещо, което той да е пропуснал. Дори и ако се постараеха.

— И се обади на Мигел — разпореди се Джош. — Кажи му, че искам да разговарям с него.

— Вече го направих. Той е тук и те чака в кабинета ти — отвърна Карл.

Джош като че ли се изненада за момент, но след това се усмихна и погледна Карл.

— Благодаря, Карл, както винаги си на една крачка преди мен. — Обърна се и буквално се затича към вратата на оранжерията. Преди да излезе се обърна и извика през рамо: — Ако някой ме търси, ще бъда в кабинета си. Трябва да проведа няколко телефонни разговора и да поговоря с Мигел.

Карл кимна.

Джош се затича към голямата къща във викториански стил, издигнала се по средата на равните, тъмнокафяви поля, заобиколени от огромни оранжерии. Безупречно поддържаната бяла къща изглеждаше малко не на място в тази обстановка. Дървената постройка от деветнадесети век, бяла като сватбена торта и украсена с изкусните дърворезби на умел майстор, стърчеше самотно, заобиколена от всички страни с високотехнологичните и модерни оранжерии на двадесети век.

Бабата и дядото на Джоана по бащина линия, семейство Камерън, построили тази къща преди началото на века и живели в нея, обработвайки стотиците акри земя, които я заобикаляха. Произвеждали основно брюкселско зеле и ягоди, а по-късно и артишок — култури, които и в момента се отглеждаха от голяма част от фермерите в околността. Бащата на Джоана обаче, Мичъл Камерън, имал други идеи.

Мич бил заразен от вируса на орхидеите. Всъщност, той паднал в плен на така наречения орхиделириум — една често срещана мания във Викторианска Англия. Мич бил мечтател и романтик. Започнал да купува орхидеи за развъждане още като тийнейджър. Построил малка оранжерия и започнал да се занимава с хибридизация, създавайки нови сортове орхидеи. След като наследил фермата от баща си, той напълно преустановил отглеждането на традиционните култури и се отдал напълно на орхидеите. Само след няколко години дошли и печалбите и парите завалели като манна небесна.

Точно по това време поискал ръката на красивата Джулия Леноар. Семейството й притежавало съседната ферма и те двамата се познавали още от бебета. Джулия с радост приела предложението и той се заел да построи къщата на мечтите им — огромна, покрита с шиндли резиденция, създадена в духа на Макким, Мийд и Уайт^[1]. Къщата обаче се намирала не тук, в долината, а високо в планината Санта Круз, където времето било по-прохладно, а от прозорците на резиденцията се разкривали фантастични гледки. Далеч от тежкия и влажен въздух, пропит с миризмата на компост, торове и инсектициди. Далеч от парниците, пълни с орхидеи.

Днес Джоана и Джош живееха в тази къща и подобно на Мичъл преди тях, използваха старата викторианска къща като административна сграда и склад.

Джош се изкачи на бегом по дървените стълби, прекоси верандата, отвори двойната врата и влезе в просторното антре. Луна, съпругата на Карл, седеше зад едно бюро и тракаше на компютъра, притиснала с рамо телефонната слушалка към ухото си. Джош се запита как успява да пише толкова бързо с дългия си, елегантно оформен маникюр. Наполовина венецуелка и наполовина американка, Луна беше родена в Щатите и бе американска гражданка. Бракът на Карл с тази огнена и непокорна жена му бе отворил пътя към зелената карта. Двамата се караха като куче и котка от деня, в който се срещнаха, но се обичаха дълбоко и всеотдайно.

— Здрасти, шефе — поздрави тя, вдигнала поглед към него. Силно начервените й, морави като патладжан устни, се разтегнаха в усмивка, откривайки съвършените й, искрящо бели зъби.

— Здрасти, Луна — отвърна той. — И престани да ме наричаш „шефе“. — Погледна я и се усмихна в отговор на широката й усмивка. — Моля те…

— Разбира се, шефе — отвърна тя, пренебрегвайки молбата му както винаги. Кимна с глава по посока на кабинета му и дългата й, гарваново черна коса се залюля по раменете й. — Мигел е вътре. Чака те.

— Благодаря, Луна. — Джош се обърна и тръгна към стъклената двойна врата, която водеше към стаята, използвана на времето като салон. Той я отвори и видя Мигел, настанил се на един от столовете. Беше напълно погълнат от играта с Луси — сиво-бялата котка, която живееше в къщата.

Джош се настани зад бюрото и погледна към Мигел — нисък и жилав мексиканец на около тридесет години. Вероятно беше умствено изостанал — Джош не беше съвсем сигурен в това, но не можеше да отрече, че човекът схваща твърде бавно. Беше дете на приходящи работници и бе нает от Джош, макар че никой друг в околността не желаеше да му даде работа. Мигел беше напълно безвреден, по детски чист и наивен и бе предан до смърт на Джош и оранжерията.

Мигел вдигна очи към него и се ухили до ушите.

— Луси мене харесва — заяви той. — Тя играе с мене.

— Зная, Мигел — съгласи се Джош. — И аз съм забелязал, че наистина те харесва. — Замълча за момент и се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Мигел, трябва да поговоря с теб за снощи.

Лицето на Мигел внезапно се разкриви от страх. Тъмните му очи се разшириха и Джош си помисли, че той всеки момент ще избухне в сълзи.

— Не се тревожи, Мигел — успокои го Джош. — Случилото се не е толкова сериозно. Аз просто искам да разбера какво знаеш по въпроса.

Мигел трескаво поклати глава.

— Аз не видял нищо — рече той. — Нищо, нищо, нищо. Аз не видял нищо.

Джош го изгледа изпитателно, питайки се доколко е разумно от негова страна да повери нощната охрана на оранжериите на един толкова ненадежден човек като Мигел.

— Напълно ли си сигурен? — попита той. — Сигурен ли си, че не си видял нищо? Абсолютно нищо?

Мигел отново поклати глава. Този път още по-рязко и енергично.

— Не, аз не видял нищо.

— А чу ли нещо? — продължи да настоява Джош. — Нищо ли не можеш да си спомниш? Може би снощи си забелязал нещо по-различно? Необичайно?

— Не, не, не! Нищо! — Мигел продължаваше да клати глава, здраво стиснал очи. Лицето му бе сгърчено от тревога.

Джош си помисли, че младежът изглежда дълбоко разстроен и се отказа да го разпитва повече. А и какво ли би могъл да спечели толкова от разговора с Мигел? Въпреки това знаеше, че трябва да научи отговора на още един въпрос.

— Мислиш ли, че снощи може… неволно… да си заспал, Мигел? Зная, че нощите тук са дълги и самотни и…

Мигел избухна в сълзи и Луси скочи от скута му.

— Не, не, не! — изплака той. — Никога! Аз никога не заспива на работа. Никога!

Сълзите потекоха по тъмните му бузи и на Джош му се прииска да се изрита за нетактичния въпрос. Стана от мястото си, заобиколи бюрото и се приближи до стола на Мигел. Сложи ръце върху раменете му.

— Няма нищо, Мигел — успокояващо изрече той. — Всичко е наред. Ето, вземи. — Пресегна се към кутията върху бюрото и издърпа една книжна кърпичка от нея. — Издухай си носа и избърши очите си. — И му подаде кърпичката. — Вече всичко е наред. Никакви въпроси повече. Обещавам.

Мигел издуха носа си, след което обърса сълзите с мръсните си ръце. После насочи към Джош тъжните си очи.

— Луси избяга от мен — жалостиво рече той.

— Ще се върне — увери го Джош. И тогава изведнъж му хрумна нещо. Всъщност, идеята беше направо брилянтна. — Ей, Мигел, какво ще кажеш да ти купя едно куче, което да ти прави компания нощем? Това ще ти хареса, нали? Едно обучено куче пазач…

Мигел се отдръпна уплашено назад и очите му отново се разшириха от ужас. Погледна Джош, все едно че пред него стоеше самият дявол и започна да трепери неудържимо.

— Аз… аз… Аз… страхува от кучета! — запелтечи той. — С… с… страхува от кучета!

О, Исусе! — мислено възкликна Джош. Има дни, в които просто не ми върви.

— Забрави за кучето, Мигел — бързо избъбри той и отново го потупа по раменете. — Няма значение. Забрави какво ти казах. Няма да правим нищо, от което се страхуваш. Ей, виж, Мигел. Луси се върна. Видя ли?

Слава богу! — помисли си. Точно навреме. Наведе се, вдигна котката и я подаде на Мигел.

— Виж, Мигел. Тя иска отново да дойде при тебе. Видя ли?

Мигел погледна котката и лицето му мигновено просветна, озарено от широка усмивка. Взе Луси от ръцете на Джош, сложи я в скута си и започна да я гали, тананикайки си тихичко.

Джош отново се настани на стола зад бюрото си и си помисли: Никое добро дело не остава ненаказано. После въздъхна. И какво от това, по дяволите? Какво толкова е станало? Пресегна се и вдигна телефонната слушалка, но веднага след това я върна на мястото й.

— Мигел?

Мигел го погледна.

— Вземи Луси и иди да потърсиш някой от работниците, за да те закара у вас. Трябва да поспиш малко, за да си готов за работа довечера. Нали?

Мигел кимна.

— Добре — с готовност се съгласи той. Изправи се и излезе от кабинета като внимателно затвори вратата след себе си.

Когато реши, че мексиканецът се е отдалечил достатъчно, Джош вдигна телефонната слушалка и избра номера на оранжерията. Карл отговори веднага.

— Карл, накарай едно от момчетата да закара Мигел у дома. Веднага. Не искам да е наоколо, когато дойдат ченгетата. Ще го изплашат до смърт, ако започнат да му задават въпроси.

Карл изсумтя с разбиране.

— Ще го направя — промърмори той и затвори телефона.

След това Джош набра телефонния номер на компанията, която бе инсталирала овлажняващата инсталация. Реши да говори първо с тях и едва след това да позвъни в полицията. Докато чакаше някой да вдигне отсреща, той лениво почукваше с един молив по бюрото и си мислеше: Искрено се надявам тези хора да докажат, че случилото е предизвикано от неизправност в системата. Кой знае защо, обаче, никак не ми се вярва, че ще ми кажат точно това.

След известно време Джош отново седеше в кабинета. Този път заедно с Карл. Хората от компанията, която поддържаше овлажнителната инсталация, бяха приключили с проверката и си бяха тръгнали. Не откриха никаква неизправност и увериха Джош, че случилото се може да е в резултат единствено на човешка грешка.

— С други думи — уточни Джош, — някой умишлено е изключил оборудването.

— Точно така — отвърнаха двамата техници, кимайки утвърдително.

Малко след тях пристигнаха и ченгетата и внимателно претърсиха оранжериите и района около тях. Не откриха нищо.

— Сигурен ли сте, че никой друг не притежава устройство за отключване на портите? — попитаха го те.

— Сигурен съм — увери ги той. — Такива устройства имаме само Карл, аз и съпругата ми. Никой друг.

Докато ги изпращаше до колата им, единият полицай се обърна към Джош и му рече:

— На ваше място бих наблюдавал по-внимателно работниците си, господин Лоурънс. Струва ми се, че саботажът е дело на вътрешен човек.

Джош кимна в знак на съгласие и му благодари учтиво, но дълбоко в душата си отказваше да повярва, че някой от служителите му би могъл да има нещо общо със случилото се.

Трябва да има друго обяснение, каза си той. Та всички ние живеем и работим тук като едно семейство.

Погледна към Карл, седнал от другата страна на бюрото.

— Никак не ми се ще да го правя — рече той, — но ми се струва, че трябва да си купим куче пазач. — Въздъхна дълбоко. — Може би ще можеш да помогнеш на Мигел да го опознае и да го приеме. Ако се окаже, че той не може да преодолее страха си, вероятно ще инсталирам охранителни камери или ще наема нов пазач, а на Мигел ще възложа някаква друга работа.

Карл кимна и се изправи.

— Ще се опитам да помогна с кучето — рече той, — но ти познаваш Мигел.

— Да, познавам Мигел — въздъхна пак Джош. — Добре, ще се видим утре сутринта.

— Става — кимна навъсено Карл и излезе от кабинета.

Джош понечи да вдигне слушалката и да се обади на Джоана, но телефонът иззвъня точно в този момент.

— Ало?

— Господин Лоурънс? — Гласът, долетял от другата страна, беше мъжки.

— Да? — отвърна Джош, напрягайки слуха си. Събеседникът му вероятно се обаждаше от мобилен телефон и линията беше много лоша.

— Обажда се Питър Роси.

— Здравейте, господин Роси — отвърна Джош. — Бихте ли могли да говорите по-високо. Боя се, че не ви чувам добре.

— В момента пътувам — отвърна Роси, но този път гласът му прозвуча по-силно.

— Какво мога да направя за вас, господин Роси?

— Просто се питах, господин Лоурънс, дали случайно не сте променили решението си. Чудех се дали все пак няма да се съгласите да ни продадете компанията си. Толкова много неща могат да се объркат в нашия бизнес. Всичките тези оранжерии и земята около тях са свързани с огромни отговорности, не смятате ли?

Лицето на Джош стана мораво червено и той трябваше да положи неимоверни усилия, за да овладее гнева си.

— Не, господин Роси — отвърна той. — Тъкмо обратното. Винаги съм приемал с радост всички отговорности и задължения, свързани с бизнеса.

След което прекъсна разговора и с все сила затръшна телефонната слушалка.

— Мамка му! — извика на глас той. — Мамка му, мамка му, мамка му!