Джудит Гулд
Пещера на любовта (21)

4.

Джош вървеше бавно из парника, придружен от Карл, който го следваше по петите. Оглеждаше се на всички страни и изучаваше напрегнато растенията, които бяха закупили на мястото на заразените орхидеи от вида Phalaenopsis, унищожени от гъбичната инфекция. Разсадът най-сетне бе пристигнал и макар разходите по него да бяха изключително високи, Джош беше доволен, тъй като новите растения се оказаха от първокласно качество. Когато за пръв път установиха гъбичната инфекция, за всички беше ясно, че са поразени твърде много растения и голяма част от поръчките им ще останат неизпълнени. Решиха да закупят нов разсад, за не изгубят нито една поръчка и да не навредят на бъдещото развитие на бизнеса.

— Продължавам да смятам, че се налага да подсилим охраната — рече Карл. — Според мен ни трябват видеокамери, поставени на стратегически важните места.

Джош отрицателно поклати глава.

— Не мисля, че е нужно, Карл. Мигел и кучето пазач, което купихме, са напълно надеждна охрана за през нощта. А през деня няма да допускаме клиенти в оранжериите без придружител от персонала. Ще въведем нещо като ескорт на всеки посетител.

— Да, но това правило съществуваше и в периода, в който някой ни подхвърли проклетите гъби — възрази Карл. — А и не съм сигурен доколко може да се вярва на Мигел и на кучето. Не мога да разбера защо продължаваш да се инатиш, Джош.

— Изобщо не се инатя, Карл — сухо отвърна Джош. — Сигурно ти е ясно, че не е изключено самите ние да сме внесли заразата, купувайки преди време болен разсад — продължи той. — Това е съвсем реална възможност, която не може да бъде изключена. Освен това по онова време не спазвахме стриктно правилата и не ескортирахме всички посетители и клиенти както правим сега.

— Така е — съгласи се Карл. — Но според мен е много по-вероятно заразата да е била внесена през нощта. И знаеш ли какво още си мисля?

— Какво?

— Мисля, че ти продължаваш да се опитваш да отречеш очевидното, отказвайки да приемеш, че някой съзнателно би ни причинил това — заяви Карл. — И държа да ти кажа, че дълбоко се заблуждаваш, ако смяташ, че не става дума за саботаж.

На Джош не му се искаше да признае пред Карл, че почти не бе разсъждавал върху този проблем откакто научи за болестта на Джоана. Напоследък му беше все по-трудно да се съсредоточи върху бизнеса.

— Джош! Джош! — В другия край на оранжерията се появи Луна, която викаше името му. Двамата с Карл я видяха да тича към тях. Големите й гърди подскачаха под плътно прилепналата блуза, а изпод тънките токове на обувките й хвърчаха стърготини и дребни камъчета. Карл се разсмя на глас. Джош също не можа да сдържи усмивката си.

Когато стигна до тях, беше останала без дъх.

— Какво има, Луна? — попита я Джош.

— Господин… как… как там… му беше името… — задъхано запелтечи тя — е… той е… в кабинета ти.

— Кой господин? — попита Джош. Има какво още да се желае от начина, по който Луна предава важната информация, развеселено си помисли той.

— Онзи… японецът! — изведнъж изтърси тя.

— Кой? — възкликна Джош, обхванат от внезапна възбуда.

— Знаеш кой — отвърна тя. — Онзи с черната коса и… О, онзи богатият.

— Защо не ми звънна на пейджъра? — попита Джош. — Можеше да използваш интеркома.

— Бях твърде развълнувана — отвърна тя. — Той ми каза, че трябва да те види веднага!

— Благодаря, Луна — рече й Джош. Трябва да е господин Хара, помисли си. Вероятно се е върнал, за да си купи още орхидеи. А защо пък да не е господин Накамура? Обърна се и буквално тичайки се запъти към офиса в къщата.

 

 

Джош се облегна назад и се загледа щастливо в тавана на кабинета си. В края на краищата сигурно има господ, помисли си той. Господин Накамура бе похарчил едно малко състояние, достатъчно, за да покрие разходите им по закупуването на новия разсад, че и да им остане мъничко. Делови посещения като това на господин Накамура ставаха все по-чести откакто той и оранжериите му си спечелиха международна известност. Джош обаче все още не бе привикнал с това. И в никакъв случай не беше разглезен от огромните суми, които получаваше.

Трябва да кажа на Джоана, помисли си той. Веднага.

Завъртя се със стола, вдигна слушалката и избра номера. Кони отговори на третото иззвъняване.

— Кони, искам да разговарям с Джоана.

— Тя не е тук, Джош.

— И къде е? Много искам да се свържа с нея.

— Не зная къде е — отвърна Кони.

— Не знаеш ли? — объркано попита той. По дяволите! Джоана не би трябвало да излиза сама, без да каже на някого къде отива. Ами ако…

— Единственото, което зная, е, че напоследък се държи много странно. — В гласа на Кони се усещаше неприкрито раздразнение.

— Какво имаш предвид? — попита Джош. По гърба му пробяга ледена тръпка на ужас.

— О-о-о, не зная…

— Хайде, Кони — настоя Джош. — Кажи ми какво знаеш.

— Ами онзи ден отидох да почистя къщата на брега — започна Кони.

— И какво за нея? — продължи да разпитва Джош.

— Няма да повярваш какво заварих там.

— Защо? Хайде, Кони. Кажи ми.

— Вътре беше кочина — презрително изсумтя Кони. — Истинска кочина.

— Как така кочина? — попита Джош, вече силно притеснен.

— О, знаеш какво имам предвид. Из цялата къща се търкаляха празни винени бутилки. Имаше и пълни до половината, които така си седяха отворени върху масата. А леглото изглеждаше така, сякаш някой е умрял в него. Целият под беше покрит с пясък и мръсотия. — Замълча за момент, а когато продължи, гласът й беше много сърдит: — Бяха ми нужни няколко часа, за да почистя навсякъде.

Стомахът на Джош внезапно се сви на топка, по челото му избиха капки пот. Започна да му се гади. Знаеше, че Джоана вероятно бе ходила там през изминалите седмици, търсейки утеха и уединение. Съвсем сама. Само мисълта за това му се стори нечовешка и ужасяваща.

Когато се овладя достатъчно, за да проговори, той се опита да успокои Кони.

— Съжалявам за това, Кони. Трябваше да ми кажеш.

— Не исках да те тревожа.

— След малко се прибирам у дома — рече й сковано. — Ще се видим там. — Реши, че може би е настъпил моментът да кажат на Кони какво става. Само така ще може да разбере промените, настъпили в поведението на Джоана.

— Добре — рече тя и затвори телефона. Джош остана на мястото си, загледан право пред себе си. Странно как няколко минути могат напълно да променят настроението на човек, помисли си той. Не бе останала и следа от въодушевлението, обхванало го след посещението на господин Накамура. Всички радостни мисли и очаквания бяха потопени в сянката на надвисналата над живота им трагедия.

Нима нещо вече има някакво значение? — мислено се запита той. Единственото важно нещо в момента е Джоана.

Изправи се и излезе в приемната.

— Луна, тръгвам си и няма да се връщам повече. Ако излезе нещо спешно, търси ме у дома.

Луна, която както винаги говореше по телефона, за момент покри слушалката с ръка.

— Добре, шефе — с усмивка отвърна тя. — И не се безпокой. Тук всичко е под контрол. — После отдръпна ръката си от слушалката и веднага забърбори на испански.

Джош излезе отвън на паркинга, качи се в големия си ленд круизър и тръгна към къщи. Докато пътуваше на север хвърли един поглед към имота на братята Роси, разпрострял се вдясно от пътя.

— По дяволите! — невъздържано изруга той. Първият му импулс беше да натисне спирачките и да свие към паркинга им, но после се отказа. Продължи да пътува на север, прибавяйки нови тревоги към и без друго обремененото си съзнание. Току-що бе видял пикапа на Карл — в това не можеше да има никакво съмнение — паркиран пред офисите на Роси.

Какво, по дяволите, прави Карл там? — запита се той. И ако има някаква делова причина за присъствието си там — макар че просто не мога да си представя каква би могла да бъде тя, — защо не ми каза нищо за това?

Мамка му! Гневно удари с ръце по волана, но успя единствено да натърти дланите си. Нима целият свят изведнъж се е обърнал срещу мен?

 

 

Джош паркира своя ленд круизър в предния двор пред къщата. Колата на Джоана я нямаше, но редом с неговата бяха паркирани още джипът на Ейприл и пикапът на Кони. Джош мина през задния килер, събу мръсните си обувки, обу си чисти маратонки и влезе в кухнята.

Кони вдигна поглед от кухненския плот, върху който приготвяше нещо за ядене.

— Здрасти — поздрави тя. В очите й се четеше характерното за нея сънливо изражение, което бе знак, че не желае повече да обсъжда с него каквото и да било.

— Здрасти, Кони — отвърна на поздрава й Джош. — Предполагам, че още нямаш вест от Джоана.

— Не. — Тя сви рамене. — Още не се е върнала. Тук са само Ейприл и онзи мъж, дето работи с нея.

Джош веднага долови презрението в гласа на Кони. Запита се защо не харесва Ейприл. Наистина ли ревнуваше? Все още не беше сигурен, че това е причината, но не смяташе да изяснява този проблем в момента.

Излезе на терасата и се запъти през ябълковата градина към реконструирания обор. Надникна през отворената врата и се огледа. Ейприл бе горе на скелето, а партньорът й работеше върху южната стена. По протежение на цялата северна стена бяха подредени десетки кутии с мидени черупки и раковини, някои от които му се сториха познати. Част от тях бяха отворени, а другите все още очевидно не бяха използвани.

— Здрасти — провикна се Джош. — Как я карате вие, двамата?

— Джош! — Ейприл свали книжната маска, с която бе прикрила лицето си. — Работата върви страхотно. — Бързо слезе от скелето и свали ръкавиците си.

Уди го погледна от мястото пред южната стена, където бързо подреждаше перлени мидени черупки. За миг остана загледан в Ейприл и Джош, а след това мълчаливо се върна към работата си.

— Виж! — развълнувано възкликна Ейприл. — Таванът е почти готов.

Джош вдигна поглед и за пръв път видя тавана на помещението в завършения му вид — нощно небе, върху което с мидени черупки и камъчета бяха изваяни някои от съзвездията.

— Мили боже! — възкликна той. — Много е красиво, Ейприл. Нямах представа, че ще бъде толкова сложно. А цветовете са просто великолепни.

— Благодаря — отвърна тя. — Нещата едно по едно започват да си идват на мястото, нали?

Той удивено поклати глава.

— И още как! — После я погледна изпитателно.

— Джоана видяла ли е вече това?

— Не — отвърна Ейприл. — Мярнах я за малко непосредствено след завръщането й от Монтесито, но от тогава насам не е идвала. С нетърпение чакам да се прибере у дома. Мисля, че ще остане много доволна от резултата.

— Сигурен съм в това — увери я Джош. — Никога преди не съм виждал нещо толкова удивително. Морски охлюви, раковини с всякаква форма и цвят, перлени миди, рачета, сърцевидни мидички, че дори и бодливи стриди. Никога не съм предполагал, че може да бъде сътворена такава красота с помощна на най-обикновени мидени черупки.

— Не подозирах, че знаеш толкова много за тях — отбеляза Ейприл.

— Всъщност, той беше човекът, който събуди интереса ми към мидените черупки. — Гласът на Джоана се чу някъде зад тях.

Те се обърнаха едновременно и я видяха да стои на вратата и да се усмихва щастливо. Носеше големи пазарски торби, които остави на пода и се приближи до тях.

— Здрасти, любими — поздрави тя и целуна Джош по бузата.

— Здравей, красавице — отвърна той, радостен да я види.

Джоана целуна Ейприл по бузата и я прегърна. После отстъпи назад и вдигна очи към тавана. Дълго остана така, загледана към тъмното нощно небе, изографисано над главата й.

— Ейприл! — възкликна тя. Изглеждаше като човек, който току-виж е припаднал от радост. — Ти си просто магьосница! Чародейка! Помещението вече изглежда толкова красиво, че ми се иска още сега да се преместя да работя тук. Всичко е… божествено!

Ейприл се разсмя.

— Е, нали точно това беше идеята при проектирането на тавана.

— Разбираш какво искам да кажа — с усмивка отвърна Джоана. — Таванът е просто съвършен. А сега вече копнея да видя завършена и останалата част.

— Работим с пълна пара — увери я Ейприл. — О, Джоана, днес пристигнаха гипсовите бюстове, предназначени за нишите по стените. Ей там са, до кутиите с раковини. Можеш да отидеш да ги разгледаш, ако искаш.

Джоана рязко извърна глава и погледна към Джош. Лицето й беше разкривено от болка.

— Аз… ще отида да полегна малко — промълви тихо.

Без да каже нито дума повече, тя излезе от помещението и се изгуби от погледа й. Торбите с покупките й останаха на пода.

Уди се извърна, изпрати я с поглед и се ухили самодоволно. Да, обзалагам се, че отива да си полегне, помисли си той. Главата я заболя само като ги видя тия двамата заедно. Така й се пада.

Ейприл се обърна към Джош, който изглеждаше силно разтревожен.

— Отивам да видя как е — тихичко рече той.

— Кажи й, че се надявам скоро да се почувства по-добре — помоли го Ейприл, силно притеснена от бързината, с която Джоана си тръгна. Подобно поведение не беше в неин стил. Ни най-малко.

 

 

Джош отвори вратата на спалнята и видя, че стаята тъне в пълен мрак. Завесите бяха спуснати, а всички лампи — угасени. Успя да различи тялото на Джоана, която лежеше на леглото, облечена в къса копринена роба. Тихо приближи и седна до нея.

— Добре ли си? — разтревожено попита той.

— Да — отвърна тя. — Нуждая се само от малко почивка.

— Сигурна ли си? — настоя Джош.

— Няма нищо страшно — увери го Джоана. — Не се притеснявай, Джош. Аз… наистина трябва само да остана сама и да си почина мъничко.

— Добре — съгласи се той, схванал посланието. — Ще бъда наблизо, ако имаш нужда от нещо.

— Благодаря — промърмори тя.

Джош излезе от тъмната стая и затвори вратата след себе си. Сърцето му бясно биеше в гърдите му. Той се облегна на стената и затвори очи. О, господи, помоли се. Моля те, не я карай да страда.

Почувства силен, почти физически осезаем страх, който го сграбчи в острите си нокти. Неспособен да се помръдне, Джош остана облегнат на стената и прекара в коридора цяла вечност. Най-накрая, останал без сили, той колебливо влезе в кабинета си, сипа си чисто уиски и се излегна на дивана. Не беше в състояние да мисли за каквото и да било. Чувстваше се съсипан и изтощен от ужасяващото чувство, което разяждаше душата му.

Чувство на пълна и тотална самота.