Джудит Гулд
Пещера на любовта (10)

7.

Ейприл уверено караше своя надежден стар джип по опасно тесните и криволичещи планински пътища, като от време на време намаляваше, следвайки пътните знаци и отбивките, които Джоана й бе написала на едно листче. Пътят много приличаше на онзи, който отвеждаше до собствения й дом — беше красив, но и смъртоносен, скрит под непропускащ слънчевите лъчи балдахин, образуван от зелените клони на елите, кипарисите, секвоите, евкалиптите и дъбовете, измит от дъждовете и стеснен на места до еднопосочна криволичеща лента.

Тя обаче не беше напълно подготвена за онова, което я очакваше след последния завой и последвалия стръмен склон. Когато достигна до едно малко плато на самия планински връх, Ейприл намали скоростта до минимум и извивайки глава ту на едната, ту на другата страна, се опита да възприеме грандиозната красота, която я заобикаляше от всички страни: страховити върхове и стръмни каньони, обрасли със свежа пролетна зеленина и обагрени с ярките цветове на избуяли диви цветя. Гледката беше наистина изумителна. А тя имаше чувството, че е кацнала на най-високия планински връх.

Напред, точно пред себе си, видя алеята, която отвежда до къщата на Джоана. Бавно зави по нея, приковала поглед върху старите ябълкови дървета от двете й страни. Късата алея я отведе до масивен каменен портал, украсен с медни фенери, покрити с патината на времето. Тежката черна порта от ковано желязо бе широко отворена, като че ли искаше да подскаже, че стопаните на този дом посрещат с „добре дошъл“ всеки гост, изкачил се до върха. Оградата от двете страни на портата бе изработена от същото ковано желязо и през нея се виждаха просторните градини около къщата.

Ейприл мина през каменните колони и бавно навлезе в просторен двор. Вляво от нея се извисяваше голяма къща със сиви шиндли на покрива и ослепително бели капаци на прозорците. Пергола, отрупана с разцъфтяла в лилаво глициния, се простираше по цялата дължина на къщата. Точно срещу портата имаше гараж с четири клетки, който се свързваше с къщата чрез още една пергола. Вдясно Ейприл видя друга пергола, отрупана с хиляди старомодни на вид бледорозови рози. Целият имот говореше за стар аристократизъм и охолство, съчетани с много любов, щедра грижа и усет към красивото.

Понесла през рамо голямата си чанта, Ейприл изкачи каменните стъпала към входната врата. Тя беше боядисана в тъмнозелено, премесено с нюанси на синьото. Позвъни на звънеца и зачака.

Вратата й отвори една изключително дребна млада жена с гарваново черна коса и тъмни очи.

— Здравейте — весело поздрави тя. — Вие сигурно сте Ейприл, нали?

Ейприл кимна.

— Точно така — с усмивка отвърна тя.

— Аз съм Кони — представи се жената и отвори широко вратата. — Заповядайте. Джоана ви очаква отвън.

Ейприл тръгна след нея като се оглеждаше около себе си. Красотата на къщата отвън не я бе подготвила за изисканото великолепие на обзавеждането вътре. В просторното антре бе поставена голяма кръгла маса от периода на Регентството на Уелския принц. Над нея висеше искрящ кристален полилей. Елегантно резбовано стълбище отвеждаше към втория етаж. Стараейки се да не изостава от забързаната Кони, Ейприл само за миг зърна стаите, разположени отляво и отдясно, обзаведени с полирано до блясък дърво, лъскаво сребро и месинг и разкошни дамаски и килими.

Точно пред себе си видя френските врати в задния край на къщата, които се отваряха към просторна каменна тераса и от които се разкриваше великолепна гледка към пищната зеленина и грандиозните върхове на планината. Ейприл бе посещавала много къщи в този район, някои от които принадлежаха на изключително богати хора, но в нито една от тях не бе доловила изтънчеността, елегантния уют и спокойствието на духа, които витаеха в този дом. Искаше й се да протегне ръка и да докосне изящните дамаски и завеси, да погали полираните дървени повърхности, да спре поглед върху пищното великолепие, което я заобикаляше… Само че Кони, която вече бе стигнала до френските врати, я гледаше в очакване да се приближи, а на устните й играеше нетърпелива усмивка.

— От тук — покани я тя и отвори вратата.

— Благодаря, Кони — кимна Ейприл.

Видя Джоана, която седеше до една маса от тиково дърво, скрита под голям чадър. Върху масата и по терасата около нея се виждаха купчини от книги и списания. Когато я забеляза, Джоана свали слънчевите си очила и се изправи.

— Здрасти — поздрави я тя. — Добре дошла.

— Благодаря — отвърна Ейприл. — Тук е толкова красиво, Джоана! Изобщо не предполагах… Не мога да повярвам, че никога не съм идвала по тия места, при положение, че живея тук от толкова дълго време. — Погледна към моста, който свързваше къщата с басейна, а после вдигна очи към планинските върхове и каньоните. — Божествено е!

— Като късче от рая е, нали? — съгласи се Джоана и протегна ръка.

Ейприл подаде своята и Джоана я дари с топло ръкостискане.

— Заповядай — покани я тя. — Седни и ми кажи какво би искала за пиене. Чай? Сода? Минерална вода? Каквото пожелаеш.

Ейприл погледна чашата на Джоана.

— Ти какво пиеш? — попита тя.

— Зелен чай с лед.

— Страхотно! — възкликна Ейприл. — И аз бих искала същото.

Джоана се обърна към Кони, която стоеше наблизо и чакаше.

— Кони, защо не изнесеш една кана?

— Разбира се — отвърна Кони и се насочи към къщата.

Джоана отново зае мястото си и погледна младата жена, седнала срещу нея. И днес изглеждаше също толкова красива колкото и предишния ден.

— След като си изпиеш чая, ще те разведа наоколо — рече й тя. — Съгласна ли си?

— Да — отвърна Ейприл и се огледа, опитвайки се да обхване с поглед всички растения, цветя, храсти и дървета. Вдиша дълбоко, опиянена от букета от аромати, който се носеше от лекия ветрец. — Просто не мога да се нагледам на това място — възторжено възкликна тя. — Толкова е ефектно, вълнуващо и… чувствено. Но по един много специален, ненатрапчив начин.

Джоана я погледна с изненада.

— Струва ми се, че уцели точно в десетката — отбеляза тя. — Ненатрапчива чувственост.

— Отдавна ли живееш тук? — попита Ейприл.

Джоана кимна утвърдително.

— Всъщност, никога не съм живяла някъде другаде — обясни тя. — Баща ми построил тази къща, когато се оженил за майка ми и аз отраснах тук. После, непосредствено след като се омъжих за Джош, баща ми почина и ни я завеща. — Замълча за момент и се усмихна. — По онова време живеехме в една малка къщичка на самия бряг, която татко ни подари като сватбен подарък. Намира се на едно затънтено място, близо до Паджаро Дюнс. Всъщност, къщата е по-скоро плажна колиба, но пък иначе е прекрасна.

— Не зная за нея, но тази къща определено е възхитителна — отбеляза Ейприл. — И е толкова нетипична за Калифорния. Искам да кажа, че къщата, а и целият имот, изглеждат така, сякаш съществуват от векове. Нали разбираш какво се опитвам да кажа? Те сякаш имат истински корени тук.

Джоана се разсмя.

— За разлика от повечето неща в Калифорния, които изглеждат така, сякаш са били построени вчера или онзи ден.

Кони се върна с един поднос, върху който имаше кана с чай и две чаши.

— Предлагаме захар, подсладител и мед — рече тя докато пълнеше чашата на Ейприл.

— Благодаря ти, Кони. Аз ще се справя с останалото — отвърна Ейприл.

— Разбира се. В такъв случай ще отида да довърша обяда.

— Да — съгласи се Джоана. — Ние ще бъдем готови след около половин час.

— Добре — рече Кони и бързо се прибра в кухнята.

— Толкова е красива — отбеляза Ейприл. — Освен това изглежда невероятно енергична и щастлива.

— Тя е истинско чудо — съгласи се Джоана. — Преди да почине, татко буквално осинови Кони и брат й Карл. По онова време се казваха Консуело и Карлос и току-що бяха пристигнали с майка си от Перу. Живееха в малка каравана в един от онези ужасни трудови лагери за имигранти. Кони започна работа тук, а Карл — в оранжериите.

— Сменили са имената си? — попита Ейприл и отпи от чая.

— Да — отвърна Джоана и кимна утвърдително. — Искаха да станат истински американци. И все още го искат.

— О, значи не пребивават законно в страната?

— Карл е американски гражданин — поясни Джоана. — Той се ожени за Луна Гарбър, която е наполовина венецуелка, наполовина американска еврейка. Тя също работи в оранжерията. Ръководи офиса и се грижи за цялата документация. Що се отнася до Кони… ами, много е сложно. — Джоана весело се разсмя.

— Какво за Кони? — настоя Ейприл, заинтригувана от разказа.

— Ами, Кони си намери мъж, за когото да се омъжи. Нали разбираш? Брак по сметка, който да й позволи да получи зелена карта. Ние й заехме пет хиляди долара, за да плати на човека…

— Пет хиляди долара! — прекъсна я Ейприл.

Джоана кимна утвърдително.

— Такава беше тарифата за подобна услуга. Та те наистина се ожениха, но Кони не успя да мине на интервюто пред имиграционните власти.

— Какво? — отново възкликна Ейприл. — Ама как е възможно?

— Интервюиращият вероятно е имал лош ден — отвърна Джоана. — А и сигурно се е досетил, че в цялата история има нещо тъмно, защото никой от двамата младоженци не успял да отговори на цял куп лични въпроси за брачния си партньор. Станало очевидно, че не само че не живеят заедно като съпруг и съпруга, ами дори не се и познават както трябва. В резултат на което тя не можа да получи зелена карта.

— И какво стана след това? — продължи да пита Ейприл.

— Ами в момента сме наели един много скъпоплатен адвокат, който се е специализирал в подобни случаи и се надяваме, че ще успее да й помогне. Човекът има добра репутация, но ще видим какво ще стане. Междувременно мъжът, за когото се омъжи, взе че изчезна с всичките пари. — Джоана отново се разсмя. — Тук около нас винаги има някаква драма.

— Така изглежда — съгласи се Ейприл. — А по разказа ти съдя, че сте проявили голяма щедрост към тази жена.

— Ами Кони работи тук от осемнадесетгодишната си възраст и за мен тя наистина е като член от семейството. С нея съм толкова близка, колкото и със сестра си, Кристина. Кони е просто чудесна. Великолепна е. Освен това е изключително умна и амбициозна.

— И красива — допълни Ейприл. — Изненадана съм, че все още не е я грабнал някой законно пребиваващ в страната мъж.

— Това наистина е странно, нали? — съгласи се Джоана. — Кони излиза от време на време, но, когато става дума за мъже, тя е изключително придирчива. Истински сноб е в това отношение. Има претенции към външния им вид, към начина, по който си изкарват прехраната. Решена е да се отдалечи максимално от бедното си детство в Перу. А и ми се струва, че все още не се е влюбвала истински.

— А това не е никак маловажно, нали? — през смях отбеляза Ейприл.

— Да — кимна Джоана. — Аз поне смятам така. — Видя, че Ейприл е изпила чая си. — Готова ли си да видиш стария обор? — попита я.

— Да — отвърна Ейприл. — Вече изгарям от нетърпение.

— Ами последвай ме тогава — предложи Джоана, бутна стола си назад и се изправи.

Поведе я през каменната тераса и малкото дървено мостче, което ги изведе в района на басейна.

— Много ми харесват мостът и цялостното оформление на пейзажа — ентусиазирано възкликна Ейприл. — Всичко изглежда просто съвършено.

— Татко постави основите — отвърна Джоана, — но ние двамата с Джош свършихме останалото през годините.

Заобиколиха басейна и продължиха през умело аранжираните градини докато Ейприл най-после зърна стария обор на около сто метра пред себе си. Изграден беше върху леко полегат склон и бе заобиколен от ябълкови дървета. От мястото, на което се намираха, гледката към планинските върхове и каньоните изглеждаше още по-драматична и впечатляваща.

— О, Джоана! — възкликна тя.

— Това е една от причините, поради която реших, че оборът би станал прекрасно място за посрещане на гости или просто за медитация. Място, на което човек да почете и да се откъсне за миг от живота в къщата. Докато работих върху книгата за орхидеите, открих, че независимо колко голяма е къщата, аз като че ли имах нужда от отделно местенце — отделна сграда, в която да се оттеглям от време на време.

Стигнаха до обора и застанаха пред него. Джоана изпитателно се вгледа в лицето на Ейприл, опитвайки се да разгадае мислите й, но изражението на другата жена беше непроницаемо.

Без да промълви нито дума, Ейприл бавно обиколи малката сграда. Джоана през цялото време я следваше по петите. След като приключи с обиколката, Ейприл влезе вътре и се огледа. Най-накрая, застанала с леко разкрачени крака и подпряла ръце на кръста си, тя погледна Джоана право в очите. На лицето й бе застинало леко замислено изражение.

— Знаеш ли какво мисля? — с равен глас попита тя.

— Какво? — Джоана изглеждаше леко притеснена от възможността сградата да се окаже неподходяща за плановете й.

Ейприл се усмихна широко.

— Мисля, че мястото е идеално — заяви тя. — Напълно подходящо за проекта, който си намислила.

Джоана изпита прилив на облекчение. Слава богу! — помисли си тя. Ще се заеме с проекта.

— Страхотно — изрече на глас. — Радвам се, че смяташ така. Боях се да не ме помислиш за смахната. Много хора биха се изненадали от решението ми да модернизирам стария обор и да го превърна в произведение на изкуството.

Ейприл поклати глава.

— Не, не, нищо подобно — увери я тя. — Говоря напълно сериозно. Убедена съм, че сградата е напълно подходяща за целта. — Обърна се към вратата на обора, която водеше към индивидуални боксове. — Виж какво имам предвид… — Започна да говори по-бързо, неспособна да прикрие вълнението си. — Този отвор тук е идеален за френски врати. Мястото просто плаче за такива врати. През тях ще се разкрие приказна гледка към планината от тази страна. Що се отнася до другите три стени — продължи тя, — те ще останат непокътнати. Никакви врати и прозорци. Сградата ще бъде напълно затворена от трите си страни. — Обърна се и отново погледна Джоана. — Така ще бъдеш заобиколена отвсякъде от архитектурни мотиви и фрески, изработени от мидички, раковини и камъчета.

Очите на Джоана заблестяха.

— Ти наистина си очарована от идеята, нали?

— О, да — отвърна Ейприл и кимна енергично с глава. — Помещението може да стане фантастично красиво. — А след това тихо додаде: — Магическо място с магическо очарование.

Точно това исках да чуя, помисли си Джоана.

— Значи ще приемеш проекта?

— Ами… най-напред трябва да поговорим за срокове, условия и други такива подробности — отвърна Ейприл. — Но иначе съм готова да приема поръчката. — Тя се усмихна. — С най-голямо удоволствие бих работила върху проект като този.

— Но това е прекрасно, Ейприл — възкликна Джоана. — Толкова съм развълнувана. Протегна ръце, прегърна Ейприл през раменете и я целуна по бузата.

Реакцията й беше напълно спонтанна и абсолютно нетипична по отношение на човек, с когото едва се познаваше. Леко притеснена, тя бързо се отдръпна назад и се разсмя нервно.

— Извинявай. Аз… аз почти не те познавам, но съм толкова развълнувана, че не зная какво правя.

Ейприл леко се изчерви.

— Няма нищо — увери я тя. — Аз самата също съм развълнувана и… вече имам чувството, че те познавам от много време.

— Аз се чувствам по същия начин — заяви Джоана. — Възприемам те като стара приятелка. — После замълча, потънала в размисъл. — Предполагам, че притежаваме много сходни качества — продължи тя. — Ние сме практични жени, но ми се струва, че и двете обичаме живота ни да е изпъстрен от красота, фантазии, хумор и капризи на съдбата.

— Да — съгласи се Ейприл. — Мисля, че двете с теб наистина харесваме едни и същи неща.

Джоана я хвана за ръката.

— Искам да ти покажа само още нещо, а след това ще обядваме. Съгласна ли си?

— Разбира се — отвърна Ейприл.

— Ето там — рече Джоана и показа един от ъглите на обора.

Ейприл я последва до ъгъла и видя огромни полиетиленови платнища, които покриваха нещо подредено под тях. Джоана дръпна полиетилена и Ейприл видя, че под него има поне стотина, ако не и повече, изрядно подредени кашони и пластмасови кутии. Образуваха огромна камара, издигаща се почти до тавана на сградата.

Джоана отвори една от пластмасовите кутии и се обърна към Ейприл.

— Погледни.

Ейприл пристъпи по-близо и надникна в кутията. Очите й се разшириха от изненада при вида на разноцветните мидени черупки, подредени в кутията. Дълбоко си пое въздух.

— Все едно че си донесла океана в собствения си дом — промълви тя. — А и всичките са невероятно красиви.

— Да — съгласи се Джоана. — Притежавам хиляди такива раковини и мидени черупки. Всичките се сортирани по вид и прибрани в различни кутии.

— Невероятно! — възкликна Ейприл.

— Надявах се, че ще можем ги използваме за фреските по стените — рече Джоана.

— Това ще се превърне в основен приоритет — увери я Ейприл.

Джоана затвори пластмасовата кутия.

— Е, хайде сега да вървим да обядваме. Но само ако смяташ, че си видяла достатъчно.

— Да — отвърна Ейприл. — Поне за момента.

Джоана я поведе обратно по склона, през ябълковите дървета и безупречно поддържаните градини към басейна и каменната тераса.

— Кони е страхотна готвачка — увери я тя докато вървяха към къщата. — Приготвя няколко фантастични перуански специалитета. Променени според собствения й вкус, разбира се. Всичките те са изключително вкусни. Единственият им недостатък е, че са твърде калорични. И неустоими.

Ейприл се разсмя.

— Като повечето хубави неща в живота.

Когато се качиха на терасата, тя забеляза, че масата е елегантно подредена с прибори от фин порцелан, искрящо сребро и кристал. Белите ленени салфетки бяха в комплект с искрящата бяла ленена покривка. В средата на масата бе поставена малка саксия с изящни бледо лилави орхидеи, които изглеждаха неописуемо красиви.

— Всичко е толкова прекрасно — възкликна Ейприл. — Не трябваше да си създаваш такива затруднения.

— Желанието да правя нещата красиви никога не ме е затруднявало — отвърна Джоана.

Ейприл я погледна и осъзна, че домакинята й казва истината. Пред нея стоеше жена, която не жалеше усилия, за да направи света около себе си колкото е възможно по-красив.

— Никога не съм виждала лилави орхидеи като тези — отбеляза Ейприл.

— Тези са от вида Cattleya skinneri — информира я Джоана. — Не са рядко срещани, нито пък са трудни за отглеждане, но, според мен, са обагрени с невероятно красив цвят. — Заповядай, седни ей там. — Джоана й посочи един стол. — А аз ще седна тук.

Двете заеха местата си и точно в този момент, като повикана с вълшебна пръчица, Кони се появи откъм кухнята, понесла поднос с храна.

 

 

Остатъците от обяда им лежаха на разноцветни купчини върху изящните порцеланови чинии и свидетелстваха за ненадминатите умения на Кони в кухнята. Стените на купите все още розовееха от гъстата супа от скариди, подправена с коняк. По чиниите се виждаха зелени, бели и кафяви късчета от обилната calsa и от пилешките гърди, задушени с картофи със сметана и авокадо. Докато салатата стоеше почти непокътната, чиниите за десерт изглеждаха така, сякаш изобщо не бяха използвани — вкусната плодова пита, приготвена от Кони бе изядена до последната трошичка.

— Тази храна беше просто неземна — заяви Ейприл и сгъна салфетката си.

— Кони винаги успява да впечатли гостите ни — рече Джоана. — Знаеш ли колко много хора, които по един или друг повод са се хранили тук — дори и такива от Европа, — са се обаждали след това, за да ме питат за рецептата, по която приготвя супата от скариди?

— И тя дава ли я? — поинтересува се Ейприл.

— Почти никога. — Джоана се разсмя. — Спомням си един случай, когато се обади една страхотна дама — изключително богата колекционерка на орхидеи от Франция — и се наложи буквално да умолявам Кони да й даде рецептата. В края на краищата, жената е изключително ценен клиент.

— И какво стана? — през смях попита Ейприл.

— Е, накрая все пак се съгласи да й изпратим версия на истинската рецепта — отвърна Джоана. — Вече не си спомням коя точно съставка не включи, но съм сигурна, че пропусна нещо.

Двете избухнаха в смях.

Ейприл изведнъж се улови, че гали с пръсти нежните листенца на орхидеята.

— О, съжалявам — извини се тя. — Толкова е красива, че на човек му се приисква да я докосне.

— Няма нищо — отвърна Джоана. — Както вече ти казах, тези орхидеи не са нито редки, нито трудни за отглеждане. Ако желаеш, можеш да вземеш саксията с теб у дома.

— Наистина ли? — Ейприл изненадано вдигна вежди.

— Разбира се — увери я Джоана. — Никак не е трудно да се грижиш за тях. Преди да си тръгнеш ще ти дам списък с инструкции. Изготвили сме ги, за да ги раздаваме на клиенти в оранжерията. Искаш ли да разгледаш малката оранжерия, преди да си тръгнеш?

— Да — отвърна Ейприл. — С удоволствие. Ако ще работя по този проект, ще трябва да се запозная по-отблизо с орхидеите.

— Хайде, ела. Ще ти я покажа.

Двете прекосиха малкия мост и тръгнаха по една пътечка край басейна, която водеше към малка оранжерия, построена на няколко метра по-нататък.

— Човек никога не би предположил, че тук има оранжерия. Изобщо не се вижда от къщата.

— Именно поради тази причина е построена точно на това място — отвърна Джоана. — В нея се отглеждат само много специални орхидеи. Редки и изключително скъпи. Тук се намира и стаята за развъждане на Джош.

— Каква стая? — попита Ейприл и едва не се задави от напушилия я смях.

Джоана я погледна и се усмихна.

— Да, правилно чу. Стая за развъждане. Нарича се така, защото в нея той опрашва орхидеите. Ръчно. Някои от тях са много капризни и трудни за развъждане. Той работи върху създаването на хибриди. Това е най-важното направление в бизнеса с орхидеи. Или поне в нашия бизнес. Хибридните видове. Създаването на нещо ново и различно, което да привлече интереса на ценителите и да се продава. Процесът отнема много време и човек никога не може да е сигурен какво точно ще се получи при кръстоската на две растения.

Тя извади устройство за дистанционно управление от джоба на широкия си панталон от пясъчно жълта коприна. Избра съответния код и насочи устройството към вратата на оранжерията. Чу се изщракване и Джоана отвори вратата.

— Монтирали сме охранителна система, защото орхидеите, които отглеждаме вътре, са изключително ценни.

Ейприл последва Джоана и едва не ахна от изумление.

— О, боже, това място е просто неповторимо — със страхопочитание възкликна тя, докато се опитваше да обхване с поглед екзотичните растения и цветове, изпълнили помещението. Червени, розови, виолетови, бели, жълти, зелени, почти черни… орхидеи с всички цветове на дъгата и такива, каквито не бе виждала никога преди. Самите растения, с разнообразни стебла и листа, също представляваха невероятна гледка — като се почне от малките, засадени в саксии орхидеи със странни листенца, каквито не бе виждала до този момент, и се стигне до огромните растения, които приличаха на дървета.

— Почакай докато видиш помещението за развъждане — рече й Джоана, забелязала работата на Джош по опрашването на Paphoipedilum lowii. — Тази харесва ли ти? — попита тя.

Ейприл внимателно разгледа растението.

— Необикновено е — отбеляза тя. — Всичките тези нюанси на зеленото, розовото и лилавото. Истинска красота.

— Джош се опитва да ги кръстоса с орхидеи от друг вид, но не съм сигурна кой точно. Възможно е да ги кръстоса с няколко вида, за да види какво ще се получи.

— Наистина ли чух някой да споменава името ми? — Някъде зад тях долетя дълбок мъжки глас.

— О! — възкликна Джоана. — Нямах представа, че си тук.

Той я взе в прегръдките си и я целуна по устните. Ейприл ги наблюдаваше, изненадана от тази демонстрация на чувства, несмущавана изобщо от нейното присъствие. Двамата изглеждат толкова естествено заедно, помисли си тя.

— Джош — обади се Джоана, — това е приятелката ми, Ейприл Удуърд. Ейприл, това е съпругът ми, Джош.

Джош се наведе напред и подаде ръка на Ейприл. Тя я стисна здраво, загледана в очите му.

И какви очи само! — помисли си тя. Никога не съм виждала такива преди. Бездънната им синева й действаше почти хипнотизиращо. Ами усмивката му! Бели и равни зъби, контрастиращи с наситения загар на кожата му. Ами косата!

Внезапно си даде сметка, че го гледа втренчено и задържа ръката му по-дълго от приетото. Бързо я пусна, сведе за миг поглед към земята, а след това отново го насочи към него.

— Приятно ми е да се запознаем — рече тя. — Джоана тъкмо ми показваше резултатите от работата ти.

— Това е само върхът на айсберга — с усмивка заяви той. — Какво мислиш за проекта й, Ейприл? Имаше ли достатъчно време, за да помислиш върху него?

— Много съм развълнувана от перспективата да работя върху него — отвърна тя — и мисля, че ще успеем да го изпълним.

— Двете с Ейприл вече разгледахме обора — намеси се Джоана — и тя остана много доволна от видяното.

— Добре — рече Джош. — Боя се, че голяма част от хората просто не могат да разберат прекрасните идеи на съпругата ми. — Хвана ръката на Джоана и я стисна. — Предполагам, че това е едно от нещата, които обичам в нея.

— О, Джош — обади се Джоана, — мисля, че дори и ти намираш някои от тях за доста налудничави.

Той се разсмя.

— Да, така е.

— Слушай, защо не покажеш на Ейприл оранжерията докато аз изтичам до къщата, за да приготвя някои от нещата, които бих искала да вземе със себе си? Съгласни ли сте?

Ейприл кимна.

— Аз нямам нищо против.

— Сигурна ли си, че няма да се отегчиш до смърт? — попита Джош.

— О, не — увери го Ейприл. — Не и с всичките тези фантастични цветя около нас.

— В такъв случай ще се видим в къщата — рече Джоана, обърна се и излезе от оранжерията.

— Какво точно успя да ти покаже Джоана? — попита Джош, насочил поглед към Ейприл.

Очите му са като магнити, помисли си тя. Трябва да спра да се взирам в тях. Ами косата му! До този момент не бях забелязала как е изсветляла от слънцето и нашарена със златисти кичури.

— Ами — отвърна Ейприл, възвръщайки самообладанието си — тя тъкмо ми показваше растенията, които се опитваш да опрашиш. — Посочи орхидеите от вида Paphiopedilum lowii.

— Наистина ли проявяваш интерес към това? — попита той.

— О, да — отвърна тя и кимна с глава.

Говореше напълно сериозно и Джош оцени искрения й интерес. Повечето хора се вълнуваха от крайния продукт — красиво, екзотично цвете, — но много малко бяха тези, които проявяваха някакъв интерес към самия процес на опрашване.

Показа й как работят автоматичните сенници и инсталацията за овлажняване на въздуха. След това си сложи ръкавици и демонстрира как използва клечките за зъби, за да вземе прашец от едно растение, за да опраши с него орхидея от друг вид.

Тя го наблюдаваше очарована как изважда покритата със слюнка клечка от устата си, пъха я в разцъфналата орхидея, а след това прехвърля полепналия по нея прашец към другата орхидея върху работния плот.

— Неприятно ли ти е да наблюдаваш този процес? — попита той и вдигна поглед към нея.

— О, не — възкликна тя и поклати глава. — Мисля, че е много вълнуващо. Ти, в определен смисъл, принуждаваш тези две растения да правят секс.

Той се засмя.

— Точно така.

След това двамата обиколиха малката оранжерия и той й показа различните видове орхидеи, запозна я с отличителните им белези и произхода им, разказа й хиляди подробности за тези цветя. Ейприл го слушаше, а в главата й цареше пълна бъркотия.

Джош се обърна, забеляза изражението на лицето й и се разсмя.

— Май говоря прекалено бързо — заключи той. — И се опитвам да обясня твърде много неща на човек, който знае съвсем малко по въпроса.

— Да — честно си призна Ейприл. — Но всичко това е крайно интересно и виждам, че ти влагаш истинска страст в работата си.

— Аха — съгласи се той. — Прихванах тази страст от Мич Камерън, бащата на Джоана. Той страдаше от едно заболяване — орихидеена треска — и ме зарази с нея. От тогава не мога да се излекувам. — Замълча за момент и я погледна. — Едно лято, докато още учех в колежа, дойдох да работя в оранжерията на непълен работен ден. — Замълча и се засмя. — И никога не си тръгнах.

— Настина ли? — попита тя. — Просто ей така?

— Да. — Той кимна с усмивка.

И тази усмивка, помисли си тя.

— Влюбих се в орхидеите, в Мич Камерън и в дъщеря му.

— Какво изумително съвпадение — подхвърли тя. — Да свържеш живота си с всичко това. Това е един… напълно различен свят.

— Така е, но същото може да се каже и за твоя живот. Поне ако съдя по онова, което ми разказа Джоана.

Тя го погледна.

— Аз… предполагам, че имаш право — съгласи се Ейприл. — Не са много хората, които се интересуват от нещата, с които се занимавам. Още по-малко са онези, които си вадят хляба по този начин.

— А на теб харесва ли ти? — попита той. — Наистина ли обичаш работата си? Със страст и всеотдайност?

Вгледа се изпитателно в лицето й и изведнъж осъзна, че до този момент сякаш бе останал сляп за високото й и гъвкаво тяло, кафявите очи, изпъстрени с кехлибарени точици, пясъчно русата коса и изумително красивите черти на лицето й. Сега, когато забеляза истинската й хубост, Джош просто не можеше да проумее как е могъл да не й обърне нужното внимание още при запознанството им. Беше се съсредоточил изцяло върху Джоана при появата им в оранжерията и бе пропуснал да забележи изяществото на нейната гостенка.

— Да — отвърна Ейприл и го погледна в очите. — Наистина страстно обичам работата си. Влагам всичко от себе си в проекта, върху който работя. Независимо дали става дума за мидени черупки, декоративни плочки и камъчета, или за акварелите, с които запълвам свободното си време. Работата е тази, която ми позволява да запазя правилната перспектива в живота… Не обичам да използвам тази дума, но предполагам, че тя най-точно изразява онова, което се опитвам да кажа.

Замълча за момент и се усмихна тъжно.

— Предполагам, че ако останалият свят ми се струва полудял и изплъзващ се от контрола ми… — Тя въздъхна и сви рамене.

— Ако останалият свят ти се струва полудял и извън контрол — довърши вместо нея Джош, — поне имаш работата си. А тя е нещо, което можеш да контролираш. Поне до известна степен. Ти си тази, която решава къде точно да постави парченце мидена черупка и декоративна плочка. Пак ти решаваш как точно да изглежда акварелът, върху който работиш. И поради това работата ти носи покой и удовлетворение.

— Точно така — съгласи се тя и кимна утвърдително.

Колко странно, помисли си той, тази жена разсъждава също като Джоана. И като мен. Освен това демонстрира забележителното спокойствие, уравновесеността и неподправеността, така характерни и за Джоана. И макар да притежава богато въображение, тя, също като Джоана, изглежда напориста и практична. Нищо чудно, че двете се разбират толкова добре.

— Боя се, че се налага да прескоча до къщата — изрече на глас Джош. — Трябва да взема някои документи, които държа в кабинета си и да отида отново до оранжерията.

— Благодаря за обиколката и за информацията, която сподели с мен — рече Ейприл.

— Надявам се, че не съм те подплашил — с усмивка отвърна Джош.

— Не, не си — увери го Ейприл. — Изобщо не си.

Излязоха от оранжерията и се запътиха обратно към къщата. Джоана, седнала на терасата, ги наблюдаваше от разстояние, а на устните й играеше едва доловима усмивка.

Двамата изглеждат толкова добре заедно, помисли си тя. Сякаш са създадени един за друг. Обзалагам се, че са започнали да се опознават и почувствали общите си интереси, вече общуват с лекота помежду си.

Вдигна ръка и им помаха, а те двамата й махнаха в отговор. Джоана забеляза, че се смеят на нещо, очевидно споделяйки някоя забавна историйка.

Прекрасно! — отново си помисли тя.

Когато двамата се качиха при нея на терасата, Джош се изправи до масата, наведе се и целуна Джоана по бузата.

— Трябва да взема някои документи от кабинета си. След това се връщам обратно в оранжерията.

— Нима трябва да ходиш отново? — попита тя.

— Да — отвърна той. — Трябва да се погрижа за още куп неща.

— Добре, скъпи. В такъв случай ще се видим отново по-късно.

Джош се обърна към Ейприл.

— За мен беше истинско удоволствие да се запозная с теб. Надявам се работата по проекта на Джоана да потръгне добре.

— На мен също ми беше приятно да се запознаем — отвърна Ейприл. — И съм сигурна, че с проекта всичко ще бъде наред.

Джош се отдалечи по посока на къщата. Джоана се обърна към Ейприл.

— Поседни само за минутка, а след това ще те пусна да си вървиш.

Ейприл издърпа един стол и се настани срещу Джоана.

— Съпругът ти е много приятен мъж.

— Той е като къс самородно злато — съгласи се тя. — Всъщност, по-вярното е, че е сигурен и надежден като Форт Нокс^[1]. — Двете с Ейприл избухнаха в смях.

— В такъв случай си истинска късметлийка — отбеляза Ейприл.

Джоана кимна и се усмихна замечтано.

— О, да — промълви тя, насочила виолетовите си очи към планината. — Да, наистина. Не бих искала думите ми да прозвучат самодоволно, но смятам, че съм най-щастливата жена на света.

На Ейприл й се стори, че забелязва някаква спотаена тъга в очите на Джоана. Запита се какво в съвършения живот на тази жена би могло да предизвика тъга, но после реши, че вероятно се заблуждава и си е въобразила сянката, която като че ли зърна за миг в очите на нейната домакиня.

— Е? — Джоана отново насочи вниманието си към Ейприл. — Приготвих някои неща, които да вземеш със себе си. Смятам обаче, че е време да обсъдим някои конкретни подробности. Ако нямаш нищо против, разбира се.

— Добре — съгласи се Ейприл — Казвай.

— Не зная как точно процедираш в подобни случаи — започна Джоана, — но аз бих искала да ми представиш груба скица на нещата, които смяташ да направиш и приблизителна оценка на материалите, които ще са ти необходими. Зная, че аз ще трябва лично да подбера орхидеите, които искам да използваш, но ти би могла поне да ми представиш плановете си в най-суров вид.

— И кога искаш да са готови — попита Ейприл.

— След една седмица.

— Една седмица! — Ейприл едва не зяпна от изненада. — Но това е ужасно кратък срок, Джоана.

— Така е, но аз бързам — простичко отвърна Джоана.

Ейприл я погледна и видя, че говори напълно сериозно.

— Добре тогава. Ще трябва да зарежа всичко останало, но мисля, че ще мога да го направя.

— Чудесно. Значи остава за идната седмица. — Замълча, а на лицето й се появи замислено изражение. — А сега да поговорим за изпълнението.

Ейприл я изгледа изпитателно. Оставаше с впечатлението, че Джоана иска този мащабен проект да бъде завършен едва ли не за един ден.

— Бих искала проектът да бъде изпълнен в рамките на шест месеца — заяви тя. — Най-много. Бих била далеч по-доволна, ако свършим за четири месеца, но ще се съглася и с шест.

Ейприл стисна зъби и се намръщи.

— Оох! Изготвянето на грубия проект за една седмица е що-годе приемливо, но цялостното изпълнение в рамките само на шест месеца е просто прекалено! Джоана, това е огромно предизвикателство.

— А аз се обзалагам, че обожаваш предизвикателствата — подхвърли Джоана.

— Не, говоря сериозно! — възрази Ейприл. — Ако се съглася с този срок, ще трябва да забавя, или да се откажа напълно, от всички останали ангажименти, които съм поела.

Тя замълча, загризала нокътя на единия си пръст. После като че ли стигна до някакво решение и погледна Джоана право в очите.

— Добре — най-после изрече тя. — Гарантирам, че ще свърша работата за шест месеца. Срок от четири месеца ми се струва невъзможен, поради което не мога да ти обещая нищо, но не бих имала нищо против да опитам.

Джоана се усмихна.

— Точно това исках да чуя — възкликна тя. Пресегна се през масата и стисна ръката на Ейприл. — Това ще бъде един фантастичен проект, Ейприл. Повярвай ми, няма да съжаляваш за решението си да участваш в него.

— Сигурна съм в това — отвърна Ейприл, макар да се питаше дали вече мъничко не съжалява.

— А сега — продължи Джоана — ще ти дам двете пазарски чанти, които съм ти приготвила. В едната е орхидеята, която красеше масата по време на обяда ни. Има и инструкции за отглеждането й.

— О, благодаря ти, Джоана. Толкова е красива.

— Освен това съм ти сложила и един екземпляр от книгата за орхидеите, която написах преди две години. Би могла да си отбележиш видовете орхидеи, които ти харесват най-много, а идната седмица двете с теб ще решим кои точно ще включим в стенописите. Това устройва ли те?

— Чудесно — отвърна Ейприл. — Бих искала да ти благодаря за чудесния ден и за щедростта ти към мен.

— О, ти тепърва ще ми се отблагодариш с работата си — увери я Джоана. — Така че не се притеснявай.

— Е, май вече е време да тръгвам — рече Ейприл. — Както се оказа, предстои ми една много напрегната седмица, през която ще трябва да свърша огромна по обем работа.

— Искаш ли да ти изплатя аванс за работата пред следващата седмица? — попита Джоана.

— Не, не е необходимо — увери я Ейприл. — Ще говорим за това идната седмица.

Двете влязоха в къщата и се насочиха към входната врата, където стояха пазарските чанти. Целунаха се по бузите като стари приятелки и Ейприл си тръгна.

Джоана изпрати колата й с поглед, а след това се облегна на затворената врата и въздъхна от облекчение. Ето че успях да я намеря! — помисли си тя. О, да, наистина, Джош. Намерих съвършената жена.

 

 

Ейприл шофираше бавно по опасния планински път, но умът й бе изцяло зает с размишления за красивата, но определено нестандартна и твърде различна Джоана Лоурънс. Каква жена само! — мислеше си тя. С изключителен ум и забележителни интереси.

Ами светът, в който живее! Толкова красив и съвършен! Домът й беше като омагьосан дворец, излязъл от приказките. Великолепната къща на върха на планината беше обзаведена с разточителна елегантност, но въпреки това изглеждаше необикновено уютна и гостоприемна. Навсякъде се забелязваше забележителния усет на домакинята към детайлите — като се започне от отрупаните с пълзящи растения и уханни цветя перголи и се стигне до начина, по който бе сервирана масата за обяд.

Ейприл спря пред един от знаците, предупреждаващи за опасно свлачище, огледа предпазливо пътя пред себе си, след което продължи бавното си спускане надолу по планината.

Трябва да се концентрирам върху пътя, помисли си тя.

Само че мислите й отново се насочиха към божествения рай, съграден от Джоана Лоурънс. Цялостната райска картина обаче би била непълна без най-важния и свързващ елемент — Джош Лоурънс. Почти неземно красив с изсветляла от слънцето коса и равномерно загоряла кожа. Имаше изящен римски нос, изсечена челюст и красиво изваяни скули. Освен това притежаваше изключителен чар. Изглеждаше невероятно търпелив и любвеобилен. И страстно обичаше живота. Красотата му се подсилваше допълнително и от факта, че той като че ли изобщо не си даваше сметка за изключителната си привлекателност. О, да, Джош Лоурънс излъчваше небрежна мъжественост, спокойна увереност и неописуем чар.

Джоана и Джош Лоурънс! Каква двойка само! Ейприл можеше само да им завижда за любовта, която споделяха, и за идиличния живот, който бяха изградили заедно.

Излезе на магистралата и тръгна на юг към своята скромна, но изключително очарователна планинска вила. Бавно прокара ръка през косата си.

Въпреки това, помисли си тя… Въпреки това… определено нещо не е съвсем наред с тях двамата и идиличния им живот. Не, поправи се тя, това усещане е свързано по-скоро с Джоана. Да, Джоана. В нея има нещо… е, не е толкова очевидно, но все пак се долавя известен фалш.

Да, но какъв? — запита се тя. И защо въобще имам подобно усещане? Може би всичко това е плод на собственото ми въображение? Нима съм толкова скептично настроена, че не мога да приема за истинско онова, което току-що видях? Нима наистина смятам, че на този свят не може да съществува един толкова съвършен брак?

Намали скоростта и сви по планинския път, отвеждащ към дома й. Запита се дали скептицизмът й не е плод на дълбоко вкоренен инстинкт. Понякога си мислеше, че не може да има вяра на собствените си инстинкти, но този път все не можеше да се освободи от усещането, че нещо не е съвсем наред в идиличната картина на блажено щастие, която двамата Лоурънс представяха пред света. Не би могла да назове опасенията си с думи, но нещо й подсказваше, че трябва да е постоянно нащрек.