Джудит Гулд
Пещера на любовта (9)

6.

Джош сви по застланата с чакъл алея пред къщата им на планинския връх и спря старата си жълта „Тойота лeнд круизър FJ40“. Мерцедесът на Джоана го нямаше на алеята. Гаражът, в който държеше колата си, също бе празен, а вратата му зееше широко отворена.

Е, помисли си той като угаси двигателя и излезе от колата, Кони сигурно ще знае къде е. Видя нейния стар „Плимут вояджър“, паркиран на обичайното му място в единия край на алеята. Изкачи каменните стъпала към входната врата, долови омайния аромат на глицннии и едва тогава забеляза, че храстите са започнали да цъфтят. Уханните им цветове висяха на лилави гроздове от перголата, която се простираше по цялата дължина на къщата.

Тъкмо се канеше да влезе вътре, когато сведе поглед към обувките си.

— По дяволите — промърмори той. Както обикновено те бяха целите покрити с тор от парниците, а изтривалката пред входната врата изобщо не можеше да се справи с толкова мръсотия. Джош се обърна наляво, мина покрай перголата, отвори малката портичка и тръгна по тясната пътечка през градината към малкия килер в задния край на къщата. Отвори вратата, влезе вътре и извика името на Кони. Не последва отговор.

Седна на старата чамова пейка до вратата, развърза обувките, събу чорапите си и размърда пръсти. След това тръгна към кухнята, където знаеше, че ще намери Кони.

Кони! — отново извика той. Никакъв отговор.

Джош влезе в кухнята и се огледа. В стаята нямаше никой.

— Виж ти! — промърмори той. И тогава забеляза Кони, която стоеше на задната тераса и говореше по телефона. Той се усмихна. Кони, подобно на снаха си, Луна, обичаше да говори по телефона. С кого и за какво точно, той нямаше ни най-малка представа. Поназнайваше малко испански, но не може да долови нищо от забързаните им, скорострелни разговори. Не му се искаше да я притеснява и затова се отдръпна от прозореца.

Погледна към малката дъска за обяви до хладилника, търсейки някаква бележка от Джоана. Нищо. Големият хладилник привлече погледа му, той го отвори и извади бутилка изстудено бяло вино. Реши, че малко вино ще му дойде добре след отвратителния ден в оранжериите. Напълни една чаша и се приближи отново до прозореца, забравил напълно за Кони.

Тя го видя от мястото, на което стоеше близо до масата от тиково дърво. Веднага прекъсна разговора и тръгна към къщата. На лицето й се появи широка усмивка.

Джош я заговори в мига, в който тя влезе през френските врати в кухнята.

— Кони, знаеш, че не е нужно да прекъсваш телефонните си разговори заради мен.

— Зная — отвърна тя. Говореше английски с лек акцент. — Но аз и без друго трябваше да свършвам. Просто разговарях с една приятелка. — С тънките си пръсти свали ластичето, което придържаше дългата й черна коса на конска опашка, тръсна глава и прокара ръце през косата си. После вдигна поглед към него. — А ти как си, Джош?

— Добре съм, Кони — отвърна той, а след това додаде: — Е, поне доколкото е възможно.

— Какво се е случило? — попита тя, а на красивото й лице се изписа загриженост.

Той я погледна и се усмихна мрачно.

— Искаш ли чаша вино или бързаш?

— Знаеш, че никога не бързам, когато изпитваш потребност да поговориш с мен — увери го тя. — Бих изпила чаша вино. — Приближи се до хладилника, извади бутилката и си сипа в една чаша.

— Искаш ли да излезем отвън? — попита Джош.

— Разбира се — съгласи се тя. — Хайде. Тръгна пред него. Дребната й младежка фигура бе цялата облечена в черно. Проста плетена блуза и черни дънки, пъхнати в черни каубойски ботуши. Джош за хиляден път си помисли, че Кони прилича на всичко друго, но не и на домашна помощница. Освен това бе изключително мъдра за възрастта си.

Приближиха до потъмнелите от времето маса и столове от тиково дърво и седнаха под големия чадър. Каменната тераса беше просторна и на нея можеше да се излезе от почти всяка стая на първия етаж на къщата, построена под формата на конска подкова. В другия й край имаше малък мост, по който се стигаше до плувния басейн. Лекият ветрец образуваше малки вълнички по тюркоазно зелената му повърхност. Зад него се извисяваха внушителните върхове и каньони на планината Санта Моника, покрити с буйна пролетна зеленина.

— Какво те притеснява, Джош? — попита Кони, след като отпи от виното си.

Той въздъхна.

— Аз… просто се питах дали си обърнала внимание, че Джоана напоследък се държи… ами… някак си странно.

Тъмните очи на Кони проблеснаха на светлината, но тя бързо погледна встрани.

— Ами-и… — започна тя, като почукваше с лакираните си розови нокти по плота на масата — не зная.

Джош разбра, че крие нещо.

— Хайде, Кони — опита се да я придума той. Знаеше, че ако успее да я накара да говори, после нямаше да може да я спре. Кони обичаше да заговорничи — с него или с Джоана, — но само за хубави неща. Никога не би си позволила да заговорничи срещу някой от тях двамата.

Кони отново отпи от виното и остави чашата си на масата.

— Може би единственото нещо, което притеснява Джоана, е онази кучка, сестра й, а? — Тя се разсмя и го изгледа закачливо.

Джош не се сдържа и също избухна в смях.

— Ами, да… възможно е — съгласи се той, но изражението му веднага стана отново сериозно. — Но не е това, Кони. Аз наистина започвам да се тревожа — продължи — и имам нужда да чуя мнението ти. Никой не познава Джоана по-добре от теб, а аз зная, че вие двете нямате тайни една от друга.

Тя отпи още глътка вино, остави чашата и го погледна.

— Е, Джош — колебливо започна Кони, — предполагам, че имаш право. — Отклони поглед встрани. — Напоследък често отсъства от къщи и постоянно мисли за нещо. Разбираш ли какво имам предвид?

Той кимна.

— Разбирам, и още как. — Добре, помисли си. Хвана се на въдицата.

— Понякога имам чувството, че се намира на друга планета — продължи Кони. — А и вече престана да ми казва къде ходи. — Вдигна очи и го погледна многозначително.

— На мен също не ми казва — рече той. Погледна към плувния басейн, а след това отново се обърна към Кони. — Имаш ли някаква представа каква би могла да е причината?

— Не-е — бавно отвърна Кони. — Тя не ми казва нищо. Започнах вече да се питам дали не крие нещо.

— Смяташ ли, че е притеснена за нещо? — настоя той.

Кони въздъхна дълбоко.

— Не зная — отвърна. — Зная само, че напоследък се държи… — Погледна Джош и се разсмя. — Държи се като кучка, Джош. Е, понякога поне. Заяжда се за дреболии.

Джош се усмихна. Знаеше, че Кони обича Джоана като сестра и изобщо не се засегна от забележката й.

— Да — съгласи се той, — това е другото нещо, което ме притеснява. Подобно поведение изобщо не й е присъщо.

Кони поклати глава.

— Така е, не е — съгласи се тя. Отново започна да барабани по масата с розовите си нокти. — Misterioso — мрачно подхвърли тя и се загледа в далечината.

— Смяташ ли… — започна той, но бе прекъснат от един много весел и жизнерадостен глас.

— Здравейте, вие двамата! — извика Джоана от вратата. Остави няколко пазарски торби и излезе на терасата, усмихната до ушите.

Джош се изправи и я целуна по бузата.

— Здрасти, красавице — отвърна на поздрава. — Двамата с Кони решихме да пийнем по чаша вино. Ти искаш ли?

— Естествено.

Джош веднага се запъти към кухнята. Джоана целуна Кони по бузата и седна до масата.

— Добре ли си поклюкарствахте, преди да ви прекъсна? — развеселено попита тя.

— Не-е-е! — убедено заяви Кони. — Двамата с Джош просто се наслаждавахме на лекия ветрец.

Джоана се разсмя.

— От кога си започнала да се наслаждаваш на вятъра, Кони? — попита я тя и се вгледа дълбоко в очите й.

Кони сви рамене.

— О-о-о… ами от днес. — Двете избухнаха в смях. Кони, разбира се, знаеше, че Джоана се е досетила, че двамата с Джош разговаряха за нея преди тя да се появи. Освен това беше наясно, че Джоана в никакъв случай няма да продължи да настоява да научи истината и ще ги остави да се наслаждават на спокойствие на малката си конспирация.

Джош се върна с виното на Джоана, подаде й чашата и седна на мястото си.

— Благодаря — рече тя и отпи глътка вино. — М-м-м… Толкова е приятно. — Остави чашата на масата и погледна Джош. — Как мина денят ти?

Той се намръщи. Не му се искаше да разваля прекрасното й настроение с разказ за случилото се в оранжериите, но знаеше, че трябва да го направи.

— Работих известно време тук, в стаята за развъждане — започна той. — След това се обади Карл и се наложи да отида до оранжериите. Оказа се, че имаме проблем със съоръженията за овлажняване на въздуха. Или компютрите се отказали, или някой нарочно е изключил системата.

— Какво? — възкликна Джоана, вдигнала тревожно вежди. — О, боже! Имаше ли поражения? — О, господи, помисли си тя. Защо трябваше да се случи и това след всичко останало, което се наложи да понеса в последно време?

— Много малки — отвърна той. — Този път извадихме късмет, макар че случилото се можеше да ни разори. Нямаме никаква представа колко дълго е била изключена инсталацията. Може да е отказала още в петък вечер. Заради гостуването на Кристина никой от нас не слезе долу през целия уикенд. — Той погледна към Кони. — Брат ти забелязал повредата, така че трябва да благодарим на него за това, че спасихме растенията.

Кони отпи глътка вино и само кимна с глава. Джош отново насочи поглед към съпругата си.

— Няколко човека са влизали през това време в оранжериите, но единствено Карл забелязал, че овлажнителите не работят.

— О, Джош! — Джоана замълча за момент и го погледна изпитателно. — Наистина ли смяташ, че някой може нарочно да е изключил инсталацията?

— Може би — мрачно отвърна той и кимна с глава. — Полицаите обаче не откриха и следа от насилствено проникване. Не забелязаха нищо подозрително. Фирмата, от която купихме оборудването, изпрати двама техници и те заявиха, че компютърът е в изправност.

— Извинете ме — обади се Кони, бутна стола си назад и се изправи. — Мисля, че е време да си вървя.

Джоана вдигна поглед към нея.

— Не искаш ли още една чаша вино? — попита тя.

— Не, благодаря. Наистина имам куп задачки за вършене. — Наведе се и целуна Джоана по бузата. — Ще се видим утре сутринта.

Джош се изправи.

— Довиждане — рече той и й намигна закачливо. — До утре.

Кони махна с ръка, обърна се и се скри в къщата.

Джош отново се настани на мястото си. Джоана го погледна замислено.

— Каза ли на полицаите за братята Роси, които отчаяно се опитват да купят бизнеса ни?

— Не — отвърна той. — Помислих си, че може да ме помислят за параноик. Освен това не откриха нищо и реших, че е безсмислено да ги занимавам с конфликта ни с Роси.

— Предполагам, че имаш право — въздъхна Джоана. — Нещо обаче ми подсказва, че те може би имат нещо общо със случилото се.

— В никакъв случай не бих ги изключил от списъка със заподозрените — отбеляза Джош. Отпи глътка вино. — Днес Питър Роси ми позвъни в офиса. Искаше да знае дали не съм променил решението си и дали няма да се съглася да продавам.

— Какво! — невярващо възкликна тя. — Господи, тия двамата нямат капчица срам.

— Можеш да се обзаложиш, че е така — отвърна Джош. — Нали знаеш, че купиха имота на стария Джилио. Оказало се обаче, че сградите не им трябват. Не можели да ги използват и само им пречели. Говори се, че вместо да вложат малко пари, за да съборят постройките, те платили на някого да ги подпали, а след това спокойно обявили случилото се за палеж и отишли да си получат парите от застрахователната компания.

— Мисля, че тези хора са много опасни, Джош — заключи тя. — Способни са на всичко.

— Е, не мисля, че представляват заплаха, с която да не мога да се справя. Но стига сме говорили за това. — Той остави чашата си на масата. — Ти с какво се занимава цял ден? — попита, чудейки се дали ще получи откровен отговор. Макар да бе видял пазарските торби, Джош знаеше, че Джоана едва ли бе прекарала целия ден в пазаруване.

Изражението на Джоана мигновено се промени. Тревогата и загрижеността бяха изместени от лъчезарната й усмивка.

— О, Джош, просто няма да повярваш като ти кажа! — развълнувана заяви тя. — Днес се запознах с една възхитителна жена!

Джош я погледна изпитателно, радостен да я види толкова щастлива.

— И коя е тя? — попита той. — Коя е тази възхитителна жена?

— Нали си спомняш градинските стени и фонтана в дома на Ингрид и Роналд Уилсън, които ти харесаха толкова много?

— Разбира се — отвърна той. — Бяха просто фантастични.

— Е, аз се обадих на Ингрид и попитах за името на декоратора.

— Местен човек ли е? — попита Джош.

— Да — отвърна Джоана. — Казва се Ейприл Удуърд и живее наблизо. Тук, в планината. Уредих си среща с нея и днес отидох да я видя. — Усмихна се, погледна го закачливо, а след това отпи от виното си.

— И? — попита Джош.

— И тя ще дойде тук утре, за да разгледа стария каменен обор — информира го Джоана. — Струва ми се, че остана очарована от идеите ми за реконструкцията му.

— Това е страхотно, скъпа, но сигурна ли си, че наистина искаш да се нагърбиш с всичко това? Искам да кажа, че онова, което видях у семейство Уилсън, ми хареса, но работата ще е страшно много и…

— О, Джош, трябва да го направя! — прекъсна го Джоана и плесна с ръце. — Толкова се радвам, че преди време ми спомена за семейство Уилсън. Това ме накара да се замисля. Нали знаеш, че от години събирам морски раковини, мидички и камъчета и си мечтая да създам нещо като изкуствена пещера?

Джош се разсмя.

— О, господи, Джоана, как бих могъл да забравя! — Пресегна се през масата и хвана едната й ръка. От доста време насам не я бе виждал толкова оживена и нейната радост му вдъхна увереност, че в живота им всичко е наред.

— Знаеш ли — продължи той, — събирането на всичките онези миди и камънаци е единственото нещо, свързано с теб, което ми се струва отегчително и дори граничещо с известна маниакалност.

— Зная — отвърна тя, — но просто не мога да го избегна. Обаче, както и да е. Днес занесох на Ейприл няколко снимки, които съм събирала през годините. Снимки на фантастични помещения, облицовани с миди, плочки и други подобни материали. Двете дори си поговорихме малко. — Тя се вгледа в искрящите зелени очи на Джош. — И знаеш ли какво?

— Какво? — с усмивка попита той.

— Тя изобщо не ме помисли за луда! — Джоана избухна в смях, а той се разсмя заедно с нея.

— Е, това просто не е за вярване — подразни я Джош. — Но пък може би тя също не е съвсем с всичкия си.

— Дявол такъв! — Джоана ласкаво стисна ръката му. — Не, говоря сериозно. Тя дори е работила върху сходен проект за някакъв клиент в Лос Анджелис — продължи ентусиазирано. — Само че в далеч по-малък мащаб. — Замълча за момент и се облегна назад. — Утре ще видим какво ще стане.

— Надявам се нещата да се наредят според очакванията ти, но сигурна ли си, че искаш да се захванеш с един толкова голям проект? Искам да кажа, че…

— Казах ти вече — прекъсна го Джоана. — Трябва да го направя. То е като… ами, нещо като наследство. Като книгата за орхидеите, която написах. — Погледът й беше сериозен и замислен. — В този проект ще остане малка частица от мен самата. Той ще е нещо, което да завещая на света, Джош. Нещо, което ще остане дори и след като мен няма да ме има вече.

Джош я погледна с облекчение. Осъзна, че напразно се е тревожил заради поведението й напоследък.

— Толкова много приличаш на баща си — отбеляза той.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. Прекрасно знаеше какво се опитва да й каже Джош, но искаше да го чуе изречено на глас.

— Ти си мечтател и създател. Притежаваш творческо въображение, което е по-различно от това на повечето хора, и постоянно търси поле за изява. И освен това, искаш непременно да оставиш своя печат върху света.

Джоана сведе поглед към масата, леко изчервена от изпитото вино и от думите му. След миг го погледна и рече:

— Предполагам, че всички ние искаме да дадем собствения си принос, нали? За нас е важно да направим нещо значимо, да оставим следа след себе си, нали? И да направим света по-добро и красиво място?

— Знаеш ли какво? — попита Джош.

— Какво?

— Обичам те, Джоана — промълви той. — Дълбоко и всеотдайно.

На устните й заигра колеблива усмивка. Неканени сълзи напълниха очите й.

— И аз те обичам Джошуа Лоурънс — промълви тя. — Повече, отколкото би могъл да предположиш.