Джудит Гулд
Пещера на любовта (4)

1.

Джоана Камерън Лоурънс натисна спирачките и намали скоростта на своя поостарял, но безупречно поддържан мерцедес кабриолет, след което внимателно пое по тесния криволичещ път, който се изкачваше нагоре в планината Санта Круз. И преди бе пътувала по този път, макар че от тогава бе изминало твърде дълго време. Но не достатъчно, че да забрави, че е изключително опасен — почти колкото пътят до собствения й дом в Аптос, намиращ се в планината, недалеч от тук.

Макар че пътят имаше две тесни ленти — на теория поне, — в много участъци част от асфалта бе отмит от неизбежните кални свлачища по време на проливните зимни дъждове. И понеже свлачищата на места бяха свили пътя до тясна, криволичеща пътека, от двете страни на шосето бяха поставени множество предупредителни табели и знаци с надеждата, че движещите се превозни средства ще успеят да се разминат на стеснените участъци, без да предизвикат сериозни сблъсъци и тежки произшествия.

Джоана вдиша хладния въздух, пропит с аромата на евкалипти. Вдясно от пътя се издигаха отвесните планински склонове, украсени с малки къщички, които сякаш висяха високо над нея. Стръмното дефиле — по-скоро малък каньон — се спускаше вляво и на места достигаше до тридесет, че и повече метра дълбочина. На дъното му препускаше бистър поток, водите на който спадаха и се покачваха в зависимост от сезона. Високите кипариси, величествените секвои, евкалипти и борове образуваха зелен покров над криволичещия път и само от време на време пропускаха слънчевите лъчи.

От другата страна на клисурата, накацали като големи къщички за птици по противоположния скат на планината, се виждаха красиви, изработени предимно от камък и дърво вили. Бяха разположени далеч една от друга, построени върху просторни, на места почти отвесни участъци. До повечето от тях се стигаше по тесни пешеходни мостчета, част от които — или завлечени от пороите по време на зимните наводнения, или прекъснати от земетресенията — висяха безжизнено към дъното на дефилето. Обитателите на тези възхитителни вилички паркираха колите си от тази страна на клисурата, след което прекосяваха мостчетата, за да се приберат по домовете си.

Всички те трябва да са изключително смели и дръзки, реши Джоана. Харесваше хора като тях. Те се осмеляваха да бъдат различни и бяха готови да се справят с всички неудобства, произтичащи от живота им в това диво и неописуемо красиво планинско кътче.

Погледна номерата на къщите, изписани на пощенските кутии край пътя, и видя, че наближава целта си. Жената, с която идваше да се срещне, й бе казала, че ще може да паркира на тясното местенце край пътя, непосредствено до мостчето, отвеждащо към къщата й.

Вдясно видя стар и ръждясал, кремав на цвят джип, който беше паркиран на тесния банкет край пътя. Тази кола беше ориентирът, посочен й от жената по време на разговора им. Джоана намали и пълзейки предпазливо, паркира възможно най-близо зад джипа. Дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя.

Огледа се в огледалото за обратно виждане, извади гребен от голямата си спортна чанта и бързо го прокара през разрошената си от вятъра коса. Ето, така е по-добре, помисли си тя и отново се огледа в огледалото. След това взе чантата си, пусна ключовете вътре, преметна я през рамо и излезе от сребристата спортна кола.

Ще оставя гюрука спуснат, реши тя. Няма изгледи да вали, а тук е достатъчно сенчесто и седалките няма да се напекат от слънцето. Освен това сигурно е напълно безопасно.

Заобиколи джипа, застана в началото на дървеното мостче и остана там известно време, загледана право пред себе си. Дългият двадесетина метра мост висеше над стръмната и дълбока клисура. А Джоана Лоурънс се страхуваше от височините така, както от нищо друго.

О, Джоана, помисли си тя, изтръпнала от страх, свършено е с теб, момиче. Ще трябва да прекосиш това нещо. Увиснало високо във въздуха над тази безумно дълбока пропаст. Под краката ти няма да има нищо, освен тези паянтови на вид дъсчици.

Пое си дълбоко дъх, предпазливо стъпи с десния си крак на моста и сграбчи с все сила дървените перила от двете му страни. Премести левия крак пред десния и остана неподвижно за миг, издишвайки поетия въздух. Почувства как мостът се заклати под тежестта й. Чу жалостивото му проскърцване. О, Господи, помоли се тя, пази ме, моля те!

Спомни си, че преди време някой я бе посъветвал да гледа право пред себе си при подобни обстоятелства („Каквото и да правиш, не поглеждай надолу!“) и да се движи с бавни и премерени крачки. На теория звучеше лесно, но в действителност нещата изглеждаха съвършено различни.

Отново вдиша дълбоко, прикова поглед към очарователната къща от другата страна и запристъпва по моста. В началото напредваше едва-едва, но постепенно ускори крачка, притаила дъх и стиснала с все сила предпазните перила.

Спря едва когато стъпи на отсрещния край и потрепери от облекчение. Краткото, но и толкова дълго изпитание бе зад гърба й. Извърна глава и погледна клисурата. Безопасна е, помисли си тя. Мразеше този свой ирационален страх, но така и не се бе научила да го контролира. Изправи рамене и погледна към вилата.

Подобно на непретенциозния мост и тя бе изградена от дъски, потъмнели от времето до тъмнокафявия цвят на кората на боровете, които я заобикаляха. Капаците на прозорците бяха боядисани в тъмно зелено. По первазите бяха поставени сандъчета, в които цъфтяха яркочервени мушката. Покривът от кедрово дърво бе придобил сребристо кафеникав цвят, а каменният комин и основите на къщата бяха покрити с мъх и лишеи. Дърворезба красеше стрехите и предната веранда. Избуяли лозници се виеха по стените и стигаха чак до покрива. До входната врата отвеждаше тясна каменна пътека, от двете страни на която растяха всевъзможни сенколюбиви храсталаци.

Какво красиво и романтично място, помисли си Джоана.

Тръгна по каменната пътека към входната врата. Нямаше звънец. Тя хвана излъсканото месингово чукче под формата на ананас и почука два пъти.

Вратата бе отворена почти веднага от висока, слаба жена на нейна възраст. Малко над тридесетте. Имаше пясъчно руса дълга до раменете коса и живи пъстри очи — наситено кафяви, нашарени със златисто жълто и кехлибар. Високите скули, красиво извитите вежди, правият нос и пълните чувствени устни се подчертаваха от здравата й, леко загоряла кожа.

— Госпожа Лоурънс? — попита тя и се усмихна дружелюбно. Будните й очи се спряха на тоалета на Джоана — ленена блуза, панталон в същия цвят и еспадрили. Небрежен, но елегантен.

— Наричайте ме Джоана, моля — отвърна гостенката.

— Аз съм Ейприл Удуърд — представи се жената. — Моля, заповядайте.

Отвори широко вратата и Джоана пристъпи във вилата. В тясното антре имаше изработена от ковано желязо стойка, на която бяха подредени всевъзможни чадъри — някои от тях имаха забавни животински глави вместо дръжки — и бастуни с различна дължина. Върху малка чамова поставка, над която висеше обикновено огледало в чамова рамка, бе поставена купа от стафордширски порцелан, пълна с ключове. Подът беше застлан с пъстър килим — стар и поизбелял.

— Джоана, искаш ли нещо за пиене? — попита Ейприл. — Мога да ти предложа зелен чай и минерална вода.

— О, обожавам зеления чай — отвърна Джоана. — Стига да не те затруднявам.

Ейприл поклати глава.

— В никакъв случай. Как го пиеш? Със захар? С мед? С подсладител?

— С малко мед — отвърна Джоана.

— Настанявай се — подкани я Ейприл. — След малко ще се присъединя към теб.

Тя излезе от стаята. Джоана я изпрати с поглед, обърнала внимание на непретенциозния й панталон в цвят каки, раираната риза и мокасините, с които беше облечена. После се приближи до голямото, удобно на вид канапе, поставено пред каменната камина, и се отпусна на меките възглавници. Хареса й допирът на дамаската, която напомняше естествен лен.

Остави чантата си на пода и огледа малката стая. Стените бяха облицовани с чворест чам, а вградената библиотека бе препълнена до пръсване с най-различни книги, които, ако се съдеше по вида им, очевидно бяха четени и препрочитани неведнъж. Едната стена бе почти изцяло заета от голямата каменна камина. Стаята беше удобна, уютна и привлекателна и по мнение на Джоана, бе обзаведена с изключителен вкус. Очарователно, простичко и непретенциозно, помисли си тя. Като самата Ейприл. Къщичката е невероятно романтична, но не и натруфена и сладникаво захаросана. Нито пък екстравагантно скъпа и разточителна.

Ейприл се върна в стаята, понесла малък поднос. Върху него бе подредила каничка за чай, чаши, чинийки и купичка с мед. Остави ги върху ниската масичка и се настани на каменното огнище.

— Не беше нужно да си създаваш толкова затруднения — понечи да възрази Джоана.

— Няма проблем — увери я Ейприл. — Доставя ми удоволствие да го правя. — Наля чай и на двете, сложи по малко мед във всяка чаша и подаде едната на Джоана.

— Благодаря, Ейприл.

— Моля. За мен е удоволствие. — Ейприл се усмихна и отпи глътка чай. — Добре, хайде да говорим по същество — рече тя. — Искам да си изясня всички подробности. Ти ми спомена, че имаш идея да построиш нещо като изкуствена пещера? — погледна Джоана с любопитство.

Джоана кимна утвърдително.

— Да — отвърна. — Донесох ти няколко снимки. Попаднах на тях в различни списания. Нося и цветни ксерокопия на подобни проекти, публикувани в книги, които притежавам. От тях ще добиеш представа за онова, което се опитвам да постигна.

Подаде снимките на Ейприл, която ги разгледа бавно една по една. Когато свърши ги остави върху масичката и се усмихна.

— Фантастични са — развълнувано възкликна тя с блеснали от удоволствие очи. Почука с пръст по снимките. — Сериозно ли възнамеряваш да направиш нещо подобно?

— Абсолютно — отвърна Джоана и се усмихна в отговор. Беше удовлетворена и поласкана от вълнението, с което Ейприл реагира на снимките и идеята й. — Разгледах фонтана и градинските стени, които си проектирала в дома на Ингрид и Роналд Уилсън и буквално се влюбих в тях. Има толкова много въображение и фантазия…

— Много ти благодаря — кимна Ейприл.

— И тогава ми хрумна, че ти би могла да се справиш и с проект като този — продължи Джоана.

— Но това е изумително! Никой вече не проявява интерес към подобни неща.

— Аз проявявам — през смях заяви Джоана. — Или поне искам да построя тази пещера. Нищо, че отстрани проектът сигурно изглежда малко налудничав. В имота си разполагаме с една стара каменна постройка, която на времето е била обор. Не е много голяма, но от нея се разкрива страхотна гледка към планината.

— В случая говорим за пещера, нали? — уточни Ейприл. — Или поне за нещо, което прилича на пещера.

Джоана кимна.

— Формално погледнато, да. Аз обаче искам да превърнем обора в нещо, което да прилича не толкова на изкуствена пещера, колкото на градински павилион. Предполагам, че го наричам пещера, защото искам помещението да бъде покрито с мидени черупки и камъчета. Стените, пода, тавана… всичко. Подредени така, че да образуват красиви фрески и мотиви. Също като стаите, които видя на снимките.

Ейприл плесна с ръце и отново се засмя.

— Но това е прекрасно! — възторжено възкликна тя.

Джоана се усмихна.

— Аз обаче не желая да копирам тези снимки — обясни тя. — Идеята ми е двете с теб да изработим наш, различен и оригинален проект. — Замълча за момент и погледна Ейприл. — Чу ли това? Говоря така, сякаш ти вече си се съгласила да се заемеш с работата — продължи тя.

Ейприл се усмихна.

— Аз самата вече имам някои идеи. Двамата със съпруга ми отглеждаме орхидеи и бих искала стенописите и фреските да отразяват това. Нали разбираш? Искам стените да бъдат украсени с орхидеи, изработени от раковини, миди и камъчета. Нещо такова. — Тя погледна въпросително Ейприл.

Ейприл отпи глътка чай и остави чашата си на масата.

— Предлагам да ти покажа моето портфолио — делово заяви след миг. — Мисля, че е редно да добиеш някаква представа за нещата, които съм проектирала и изработила.

— Би било страхотно — кимна Джоана.

— Извини ме за минута — рече Ейприл. — Ще отида да го донеса.

След като Ейприл излезе от стаята, Джоана обърна внимание на малките акварели по стените, които не бе забелязала до този момент. Изправи се и се приближи, за да ги разгледа отблизо. Имаше няколко морски акварела с пясъчни дюни, плажове и вълни, както и пейзажи на околните планини.

Ейприл се върна във всекидневната, стиснала в ръка голяма кожена папка.

— О, виждам, че си забелязала малкото ми хоби — рече тя. — Или поне едно от тях.

— Прекрасни са — възкликна Джоана. — Наистина прекрасни.

— Благодаря — засмя се Ейприл и погледна пейзажите с майчинска привързаност. — В момента работя върху рисунки на растения. Представители на местната флора. Ако желаеш, ще ти ги покажа, преди да си тръгнеш.

— Много бих искала — кимна Джоана. — Обожавам рисунки на растения. Всъщност, в колата имам няколко такива, които смятам да занеса за рамкиране.

— Наистина ли? — възкликна Ейприл. — А сега ми позволи да ти покажа някои от предишните си работи, в които съм използвала камъчета и раковини.

Този път и двете седнаха на канапето. Ейприл постави голямата папка на масичката. Отвори я и започна да разлиства страниците, показвайки на Джоана снимки и рисунки от различните проекти, върху които бе работила.

— Но това е фантастично! — възкликна Джоана и посочи снимката на градинска пътека, изработена изцяло от малки камъчета, които образуваха сложни и изпипани до съвършенство мотиви.

— Ами… благодаря — промърмори Ейприл. — Както виждаш, не съм работила много в тази област, поне не с раковини и мидени черупки. А и повечето ми проекти са били на открито. Тераси, стени, пътеки, фонтани и други подобни. Голяма част от работата ми обаче по същество съответства на проекта, който имаш предвид. Във всички случаи първо се изработва скица, а след това се създават различните мотиви и фрески. Понякога те се изработват от керамични плочки и камък. В зависимост от желанията и предпочитанията на клиента. — Тя погледна Джоана. — Сигурна съм, че ще мога да направя същото и с морски раковини и камъчета. Всъщност, дори веднъж работих върху създаването на помещение, което напомня това, за което ми говориш, но, за съжаление, не разполагам със снимки от него.

— И защо? — попита Джоана.

— Клиентът беше един изключително богат човек от Лос Анджелис — отвърна Ейприл, — който не позволи да се правят каквито и да било снимки. Не искаше тези снимки, както той се изрази, да „изтекат“ в пресата. Струва ми се, че беше твърде параноичен.

— Работата ти сигурно налага да общуваш с всякакви хора — отбеляза Джоана.

— О, да — съгласи се Ейприл.

Джоана кимна, а след това отново погледна към портфолиото.

— Виждам, че работата ти е предимно в стил неокласицизъм. Имаш, разбира се, и проекти в стил барок и рококо.

— Това зависи от изискванията на клиента — с усмивка отвърна Ейприл. — Аз обаче се опитвам да влагам колкото е възможно повече от собствените си разбирания и естетически вкус във всеки проект, върху който работя. Участвам в обсъждането, давам предложения, идеи, варианти.

Джоана се извърна към Ейприл.

— Много ми харесват нещата, които ми показа, Ейприл. Работата ти наистина е фантастична. Бих могла цял ден да превъзнасям проектите ти, но съм сигурна, че всичките тези неща вече си ги чувала.

Замълча за момент и отпи от чая си.

— Мислиш ли, че би могла да проявиш интерес към моята пещера? — попита тя.

Ейприл кимна.

— Определено. Но най-напред бих искала да огледам постройката.

— Страхотно! — ентусиазирано възкликна Джоана. — Имам предчувствието, че проектът ще потръгне добре.

Прокара пръсти през косата си и замислено се загледа в далечината. След това отново насочи поглед към Ейприл.

— От години събирам камъчета и мидени черупки. Къщата ми е претъпкана с кутии, пълни с безброй… Абе, просто не можеш да си представиш колко са много!

Тя се засмя, а виолетовите й очи радостно затанцуваха.

— Сигурно ще ме помислиш за смахната като ги видиш. Освен това имам каталози на търговци на едро, които се занимават с такива неща. Така че бих могла да поръчам всичко, от което ще имаме нужда за изпълнението на проекта.

— Струва ми се, че ще имаме нужда от тези каталози, защото, така както аз виждам нещата, за завършване на проекта ще са ни нужни много раковини и черупки — отбеляза Ейприл. — Вероятно много повече, отколкото би могла да си представиш. Но най-напред, разбира се, трябва да видя сградата, за да си изградя по-добра представа за нещата.

— Би могла да я видиш по всяко удобно за теб време — отвърна Джоана. — Какво ще кажеш за утре? Искам да започнем работа колкото е възможно по-скоро. Това в случай, че се съгласиш да приемеш предложението ми.

— Нека преди това да проверя какви ангажименти съм поела до момента — отвърна Ейприл и се изправи. — Защо не ме придружиш до работното ми студио? Така ще можеш да разгледаш и акварелите на цветя, за които ти споменах.

— С най-голямо удоволствие — съгласи се Джоана. Изправи се и последва Ейприл през късото антре до една сравнително малка стая с висок таван, която според Джоана, вероятно е била построена по-късно в задната част на къщата и първоначално е била предназначена за оранжерия или зимна градина. Трите й стени бяха остъклени, а през френските прозорци се излизаше навън в градината. На тавана също имаше прозорци. Очевидно е била проектирана така, че да бъде максимално осветена от естествена дневна светлина. В средата на помещението имаше голяма работна маса, отрупана с бурканчета, преливащи от четки за рисуване, моливи, химикали, въглени и други подобни артистични пособия. Бели парчета бял картон с всякакви размери лежаха разхвърляни върху масата. Цялата стая бе отрупана с книги. Високите, пригодени специално за целта урни, бяха претъпкани с навити на рула чертежи. Върху всяка свободна повърхност бяха поставени малки вазички с цветя. Върху огромен триножник бе закрепен малък недовършен акварел на някакво цвете.

— Каква прекрасна стая — възкликна Джоана.

— Това е сърцето на къщата — отвърна Ейприл, взе подвързания с кожа тефтер, в който записваше ангажиментите си, и отгърна на съответната страница. Плъзна поглед по страницата и вдигна очи към Джоана.

— Утре съм свободна — информира я тя. — Мога да дойда по всяка време.

— Защо не дойдеш някъде по обяд? — предложи Джоана. — Тъкмо ще разгледаме сградата, а след това ще хапнем нещо за обяд.

— Обяд? — Ейприл се поколеба за момент, след което се усмихна. — Разбира се — отвърна. — Защо не?

— В такъв случай ще те чакаме някъде между дванадесет и половина и един на обяд.

— Добре. Ще бъда там.

— Това някоя от твоите рисунки на цветя ли е? — попита Джоана и кимна по посока на акварела върху триножника.

— О, да — рече Ейприл. — Както виждаш, все още не е довършен. Това е някакъв вид върбинка. Някъде имам записано пълното й име.

— Малките детайли в тази рисунка са прекрасни — отбеляза Джоана, след като я разгледа отблизо. — О, а насекомите върху листенцата са просто очарователни. Колко умно от твоя страна!

Ейприл леко се изчерви.

— Благодаря ти — рече й. — Позволи ми да ти покажа някои от завършените рисунки. — Отвори една голяма кожена папка, поставена върху масата, и започна да прелиства страниците.

Джоана се приближи до масата.

— Наистина са прекрасни — промълви тихо. — Но най-много от всичко ми харесва въображението ти. Ти не само рисуваш тези цветя с най-големи подробности, но и добавяш дребни насекоми, капчици роса и други изключително важни детайли.

— Точното възпроизвеждане на едно цвете е най-лесната част от работата — съгласи се Ейприл. — Далеч по-трудно е да направя така, че акварелът да изглежда завършен. И интересен. Точно това е предназначението на малките ми допълнения.

Джоана се усмихна.

— Много се радвам, че тези рисунки ти доставят такова удоволствие — рече тя. — Най-вече защото възнамерявам да пресътворим някои от нашите орхидеи по стените на пещерата.

— Но това е чудесна идея — възкликна Ейприл.

— Надявам се — присмехулно отбеляза Джоана. — Понякога идеите ми не са особено сполучливи, но Ингрид Уилсън ме увери, че ти, ако не друго, поне ще ме разбереш.

— Не мисля, че съвместната ни работа би представлявала някакъв проблем — заяви Ейприл.

— Аз също — усмихна се Джоана. — Съдейки по начина ти на живот — имам предвид обзавеждането на къщата ти и всичко останало — мога да заключа, че двете с теб имаме доста сходни идеи и вкусове. Не ми се случва често да срещам хора, за които да мога да кажа същото.

— Това изненадва ли те? — през смях попита Ейприл.

— До известна степен — призна си Джоана. — Освен това Ингрид ми спомена, че си била омъжена за Роджър Удуърд, известния актьор. Така че предполагам, че съм очаквала да видя жена, която е по-… о, и аз не зная какво съм очаквала.

— По-изискана? Бляскава? — с усмивка довърши Ейприл. — Истинска представителка на Холивуд?

Джоана леко поруменя и кимна утвърдително.

— Предполагам, че имаш право — съгласи се тя. — Не е ли ужасно от моя страна?

— Не — отвърна Ейприл. — Често се случва… когато хората научат, че съм била омъжена за Роджър. — Погледна Джоана и на лицето й се изписа сериозно изражение. — Но това беше много отдавна. В един друг свят. Преди цял един живот. Сега животът ми зависи само и единствено от мен. Сама съм си го създала и много си го харесвам.

— Това е прекрасно — изрече Джоана. — Не мисля, че са много хората, които биха могли да кажат същото — замълча за миг, а след това додаде: — Мисля, че е време да тръгвам. Беше ми изключително приятно да се запозная с теб и да разгледам очарователната ти къща.

— С нетърпение очаквам утрешната ни среща — отвърна Ейприл и се усмихна срамежливо.

— Трябва само да си взема чантата — рече Джоана и излезе в антрето.

Влезе във всекидневната, взе голямата си чанта и я преметна през рамо.

— Желаеш ли да задържиш снимките, за да ги проучиш по-обстойно? — попита тя. — Или да ги взема със себе си у дома?

— Би било чудесно, ако ми ги оставиш — отвърна Ейприл.

— Няма проблем — увери я Джоана и се запъти към входната врата. После се обърна към Ейприл: — До утре.

Ейприл отвори вратата.

— Да, ще се видим.

— Довиждане, Ейприл, и ти благодаря — рече Джоана и тръгна по тясната каменна пътечка към мостчето.

— Довиждане. — Ейприл затвори вратата и погледна през прозореца към Джоана. Видя я да стъпва предпазливо на моста, стиснала с все сила страничните перила.

Каква изключително красива, но и странна жена е тази Джоана Лоурънс, помисли си Ейприл. А проектът й е колкото вълнуващ, толкова и необичаен. Необичаен и прекрасен, заключи тя и поклати глава.

В този момент Ейприл изобщо не подозираше, че Джоана Лоурънс щеше изцяло да промени живота й.

 

 

Джоана стигна до колата си, наведе се и сложи чантата си на дясната седалка. След това отвори вратата и се плъзна зад волана. Отметна глава назад и пое няколко дълбоки глътки въздух, опитвайки се да укроти бесния ритъм на сърцето си. Ударите му отекваха оглушително в ушите й.

Обратният път през дървения мост бе също толкова страшен колкото и на отиване, но този път високият приток на адреналин бе породен не само от страх, но и от нетърпеливо вълнение.

След няколко минути дишането й се нормализира, а сърцето й постепенно се укроти. Джоана сложи ръце на волана. Не трепереха, макар че й се струваха леко изтръпнали. Закопча предпазния колан, извади слънчевите очила от чантата и си ги сложи.

Запали колата и мощният двигател забръмча равномерно. Тя предпазливо даде назад по тесния банкет и след като се огледа и в двете посоки, зави и пое обратно по тесния път.

Караше бавно, вятърът ветрееше косата край лицето й, и макар Джоана да продължаваше да изпитва вълнение от направеното току-що откритие, хладният и ароматен горски въздух й действаше освежаващо и успокояващо. Почти отвесният планински скат се издигаше от дясната й страна, а дефилето, подобно на гигантски белег в снагата на планината, се спускаше стръмно отляво. Джоана постепенно увеличи скоростта, придобила по-голяма увереност на пътя. През целия си живот бе пътувала по тези опасни планински пътища, без да допусне нито една злополука.

И днес няма да е по-различно, каза си тя, но веднага си спомни колко много неща бяха станали по-различни напоследък и как целият й живот се бе променил необратимо.

Внезапно се разсмя и леко потупа волана с ръка. Вятърът отнесе смеха й надалеч. Човек никога не знае какво му готви съдбата. Потрепери от вълнение. Взираше се в пътя пред себе си, но виждаше единствено лицето и високото и стройно тяло на Ейприл Удуърд да трептят, уловени в лъчите на слънцето като химера — привлекателна, изкусителна и прелъстителна, да я мами като русалка с погледа на изумителните си пъстри очи.

Мисля, че я намерих, каза си тя. Най-после успях.

Изведнъж си даде сметка, че е стигнала в подножието на планината и всеки момент щеше да се включи в натовареното движение, което щеше да я отведе към един друг път, криволичещ нагоре по планината към собствения й дом, кацнал като орлово гнездо на самия й връх. Само че все още й беше рано да се прибира у дома. Най-напред щеше да отиде до Капитола, за да занесе акварелите, които носеше със себе си, в едно малко студио за рамкиране, което бе използвала и преди.

Тръгна на север по магистралата, сви на входа за Капитола и бавно подкара по улиците на малкото крайбрежно селце, изградено от прекрасни викториански вилички, боядисани в меки пастелни цветове. Излезе на късата главна улица, видя познатото магазинче и спря пред него. Пресегна се и взе от задната седалка тежката папка, в която бе поставила акварелите.

Едно звънче пропя, когато Джоана отвори вратата на малкото студио. Тя се огледа, но никъде не видя Уди. Загледа се в стотиците поставени в рамки снимки и картини — някои от тях бяха закачени по стените, а другите бяха поставени върху голяма, въртяща се поставка. Наведе се, за да разгледа по-отблизо интересна отливка, подпряна до една от стените, и внезапно почувства, че някой я наблюдава. Рязко се изправи и се огледа.

Млад мъж, скръстил пред гърдите си силно загорелите си ръце, я наблюдаваше изпитателно. Тъмните му очи обходиха цялото й тяло и Джоана почувства, че се изчервява под преценяващия му поглед.

Той сякаш ме съблича с поглед, помисли си тя. Беше се държал по същия начин и при предишните й посещения в магазина. Може би трябваше да се почувства поласкана от интереса му, но истината е, че изпита смущение и неприязън. Но пък човекът поне си разбираше от работата.

— О, здрасти — поздрави тя. — Не те видях, когато влязох.

— Бях отзад — отвърна Уди, без да променя позата си.

— Донесох няколко акварела на цветя — съобщи Джоана и посочи голямата папка. — Шест на брой. Искам да бъдат поставени в еднакви рамки.

Уди промени държанието си и отново заприлича на собственик на магазин.

— Дай да погледна. Донеси ги тук. — Обърна се и се приближи до една голяма, добре осветена маса.

Джоана го последва и започна да вади репродукциите от папката. Нареди ги върху масата, след което вдигна поглед към него.

— Хубави са — отбеляза той и тръсна дългите си черни къдрици. Заобиколи масата и застана до Джоана, за да ги разгледа по-добре. — Да, много са хубави.

— Както знаеш, ние се занимаваме с отглеждането на орхидеи — поясни тя, а това тук са снимки на оцветени на ръка акварели, изработени през 1815 година. Бих искала да ги поставя в кабинета на съпруга ми…

Внезапно почувства сгорещеното му тяло да се притиска към нейното, а ръката му леко докосна задника й.

Джоана прикова върху него леденостудените си очи и рече:

— Престани веднага, ако обичаш.

На лицето му цъфна самодоволна усмивка.

— Ей! — възкликна той, разперил широко ръце. — Не си вади погрешни заключения. Това не означава нищо.

Джоана бързо събра акварелите, прибра ги в папката и се обърна да си върви.

— Мисля, че ще ги дам за рамкиране някъде другаде — заяви тя и се запъти към вратата.

— Ами направи го — изръмжа младият мъж, когато я видя да отваря вратата.

Джоана излезе и докато затваряше вратата след себе си, го чу да додава:

— Кучка!

Джоана бързо се качи в колата и подпря папката зад седалката си. Ама че копеле! — помисли си тя и забравила напълно за викторианското очарование на малкото селце, пое обратно към магистралата. Уди никога преди не се бе държал по този начин.

Докато пътуваше към дома си в Аптос, мислите й отново се насочиха към срещата с Ейприл Удуърд.

Ейприл, помисли си тя, притежава нужната външност. Висока, стройна и елегантна, без да е прекалено префърцунена или пък крехка на вид. Очевидно не беше жертва на модните тенденции и не се стремеше да е оригинална на всяка цена. Не се и налагаше, защото жената притежаваше вроден шик и изисканост. Пясъчно русата й коса беше добре поддържана, а пъстрите й очи бяха привлекателни и изкусителни. Лицето й, макар и не красиво в традиционния смисъл, беше интересно и запомнящо се. Да не говорим за поведението, отношението й към живота и интересите й. Не би могла да бъде по-съвършена. Притежаваше изключително въображение, но едновременно с това беше невероятно земна и достъпна — важно качество, което трябваше да притежава младата жена, която Джоана търсеше от известно време.

И въпреки това, помисли си тя, невъзможно е да се прецени какво ще се случи и дали тази жена наистина пасва идеално на плана ми. Нещо обаче й подсказваше, че няма да остане разочарована. Ейприл Удуърд съответстваше напълно на образа на младата жена, който бе изградила в представите си.