Джудит Гулд
Пещера на любовта (30)

13.

Следващите дни изминаха с трескава бързина. Ейприл и Ранди работеха извънредно, за да завършат проекта навреме. Джоана често им помагаше, или просто ги наблюдаваше, излегнала се удобно на един шезлонг. Все по-чести обаче ставаха дните, в които тя се оттегляше в къщата, за да си почине в полутъмната спалня.

Ейприл никога не оспорваше решенията й, не й даваше съвети и не й предлагаше помощ. Знаеше, че Джоана сама ще я потърси, ако има нужда от нещо.

Ето защо по никакъв начин не се намесваше в живота й, уважаваше правото й на уединение и не коментираше решението й да изживее достойно последните си дни. Въпреки това изпитваше огромна мъка и скърбеше както никога преди. Понякога имаше чувството, че тъгата ще я погълне напълно и ще я задуши в отровните си пипала. Работата върху проекта обаче й осигуряваше цел и начин да се разтовари. Позволяваше й да съсредоточи усилията си върху нещо съзидателно и да не мисли непрестанно за приближаващата смърт.

Знаеше, че Джоана бавно си отива от тях и съзнаваше, че е безсилна да промени това. Понякога забелязваше странно отнесен поглед в очите й — тя сякаш вече ги бе напуснала, или пък за малко бе зърнала онова, другото, по-добро място, което я очаква търпеливо.

Ейприл разбираше огромната мъка, която преживява Джош, но го умоляваше да продължи да живее, както и преди. Той, доколкото можеше, също се стараеше да уважава желанията на Джоана. И докато сърцето му кървеше от болка, той смело посрещаше всеки нов ден и надянал маска на престорено спокойствие, отиваше на работа, както обикновено.

Всичко това е резултат от смелостта на Джоана, често си мислеше Джош.

Работата му, за щастие, имаше положителен терапевтичен ефект. Той потъна в безкрайната работа, свързана с каталогизирането на съсипани хибридни видове и опитите му да ги създаде отново. Зимата наближаваше, а той все повече се изпълваше с надеждата, че скоро ще успее да покаже на Джоана специалния хибрид, върху който работеше.

Около месец след последния инцидент в лабораторията Ейприл отиде на обяд в къщата. Това бе един от добрите дни на Джоана. Чувстваше се изпълнена с енергия, очите й танцуваха и тя често избухваше в непринуден смях.

Заместничката на Кони, една братовчедка на Карл на име Елизабет, им сервира десерт — плодова пита като онази, която приготвяше Кони — и Джоана и Ейприл, седнали в зимната градина, я изядоха до последната трошичка.

— Беше много вкусна — отбеляза Ейприл.

— Изключително вкусна — съгласи се Джоана. — Извадихме голям късмет с Елизабет. Тя никога няма да ми бъде приятелка като Кони, но… пък може би и никога няма да ми забие нож в гърба — през смях заключи тя. — Което ми напомня — Джоана взе един брой на местния вестник, който лежеше на стола до нея, — че може би ще проявиш интерес към това. — Подаде вестника на Ейприл.

Тя веднага забеляза сватбената снимка и мигновена разпозна булката.

— О, боже! — невярващо възкликна Ейприл. — Аз… аз си спомням какво каза тогава на Джош, но въпреки това… все още ми е трудно да повярвам.

#Сеспедес и Роси си размениха брачни клетви

„Кони Луис Сеспедес и Питър Антъни Роси, и двамата жители на Уотсънвил, в събота се венчаха пред съдия Томас Куин по време на гражданска церемония, състояла се в Уотсънвил. Младоженецът е президент на Роси брадърс инкорпорейтид — голямо земеделско предприятие, занимаващо се с продажби на едро на оранжерийна продукция. Булката е вицепрезидент на същото предприятие.“

Ейприл върна вестника на Джоана.

— Предполагам, че тия двамата напълно заслужават онова, което им се случва.

— О — спокойно отбеляза Джоана, — струва ми се, че са много подходящи един за друг. И двамата са много агресивни и амбициозни. Искрено се надявам Кони да е щастлива с него. Сигурна съм, че двамата са родени един за друг. Също като Кристина и Уди.

Ейприл я погледна изпитателно.

— Чувала ли си се скоро с нея?

Джоана кимна, а след това се усмихна закачливо.

— Обади ми се тази сутрин. Не би трябвало да злорадствам — весело отбеляза тя, — защото зная, че Кристина е нещастна, но просто не мога да се въздържа. Тя замълча за момент.

— И какво? — не издържа паузата Ейприл. — О, Джоана, кажи ми какво става, преди да съм се пръснала от любопитство.

— Милата ми сестра и Уди са се оженили в Монтесито — обяви тя.

— Не! — възкликна Ейприл.

— Направили са го! — през смях потвърди Джоана. — И знаеш ли какво?

— Какво?

— Той вече започнал да й изневерява — отвърна Джоана. — И това ако не е някаква висша справедливост!

— Случилото се с Кристина е много жалко — отбеляза Ейприл, — но не бих казала, че това ме разстройва особено.

— Нито пък мен — увери я Джоана. — Аз имах възможност да й кажа какво мисля за връзката й с Питър Роси. А също и с Уди. Вече й простих за стореното. Но преди това й дадох ясно да разбере какво мисля за нея и машинациите й. — Замълча за момент и погледна Ейприл. — Мисля, че прошката е важна — продължи тя, — защото не бива да трупаме в душата си негодувание и яд. Те само ни разяждат отвътре и ни правят по-лоши. Сега вече зная, че Кристина винаги ще си остане член от семейството ми. Но това не означава, че тя е най-близкият ми човек. Най-близки за мен сте вие двамата с Джош.

Пресегна се хвана ръката на Ейприл.

— Изслушай ме, Ейприл — настоя тя. — Когато разбрах, че съм болна, се заех да издиря съвършената партньорка за Джош, която да заеме мястото ми, след като си отида. Предполагам, че съм се опитвала да се правя на господ бог. — Виолетовите й очи заблестяха щастливо.

Ейприл внезапно се почувства леко замаяна. Имаше чувството, че това не се случва наистина. Не можеше да повярва, че Джоана действително произнася тези думи толкова спокойно и уверено. Въпреки това продължи да слуша, без да я прекъсва.

— И тогава съдбата изведнъж те изпречи на пътя ми — продължи тя. — Ти ми донесе огромно щастие. А също и на Джош. Сега се надявам, че вие двамата — ти и Джош — ще почетете паметта ми като продължите да живеете. Пълноценно и щастливо. — Замълча за момент, а на устните й заигра блажена усмивка. — Няма да кажа нито дума повече. Мисля, че ти… разбираш какво имам предвид.

Ейприл не знаеше какво да каже в отговор. Очите й се напълниха със сълзи, тя се наведе и целуна Джоана, а след това нежно я притисна към себе си.

— Сега смятам да отида да подремна в стаята си — заяви Джоана, — а по-късно ще дойда да инспектирам работата ти. — Изправи се, сложи ръка върху ръката на Ейприл и я погали. — Така че отивай да работиш в нашата необикновена пещера.

Обърна се да си върви, а Ейприл, задавена от емоции, я изпрати с поглед.

 

 

Час по-късно, доволна, че Джоана най-после бе заспала, Ейприл взе назаем клетъчния телефон на Ранди и излезе отвън, за да проведе един телефонен разговор. Набра номера, който бе открила в телефонния указател, и зачака някой да й отговори.

— Роси брадърс инкорпорейтид — издекламира някаква жена, която вдигна на третото позвъняване.

— Кони Роси, ако обичате — рече Ейприл.

— За кого да предам? — попита жената.

— За Ейприл Удуърд — представи се Ейприл с надеждата, че решението й да използва истинското си име няма да стане причина за преждевременния край на разговора.

— Един момент моля.

Ейприл изчака търпеливо, а след това, най-неочаквано чу в слушалката гласа на Кони.

— Ейприл? — В самоуверения й глас се долавяха високомерни нотки. — Какво искаш?

— Исках само да те предупредя, че ще отида в полицията, ако в оранжериите на Джош възникне още някакъв инцидент — заяви Ейприл. — С най-голямо удоволствие ще им разкажа как те заварих да се любиш с нощния пазач с едничката цел да си осигуриш достъп до парниците и лабораторията. Ще накарам Мигел да потвърди разказа ми. И няма да се спра до тук. Ще накарам Джош да повтори пред ченгетата всичко, което му каза в деня, преди да напуснеш.

След това стисна палци и излъга, без да й мигне окото.

— Кристина също ще свидетелства, че Роси се е опитвал да получи от нея информация за бизнеса на Джош.

Последва кратка пауза преди Кони да отговори.

— Ще бъде твоята дума срещу моята — злобно заяви тя.

— Нищо подобно — възрази Ейприл. — Ще бъде моята дума, плюс тази на Мигел, на Джош и на Кристина.

Ейприл отново стисна палци.

— Смятам също така, че трябва да знаеш, че вече сме наели адвокат, който да защити интересите ни, в случай че последват още саботажи. — Дълбоко си пое дъх и продължи: — И най-накрая, държа да знаеш, че поддържам много близки приятелски отношения с някои от журналистите в района и можеш да си сигурна, че ако се случи още нещо, във вестниците ще се появи голяма статия с всички грозни и отвратителни подробности — включително и за чукането ти с Мигел. Мисля, че сватбената ти снимка ще изглежда страхотно редом с една такава статия.

От другата страна се чу дълбока въздишка.

— Така че ти предлагам да убедиш съпруга си, че е време да се отдръпне — заключи Ейприл. — Разбра ли?

— Да — бавно отговори Кони. — Разбрах. Но не смятам, че имаш основание за безпокойство. Никой вече не се интересува от скапания бизнес на Джош.

С тези думи тя рязко прекъсна разговора и с все сила затръшна слушалката.

Ейприл седна на земята и въздъхна с облекчение. Можеше единствено да се надява, че обаждането й е постигнало целта си. Нямаше никакви гаранции, но Ейприл вярваше, че Кони, която много държеше на общественото мнение — особено пък откакто бе станала съпруга на господин Питър Роси, богат, бял американец — ще направи всичко по силите си, за да убеди съпруга си да отстъпи.

Изправи се, влезе в пещерата и върна телефона на Ранди. После се залови за работа, твърдо решена в най-скоро време да завърши този проект. Заради себе си, заради Джош и заради Джоана.

 

 

Джоана погледна към изкуствената пещера от прозореца на спалнята си. От това разстояние, естествено, не можеше да види какво става вътре, но можеше поне да си го представи. Усмихна се щастливо. Проектът съвсем скоро щеше да бъде завършен. А пещерата щеше да стане невероятно красива. Една реализирана фантазия. За нея. За Ейприл и за Джош.

Обърна се, взе дамската си чанта и слезе на долния етаж. Огледа бавно излъсканите до блясък повърхности, попи с поглед красотата, която баща й бе създал, а те двамата с Джош бяха съхранили и доразвили. След това излезе през входната врата и бързо се приближи до спортния си мерцедес. Сложи слънчевите си очила, изкара колата от гаража, направи едно кръгче в предния двор и погледна елегантната, зашумена от зеленина къща. След това, приковала поглед право пред себе си, мина между каменните колони на портата и пое по пътя.

 

 

Ейприл погледна часовника си.

Наближава краят на работния ден, помисли си тя, а Джоана все още не е излязла от стаята си. Чудя се какво става. Може би… може би просто е проспала целия следобед. На обяд бе твърде оживена и приказлива и вероятно се е изморила.

— Готов ли си да си ходиш, Ранди? — попита тя.

— Вече почиствам инструментите, Ейприл — уморено отвърна той. — Беше така погълната от мислите си, че дори не ме забеляза. Аз обаче не съм в състояние да работя повече. Направо съм смазан от умора.

— Ами, в такъв случай те съветвам да си починеш добре през нощта, защото и утре те чака същото. — Тя се усмихна. — Високо ценя желанието ти за работа.

— А аз ценя възможността да работя с теб — отвърна той. — Да не говорим за парите.

Двамата се разсмяха.

Ранди изчисти и подреди инструментите си за следващия ден и взе якето си.

— В такъв случай, ще се видим утре — рече той.

След като Ранди си тръгна, Ейприл свали работната си престилка и енергично изтупа дрехите си от праха. След това отнесе инструментите си в банята на съблекалнята, изми ги и ги подсуши. Разреса косата си, изми, доколкото бе възможно, ръцете и лицето си и реши, че преди да си тръгне трябва да отиде да види как е Джоана.

Завари Елизабет в кухнята.

— Къде е Джоана? — попита я Ейприл.

— Не зная — отвърна Елизабет. — Не съм я виждала от обяд.

— Благодаря. Смятам да се кача да видя как е. — Ейприл излезе в антрето, качи се по стълбите на втория етаж и като пристъпваше на пръсти, тихо измина разстоянието до спалнята на Джоана и Джош.

Вратата беше леко открехната. Ейприл я отвори още малко и надникна. Леглото беше празно.

Трябва да е в банята, помисли си Ейприл. Пристъпи в спалнята и извика името й.

— Джоана?

Не последва отговор.

— Джоана? — отново извика Ейприл. По-високо този път.

Забеляза, че вратата на банята е широко отворена и влезе вътре. Джоана я нямаше. Ейприл излезе от спалнята и слезе по задното стълбище. Надникна във всички стаи на долния етаж. От Джоана нямаше и следа.

Какво става, по дяволите? — зачуди се Ейприл.

Отново се върна в кухнята.

— Сигурна ли си, че не си я виждала от обяд? — настоятелно се обърна към Елизабет.

— Не съм — увери я икономката. — Защо? Случило ли се е нещо?

— Джоана я няма — разтревожено отвърна Ейприл. — Или поне аз не мога да я намеря.

Чу, че някаква кола спря в предния двор и се затича към входната врата с надеждата, че може да е Джоана. Рязко отвори вратата и се втурна навън. Джош тъкмо слизаше от своя ленд круизър.

— Къде е Джоана? — попита той.

— Не зная — отвърна Ейприл. — Търсих я навсякъде.

— Не знаеш? — притеснено възкликна той. — Колата й не е в гаража.

— Какво? О, Джош, не зная какво да мисля. Двете обядвахме заедно, а след това тя се качи в спалнята да почива. Каза, че по-късно ще дойде да види как върви работата, но не се появи. Аз реших да й се обадя, преди да си тръгна, но не можах да я намеря. — Замълча и се огледа като обезумяла наоколо. Изглеждаше така, сякаш очакваше Джоана ненадейно да се появи отнякъде. — Дори не ми хрумна да надникна в гаража.

— Ами Елизабет? — попита Джош и я прегърна през раменете. — Може би я е чула да потегля? А може би Джоана ни е оставила съобщение?

Ейприл поклати глава.

— Елизабет току-що ми каза, че не я е виждала от обяд. — Погледна го с тревога. — Къде… къде мислиш, че може да е отишла? Какво, за бога, би могла да прави навън?

Джош я прегърна през раменете и двамата заедно влязоха в къщата и се насочиха към кухнята. Джош зададе няколко въпроса на Елизабет, но получи същите отговори. След това напълни две чаши с вино.

— Заповядай — подаде едната на Ейприл. — Ела да отидем в библиотеката и да помислим какво може да означава това.

Двамата се настаниха на голямото кожено канапе в библиотеката.

— Как се държа тя на обяд? — попита Джош.

— Беше изключителна — отвърна Ейприл. — Просто няма друга дума, с която да я опиша. Цялата сияеше, сякаш всичко в живота й беше наред. Беше изключително жизнерадостна, забавна и приказлива и… — Гласът й заглъхна и очите й се напълниха със сълзи, но тя побърза да ги избърше.

Джош остави чашата си на масата и я прегърна. После целомъдрено я целуна по челото.

— Моля те, не плачи — помоли я той. — Не мога да те гледам как плачеш.

Ейприл почувства ръцете му, които бавно обгърнаха тялото й. Устните му потърсиха нейните и сърцето й сякаш подскочи чак в гърлото й от вълнение. Обви ръце около врата му и се притисна към него, опитвайки се поне за миг да заглуши чувството на вина, стиснало душата й.

Останаха така дълго време, а след това колебливо се отдръпнаха.

— Не исках да…

— Не се измъчвай, Джош. Аз съм толкова виновна колкото и ти. Аз… аз… о, хайде да не мислим за това точно в този момент. Сега трябва да намерим Джоана.

Той кимна, но остана приковал поглед в земята. На лицето му се изписа замислено изражение. Той като че ли се бе пренесъл в някакъв друг свят. За Ейприл беше очевидно, че умът му работи на бързи обороти.

Най-накрая Джош вдигна глава и я погледна.

— Зная къде е — тихо рече той. — Няма къде другаде да е.

— Къде? — попита Ейприл.

— Ще дойдеш ли с мен?

Тя кимна утвърдително.

— Разбира се, че ще дойда.

Джош рязко се изправи.

— Вземи си якето и да вървим — подкани я той и тръгна към входното антре.

Само след минути вече пътуваха с големия му ленд круизър.

 

 

Слънцето залезе още преди да стигнат до изхода на магистралата, който отвеждаше към безлюдната и отдалечена плажна ивица на Паджаро, разположен на север от Мос Лендинг. Нощта обаче беше безоблачна, а кръглата луна обливаше пътя пред тях с призрачното си сребристо сияние. Буреносните облаци, забулили небето по-рано през деня, се бяха разсеяли, не изпълнили обещанието си за проливен дъжд.

Пътуваха право на запад към Тихия океан, а от двете страни на пътя се простираха съвършено равни поля, засадени с брюкселско зеле, ягоди, броколи и артишок. Не срещнаха нито една кола по този самотен отрязък от пътя. Джош седеше сковано зад волана и приковал поглед право пред себе си, безмилостно натискаше газта.

Ейприл не задаваше въпроси, защото не желаеше да нарушава мълчанието му. Знаеше обаче къде отиват, макар че до този момент никога не бе ходила там.

Старата къщичка на плажа, помисли си тя. Напълно логичен избор.

Знаеше, че океанът и старата вила винаги са играли огромна роля в живота на Джоана. Това бе и мястото, на което обикновено отиваше, за да остане сама със себе си, да се отдаде безмълвно на страданието и да ближе раните си като умиращо животно, докато се опитва да осъзнае факта, че е смъртна. И макар че прекрасно разбираше любовта, която Джоана изпитваше към това място, Ейприл цялата се вледеняваше само при мисълта, че приятелката й в момента е там съвсем сама… и че може би е отишла в къщата, за да… умре.

Джош рязко сви по някаква алея, засипана с пясък и натрошени мидени черупки. Беше много тясна с избуяла от двете й страни растителност, която сякаш искаше да я задуши в прегръдките си. Ейприл видя ръждива метална порта в края на алеята, която зееше широко отворена. От едното й крило висеше сравнително нова на вид, дебела верига.

Джош намали скоростта, пресегна се, хвана ръката на Ейприл и я стисна едва-едва. Тя извърна очи към него, а той, почувствал погледа й, също я погледна.

— Тук е — тихо промълви той. — Трябва да е вътре, щом портата е отворена.

Мина бавно през портата и пое по леко извитата алея пред къщата. В следващия миг рязко натисна спирачките и въздъхна дълбоко. Точно пред тях, осветен от светлината на фаровете им, бе паркиран мерцедесът на Джоана.

Джош погледна към Ейприл.

— Искаш ли де ме изчакаш в колата? — безизразно попита той.

Ейприл отрицателно поклати глава.

— Не — отвърна тя. — Идвам с теб.

Той се наведе и я целуна по бузата. Нежно и целомъдрено.

— Благодаря.

Слязоха заедно от колата. Джош заобиколи и застана до нея. Двамата тръгнаха през пясъка към къщата. Вътре проблясваше някаква светлинка.

Изведнъж нощното небе сякаш оживя, озарено от ярка светкавица. После се чу тътен — толкова силен и заплашителен, че Ейприл едва не извика от уплаха. В следващия миг заваля като из ведро. Проливният дъжд ги намокри до кости, преди да успеят да стигнат до задната веранда на къщата.

Когато най-после се скриха на сухо, Джош погледна към Ейприл.

— Добре ли си?

Тя кимна утвърдително.

— Нищо ми няма.

Джош извади ключовете си, за да отключи задната врата, но в този момент забеляза, че е отворена. Дръпна предпазната мрежа, пропусна Ейприл пред себе си, а след това затвори зад тях.

Къщата тънеше в мрак, но точно пред себе си Ейприл виждаше коридора и всекидневната, завършваща с огромен прозорец с изглед към океана. Отвън бурята продължаваше да вилнее. Небето се раздираше от светкавици, а едрите капки дъжд барабаняха по покрива на къщата.

Джош я хвана за двете ръце и я погледна.

— Можеш да ме изчакаш тук — прошепна той. — Тя сигурно е… в предната спалня. Там видях примигващата светлина.

Ейприл го погледна право в очите.

— Не — възрази тя. — Искам да съм до теб.

Той я прегърна и я притисна към себе си. После заедно тръгнаха към предната спалня. Вратата беше отворена и те видяха Джоана да лежи на леглото. Изглеждаше потънала в спокоен сън. На лицето й бе застинало блажено изражение. Под главата си бе натрупала няколко възглавници, за да може да гледа океана през големия прозорец в другия край на стаята.

Светлината, която бяха видели отвън, идваше от нощната лампа. В осветения от нея кръг се виждаше торба с разпилели се наоколо мидени черупки. Това, несъмнено, бяха съкровищата, които бе събрала по време на последната си разходка по брега.

Двамата заедно се приближиха до леглото и я погледнаха. Не дишаше. Продължиха да стоят до леглото и да я гледат безпомощно. Очите им бавно се напълниха със сълзи.

Изглежда красива като всякога, помисли си Ейприл. Сякаш е заспала.

Джош се наведе и взе едната ръка на Джоана в своите. После положи глава на гърдите й, опитвайки се да долови ударите на сърцето й, макар прекрасно да съзнаваше, че е мъртва.

Ейприл го наблюдаваше безмълвно и със сърцето си разбираше действията му, макар умът й да й нашепваше, че всичко е напразно.

Джош седна на леглото, взе безжизненото тяло на Джоана в прегръдките си и нежно го залюля. Тялото му се разтресе от беззвучни ридания. Сълзи окъпаха лицето му. А отвън бурята продължаваше да вилнее. Ейприл заплака, измъчвана от непоносима болка и чувство за загуба, неизпитвани никога преди. Мълчаливо се питаше дали тази нечовешки силна болка ще отзвучи някога.

Най-накрая Джош положи Джоана обратно върху леглото. Наведе се и я целуна нежно. След това погледна към Ейприл.

И друг път бе виждала болка и страдание, изписани по лицето му, но това, което видя сега, не можеше да се сравнява с нищо, с което се бе сблъсквала преди. Мълчаливо протегна ръка. Той я хвана и се изправи. Двамата застанаха безмълвно край леглото, за да вземат последно сбогом с Джоана.