Джудит Гулд
Пещера на любовта (29)

12.

Ейприл пристигна в къщата по-рано от обичайното с надеждата, че ще успее да хване Джош, за да поговори с него насаме. Паркира до пикапа на Кони, скочи от стария си джип и се втурна право към кухнята.

— Здрасти, Кони — весело поздрави тя, подушила приятния аромат на прясно сварено силно кафе.

Кони вдигна поглед от плота, върху който кълцаше зеленчуци.

— Добро утро, Ейприл — отвърна на поздрава тя. — Тази сутрин си подранила.

— Трябва да поговоря с Джош — обясни Ейприл. — Да си го виждала наоколо?

Кони й кимна и се разсмя.

— Погледни право пред себе си — посочи й. — През вратата. Двамата с Джоана са на терасата.

В бързината Ейприл изобщо не ги бе забелязала.

— О! — възкликна тя. — Ама че съм глупава. Предполагам, че още не съм се събудила напълно.

— Върви при тях — подкани я Кони. — А аз ще ти донеса чаша кафе.

— Би било страхотно, Кони — усмихна се Ейприл.

Излезе отвън и махна с ръка на Джоана и Джош, които вече я бяха забелязали и я канеха да се присъедини към тях. Джоана изглеждаше както обикновено и Ейприл не можеше да не се изуми от промяната, настъпила с нея от снощи насам.

— Добро утро — весело поздрави тя, когато приближи масата. Наведе се и целуна Джоана по бузата. След това целуна Джош по върха на главата.

— Подранила си — отбеляза Джоана. — И аз много се радвам да те видя.

— Как се чувстваш тази сутрин? — попита Ейприл и седна до нея.

— Сега, когато и ти си тук, се чувствам фантастично — увери я Джоана. — Като нов човек.

— Наистина ли? — попита Ейприл и погледна към Джош.

— Направо е невероятно — увери я Джоана. — В момента не чувствам никакви последици от вчерашната криза и от силните лекарства.

— Но това е чудесно — възкликна Ейприл. Джоана наистина изглеждаше добре и макар и не съвсем бодра и жизнерадостна, поне отново бе заприличала на себе си.

— Ейприл, зная, че решението ми да си остана у дома прави нещата доста трудни за теб — рече й Джоана. — Както и за всички останали.

— Не говори така! — сгълча я Ейприл. — Не искам изобщо да мислиш за това, Джоана.

— Но това е самата истина — възрази тя. — И искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен. Защото аз наистина искам да си остана у дома до последно.

Джош я прегърна през раменете и нежно я притисна към себе си.

— Ти си си у дома, любов моя — рече й той. — И тук ще си останеш. Това изобщо не подлежи на обсъждане.

Джоана го потупа по гърба.

— Благодаря — прошепна тихо. — И на двама ви. За готовността, с която приемате капризите на една луда.

— Ти не си луда — възрази Джош. После изведнъж се засмя. — Е, може би съвсем мъничко.

В този момент Кони се появи на терасата.

— Джош? — повика го тя. — На телефона. Карл се обажда.

Смехът на Джош изведнъж угасна. На лицето му се изписа загриженост.

— Веднага се връщам — рече той и се изправи.

— Отивам да видя за какво става въпрос. — После се отдалечи по посока на къщата.

Когато се изгуби от погледа им, Джоана се обърна към Ейприл.

— Тази сутрин трябва да се позанимая с едни документи — каза й тя. — Но по-късно ще дойда да ти помогна.

— Мили боже, Джоана — възкликна Ейприл. — Не е необходимо да правиш каквото и да било. Трябва единствено да се грижиш за себе си. Може би днес трябва да си починеш. Какво ще кажеш?

Джоана отрицателно поклати глава.

— Искам да се възползвам пълноценно от всеки миг, който ми е останал — с усмивка заяви тя. — А това ми напомня, че исках да ти кажа нещо… нещо, което сигурно ще ти прозвучи глупаво, но…

— Хайде, давай — подкани я Ейприл. — Няма да ти е за пръв път. И друг път си казвала глупави неща.

Двете се засмяха, но Джоана веднага след това я погледна сериозно.

— Надявам се, че след като си отида — заговори тя — ти няма да позволиш на спомена за мен… и за нашето приятелство… да ти попречи да изживееш живота си възможно най-пълноценно. И колкото по-скоро го направиш, толкова по-добре.

Ейприл я изгледа с любопитство.

— Какво…

Джоана стисна ръката й.

— Трябва се омъжиш и да имаш деца, Ейприл. Веднъж ми каза, че искаш да имаш семейство. Аз също го искам. Заради теб. Искам ти и Джош да живеете щастливо и пълноценно след смъртта ми.

— Но… — започна Ейприл.

Джоана се пресегна и допря пръсти до устните й.

— Шшт — прошепна тя. — Обичам ви и двамата.

 

 

Ейприл работеше в реконструирания обор от двадесет минути, когато Джош застана на вратата. Тя вдигна поглед към него и мигновено разбра, че нещо не е наред. Изправи се и се приближи до него.

— Джош? — тихичко рече тя. — Джош, какво е станало?

Той продължи да стои неподвижно с наведена глава.

— Имало е проблем в лабораторията — най-сетне рече той. — Някои от моите хибридни видове орхидеи са били съзнателно унищожени. — Той тъжно поклати глава. — Точно когато започнаха да растат.

— Джош — опита се да го прекъсне Ейприл, но той не й даде възможност.

— Което означава, че този път загубите ни ще са огромни. Поне по отношение на времето, което вложих в създаването на тези хибриди. Аз лично създадох тези малки растения. Със собствените си ръце. — Въздъхна и я погледна. — Не мога да спечеля тази битка, Ейприл.

— Джош — настоятелно повтори тя. — Трябва да ме изслушаш. Тази сутрин дойдох по-рано, защото трябва да поговоря с теб за оранжериите.

— За какво говориш? — изненадано попита той.

Ейприл го погледна и думите се изляха от устата й като пълноводен поток.

— Снощи, когато отидох там, чух някакви странни звуци. Направих малко разследване и видях Мигел и Кони, които правеха секс…

Очите му се разшириха от изумление.

— Какво? — възкликна той. — Сигурно се шегуваш!

Тя поклати отрицателно глава.

— Бяха точно до пътеката, която води към оранжериите. Всъщност, намираха се точно зад лабораторията. Зад живия плет. Поогледах внимателно и видях, че кучето е с намордник и стои завързано точно до тях. Изглеждаше така, сякаш иска да ме разкъса на парчета.

— О, боже! — отново възкликна Джош.

— А Кони и Мигел се съвкупяваха като… абе, не зная като какви.

Джош я прегърна през раменете и я притисна към себе си.

— Ейприл, ужасно съжалявам, че си станала свидетел на подобно нещо. — Той тръсна глава. — Не, не го вярвам!

Внезапно се отдръпна и започва да обикаля из помещението. След това спря и се обърна към Ейприл.

— Но Кони от години е като сестра за Джоана — заяви той. — А за мен Карл е като роден брат. Просто не мога да повярвам, че Кони може да има нещо общо с всичко това.

— Щом казваш — промърмори Ейприл. — Мисля обаче, че си длъжен сериозно да обмислиш тази възможност. Джоана ми е казвала колко амбициозна е Кони. С какво презрение се отнася към хората от собствената си черга. Колко е горда, високомерна и твърдо решена да се издигне в живота.

Джош я слушаше и все повече се притесняваше от чутото. Въпреки това я остави да продължи.

— Ти също си ми казвал, че тя излиза само със заможни и влиятелни мъже. От англосаксонски произход при това. — Погледна Джош право в очите.

— Зная, че не искаш да слушаш подобни неща. Не ти се ще дори да мислиш за това, но трябва да си отговориш на въпроса защо Кони би отишла чак в оранжериите и то за да прави секс с Мигел. И сам знаеш, че той е един бавно развиващ се нещастник. Ако не преследваше някаква цел, Кони изобщо не би му обърнала внимание, Джош, и ти го знаеш.

Той наведе глава.

— Такъв съм глупак! — възкликна той. — От толкова време отказвам да повярвам, че някой би ми навредил съзнателно. Това ще разбие сърцето на Джоана.

— Може би… може би не е нужно да научава — подхвърли Ейприл, макар да смяташе, че независимо от ужасяващото предателство на една от най-близките й приятелки, Джоана определено би искала да узнае истината.

— Ще видим — промърмори Джош. — Преди обаче да предприема каквото и да било, ще поговоря с Мигел и ще се опитам да изкопча някаква информация от него. След това ще решавам как да постъпя.

— Планът ти ми изглежда добър — насърчи го Ейприл.

— Трябва веднага да отида в оранжериите.

— Тръгвай тогава. Аз ще съм тук, ако Джоана има нужда от нещо.

— Тя е изумителна! — отбеляза Джош и я погледна. — В момента е в кабинета си и се занимава с някакви документи. Изглежда напълно спокойна и омиротворена. Каза ми, че смята да дойде тук, за да ти помага.

— Това е добре — отвърна Ейприл. — Засега не се очертават проблеми на домашния фронт. Аз ще се справя тук. А ти отивай в оранжериите.

— Тръгвам. И наистина ужасно съжалявам за онова, на което си станала свидетел, Ейприл. Зная, че за теб сигурно е било шок.

Тя кимна.

— Ще го преодолея — с тъжна усмивка го увери тя.

Джош я прегърна за миг, след което веднага се отдръпна.

— До скоро.

Обърна се и излезе. А сърцето на Ейприл биеше както никога преди. О, господи, помисли си тя. Прости ми, но аз… аз наистина обичам този мъж. И смятам, че и той ме обича.

 

 

Мигел седеше на стола пред бюрото на Джош. Очевидно се чувстваше неудобно и постоянно шаваше с ръце и крака. Не влизаше често в този кабинет и посещенията тук никак не му харесваха. Луна все го дразнеше за нещо, а Джош обикновено искаше да разговаря с него, след като се е случило нещо сериозно и неприятно.

Джош седеше зад бюрото си и наблюдаваше Мигел, изпълнен с ужас от онова, което му предстоеше да направи. Леко се изкашля и заговори.

— Мигел — спокойно започна той, — някой идва ли да те посещава тук, когато си на работа нощем?

Мигел яростно поклати глава и здраво затвори очи.

— Не, никой — бързо отвърна той. — По цяла нощ съм съвсем сам.

— Сигурен ли си, Мигел? — настойчиво попита Джош.

Мигел не го погледна. Отново затвори очи и започна да клати глава.

— Вече ти казах. Никой не идва — промърмори той. — Никога. Никой не идва.

Джош познаваше много добре хората, които работят за него и Мигел не бе изключение в това отношение. И сега, докато го наблюдаваше да се гърчи на стола пред бюрото, Джош, без никакво съмнение разбра, че Мигел го лъже. Това откритие го натъжи, но той знаеше, че едва ли би могъл да държи Мигел отговорен за действията му. В края на краищата умствените му способности бяха като на малко дете.

— Мигел — най-сетне се обади Джош, — мисля, че забравяш нещо.

— Не-е, господин Джош. Мигел не забравил нищо — възрази Мигел и отново поклати глава. Не толкова енергично този път.

— Сигурен съм, че си забравил, Мигел — настоя Джош. — Защото мисля, че Кони е идвала да те посещава тук, нали?

— Кони? — повтори Мигел с разширени от уплаха очи.

— Да, Мигел. Кони. Видели са ви тук заедно… И както чух, май сте се забавлявали доста добре. — Джош се насили да се усмихне.

Мигел вдигна поглед към него и се усмихна широко, напълно забравил страховете си. Веднага след това обаче си даде сметка за грешката, която беше допуснал и изплака като безпомощно кутре. Последваха и неизбежните сълзи.

— Съжалявам, господин Джош — изломоти той. — Съжалявам.

Джош се мразеше зарази разплакания и разстроен Мигел, но знаеше, че трябва да стигне до дъното на тази история. Стана от стола си, заобиколи бюрото и застана до Мигел. Коленичи пред стола му и сложи ръце върху яките рамене на този мъж момче.

— Няма нищо, Мигел — спокойно рече той и леко го потупа по гърба. — Няма нищо.

Мигел продължи да ридае задавено, но отказваше да погледне Джош в очите.

— Слушай, Мигел — каза му Джош. — Сега трябва да ми помогнеш. Ти си единственият човек, който може да го направи. Чу ли това? Единственият човек. Мислиш ли, че би могъл да престанеш да плачеш и да го направиш? Можеш ли да ми помогнеш да спася оранжериите?

Мигел най-сетне се осмели да го погледне.

— Аз ли? — попита той.

— Да, Мигел, ти — отвърна Джош. — Можеш да го направиш. Трябва само да ми кажеш дали Кони е правила нещо непозволено при посещенията си тук? Тя… саботира ли нещо?

— Саботира? — Мигел изглеждаше объркан.

— Кони бърника ли някъде? — настоя Джош. — Влиза ли в някоя от оранжериите? Или пък в лабораторията?

Мигел продължи да го гледа безмълвно.

— Мисли, Мигел. Много е важно. Помни, че ти единствен можеш да спасиш оранжериите. Какво правеше Кони, когато идваше тук?

— Ами ние само се забавлявахме — отвърна Мигел.

— Къде, Мигел? — продължи да настоява Джош. — Вътре? Вън? Къде?

— На различни места — отвърна Мигел. — Понякога в оранжериите. На различни места. В лабораторията. Тя… тя ме караше да отключвам…

— И последния път бяхте в лабораторията, така ли? — предположи Джош.

Мигел кимна утвърдително.

— Така мисля — отвърна той. — Онази с многото рафтове. С многото чаши.

Джош стисна рамото на Мигел, а след това се отдръпна и свали ръце от момчето. Все още не му се искаше да повярва на чутото, но този път дори и той не можеше да отрече очевидното. Кони работеше за братята Роси. От всички хора на света точно Кони, винаги вярната и всеотдайна Кони, бе решила да ги предаде.

В гърлото му се надигна горчива жлъч. Гадеше му се само при мисълта за двуличната й измяна, но едновременно с това изпитваше огромна тъга и отвращение. Все едно че най-добрият му приятел му бе обърнал гръб. Ей така, без основателна причина…

Джош се изправи бавно.

— Добре, Мигел. Да вървим. Ще те закарам у вас.

Мигел веднага стана от стола. Джош отвори вратата на кабинета си. Луна вдигна поглед към тях, затвори бързо телефона и се усмихна широко. Ослепително белите й зъби заблестяха на фона на яркото червило.

— Мигел? — изчурулика тя. — Днес изглеждаш много красив. Обожавам скъсаните ти дънки. Толкова са секси!

Мигел мигновено се запъти към входната врата, а Джош намръщено погледна Луна.

— Остави го на мира.

Усмивката й мигновено изчезна, заменена от нацупена гримаса.

— Отивам си у дома — рече й Джош. — Двамата с Карл оставате да пазите крепостта.

— Но ти току-що дойде! — В гласа на Луна се долавяше раздразнение. — Но както кажеш, шефе — допълни тя. — Както кажеш.

Луна вече се пресягаше към телефонната слушалка, когато Джош излезе след Мигел. Бързаше да го настигне. И да се прибере у дома.

 

 

Джош спря в предния двор. Старият пикап на Кони си беше на мястото. Той скочи от ланд круизъра и понечи да тръгне към кухнята, но след това реши първо да провери как е Джоана. Заобиколи къщата и се насочи към една дървена портичка, отвеждаща направо към басейна. Надяваше се да намери Джоана при Ейприл в новата изкуствена пещера.

Когато наближи, с изненада чу смеха й. Несъмнено беше смехът на Джоана — мелодичен, гърлен и изпълнен с веселие. Джош не можа да сдържи усмивката си. Поспря, преди да стигне до входа, притаи се сред ябълковите дървета, за да я послуша и понаблюдава.

Зърна Джоана точно до вратите на изкуствената пещера. Седеше на пода с кръстосани крака и бе покрита от главата до петите с фин прах. Ейприл и някакъв млад мъж — кой ли е пък той? — запита се Джош — също седяха на пода до нея. И тримата пиеха чай с лед. Очевидно бе уцелил времето им за почивка. Когато смехът им утихна, Джош различи гласовете на Ейприл и Джоана, които си бъбреха приятелски. Изглеждаха напълно спокойни и безгрижни.

Джош постоя още малко сред дърветата. Никак не му се искаше да им се натрапва точно в този момент. В крайна сметка реши да се върне в къщата и да приключи веднъж завинаги с Кони.

Завари я в кухнята. Белеше картофи и тихичко си тананикаше нещо.

— Джош? — вдигна очи и се усмихна. — Много бързо се върна.

— Да, Кони — отвърна той. — Всъщност… прибрах се у дома, защото искам да поговоря с теб по един въпрос.

Кони продължи най-невъзмутимо да бели картофи.

— Въпросът е много сериозен, Кони — предупреди я той.

Тя само сви рамене и заяви:

— Не се притеснявай, Джош. Вече зная какво се каниш да ми съобщиш.

— Така ли? — с изненада попита той.

— Джоана ми каза за рака — поясни Кони и от ново сви рамене. — Трябваше да ми каже, защото болестта й започна да се проявява.

Джош запази мълчание, опитвайки се да смели тази новина.

— Ужасно съжалявам — продължи Кони и го погледна крадешком. — Същото се случи с моя чичо. Беше ужасно. Но това е болест, която може да порази всекиго. Дори и Джоана.

Гласът й беше невероятно спокоен и лишен от всякакви емоции. Джош беше потресен до дъното на душата си. В продължение на толкова много години Кони беше тяхна близка приятелка. Всички я възприемаха като член от семейството. Дали спокойствието й не се дължеше на дълбоко вкоренения й фатализъм? Джош нямаше отговор на този въпрос. Трябваше обаче само да си припомни причината, поради която бе дошъл да разговаря с нея, за да разбере, че Кони не е жената, за която винаги я бе смятал.

— Не дойдох тук, за да говорим за Джоана — рече й той.

— О? — възкликна Кони и продължи с картофите. — Казвай тогава какво те мъчи, Джош.

— От известно време се срещаш с Мигел в оранжериите — без всякакви заобикалки заяви Джош. — Нали, Кони?

Кони изпусна ножа и избухна в смях.

— Мигел! — извика тя. Прегънала се на две, продължи да се смее истерично. Лицето й стана тъмночервено, а тя продължаваше да се смее и да удря с ръце по бедрата си.

Бурната й реакция се стори доста пресилена на Джош. Кони като че ли се опитваше да представи лъжите си по възможно най-убедителния начин.

— Мигел? — повтори тя. — Той ли ти го каза? Джош кимна утвърдително.

— Да, Кони. Той ми го каза.

— Е, той е малоумен, нали? — напомни му тя и се изсмя презрително. — Защо изобщо му вярваш, Джош?

Отново се захвана да бели картофи. Красивото й лице бе застинало в гримаса на престорено веселие.

— Видели са те там с него, Кони — отново заговори Джош.

Веселието изчезна начаса, изместено от раздразнение и яд.

— Кой ти каза това? — настоятелно попита тя. Продължаваше да стиска ножа в ръка, но иначе стоеше съвършено неподвижно.

Джош не отговори. Стоеше там и я гледаше, изпълнен с тъга.

— Кой? — сърдито извика тя. — Кой ти наприказва тази лъжа?

— Ейприл — отвърна Джош.

— Но това е лудост — заяви Кони. — Тя е луда!

— Не, Кони — възрази Джош. — Ейприл не е луда и ти го знаеш. Защо й е да си измисля нещо такова? А? Защо да ме лъже, че те е видяла да чукаш Мигел точно зад лабораторията? Кажи ми! Защо?

Гневът постепенно изчезна от лицето на Кони и тя предпазливо остави ножа върху кухненския плот. Разбираше, че е безсмислено да отрича повече. Машинациите й бяха разкрити.

— Защо, Кони? — тихичко попита Джош. — Защо ни причини всичко това? Винаги сме те обичали и смятахме, че и ти ни обичаш. — Замълча за момент и я погледна изпитателно. — Толкова много ли ти платиха братята Роси?

— Не зная за какво говориш — отряза го тя. Гневът й отново взе връх.

— А пък аз мисля, че знаеш. — Джош въздъхна уморено. — Никак не ми се иска да го повярвам — продължи той. — Ти и Карл, и Луна… всички вие бяхте като близки роднини за мен и Джоана. Винаги сме се опитвали да ви помагаме. Господи, Кони, точно в този момент един адвокат се бори да ти издейства зелена карта. Защото ние с Джоана те обичахме достатъчно, за да платим хонорара му.

Лицето на Кони стана алено червено, но тя продължи да се държи предизвикателно. Свали кухненската си престилка и я захвърли върху гранитния плот.

— Не искам повече да слушам това — арогантно заяви тя. — И вече нямам нужда от помощта ви. Не ми трябва повече шибания ви адвокат.

Блесналите й от ярост очи за миг срещнаха погледа му.

— Питър Роси ще се ожени за мен! — изведнъж обяви тя. — Защото ме харесва. Харесва ме повече отколкото харесваше оная уличница, сестрата на Джоана!

— Какво… за какво говориш? — изумено възкликна Джош.

— Кристина се чукаше с него докато аз вършех цялата мръсна работа — изкрещя тя. — Само че накрая аз го пипнах! Аз, не тя! И сега ще стана по-богата от вас!

Преди Джош да успее да отговори каквото и да било, тя се обърна и изхвърча от кухнята.

Джош я изпрати с поглед, а след това въздъхна дълбоко.

Това е краят на цяла една ера, помисли си той. Една по-щастлива и безгрижна ера. А бъдещето като че ли крие единствено безутешна самота.

Понечи да се върне в пещерата, но след това реши, че не иска да зарази с мрачното си настроение тримата безгрижни работници, които бе видял там. Пък и се налагаше спешно да поговори с Карл. Поредната неприятна задача. Трябваше да каже на Карл, че сестра му работи за братята Роси и точно тя е причинила всичките им проблеми напоследък. И в този момент си спомни, че бе видял камиона на Карл, паркиран пред офиса на братята Роси.

Не може и той да е замесен в това! Или?

Не знаеше каква е истината, но реши да разбере веднага. Излезе на бегом на двора, качи се в колата си и за втори път през този ден, подкара към оранжериите.

 

 

Целият район около басейна бе осветен от примигващите пламъчета на десетки свещи, поставени във ветроупорни фенери. Някои от тях бяха наредени по стените около басейна, други висяха от клоните на близките дървета. Имаше и такива, които се носеха по повърхността на басейна. В центъра на красиво подредената маса бе поставена голяма орхидея от вида Miltonia spectabilis, разновидност на Moreliana. Екзотичните й цветове — от червено-оранжеви до бледорозови — отрупваха стените на саксията и се спускаха като огнен водопад към безупречно бялата покривка.

Вечерята беше обилна и вкусна. Джош бе изпекъл сочни филета на грила на терасата. Приготвил беше още печени картофи и салата от зеленчуци. Сервира цялото това угощение с изключително скъпото „Шато Латур“ — вино, което пазеше за много специални случаи.

— Вечерята беше фантастична — заяви Джоана и остави чашата си на масата.

— Напълно съм съгласна с теб — подкрепи я Ейприл.

— Много ви благодаря, дами — отвърна Джош и лекичко се поклони. — За мен беше удоволствие.

— И на какво дължим тези кулинарни подвизи от твоя страна? — поинтересува се Джоана.

— О, просто бях в настроение да се позанимавам в кухнята — добродушно отвърна Джош.

— Разбирам. И къде е Кони? — попита Джоана. — Мислех, че тази вечер ще остане по до късно, за да ти помогне.

Джош и Ейприл се спогледаха. По-рано вечерта, докато Джоана се преобличаше за вечеря, Джош бе успял накратко да я запознае със случилото се през деня. Той съзнаваше, че ще се наложи да съобщи на Джоана за предателството на Кони, но все се надяваше, че няма да му се наложи да го направи веднага. Надявал се бе тримата да прекарат една приятна вечер, без да обсъждат този неприятен проблем, но сега разбираше, че това едва ли е възможно.

— Хайде, Джош — настоя Джоана. — Ясно ми е, че става нещо и искам веднага да разбера какво е.

— Ами… — колебливо започна той. — Кони напусна.

— Напусна ли? — разтревожено възкликна Джоана. — Какво искаш да кажеш с това напусна. Тя никога не би си тръгнала просто ей така.

На Джош никак не му се искаше да й каже истината.

— Ами… когато тази вечер се прибрах у дома, забелязах, че нещата й ги няма — уклончиво заобяснява той.

Джоана го изгледа изпитателно, а очите й заблестяха напрегнато. После от устата й се изтръгна дълбока въздишка.

— Тя ни е предала, нали? — Това не беше въпрос, а заключение.

Джош я погледна и кимна.

За част от секундата по лицето на Джоана се изписа огромна тъга. Ейприл, която я наблюдаваше отблизо, си помисли, че ще запомни това нейно изражение до края на живота си. Страданието, което зърна, макар и само за миг в очите й, свидетелстваше за огромната болка, която съпътстваше жестокото разрушаване на едно дълбоко и искрено приятелство.

— Тя е причинила всичките ни неприятности в оранжериите, нали? — отбеляза Джоана.

Джош кимна отново. Безмълвно.

Джоана вдигна поглед към измъченото му лице, а след това се обърна към Ейприл, която си бе надянала маска на спокойно безразличие.

Внезапно Джоана отметна глава и избухна в дълбок смях, който ги смая от изумление. Смя се дълго и искрено, неспособна да овладее напиращото в гърдите й веселие.

Ейприл и Джош си размениха озадачени погледи. Смехът на Джоана бе много заразителен, но в този момент никой от двамата не знаеше как да тълкува поведението й.

Когато най-сетне успя да се успокои, Джоана ги изгледа един по един.

— Изтрийте тази тъга от лицата си! — възкликна тя. — Човек може само да се надсмее над подобно предателство. Или пък да се скъса от рев. Само че аз предпочитам първото.

Въпреки това в очите й проблеснаха сълзи, които тя умело избърса с ръка.

— Всичките тези години на доверие и приятелство! — замислено промълви Джоана. — Надявам се поне да са й платили добре.

— Сега поне знаем кой е в основата на проблемите — намеси се Ейприл. — Не че това е кой знае каква утеха.

— Ето така трябва да се разсъждава! — възкликна Джоана. — Нека погледнем на проблема откъм хубавата му страна.

Ейприл не беше съвсем сигурна доколко са искрени думите на Джоана.

— Ама ти сериозно ли говориш? — попита тя.

— Напълно — увери ги Джоана. — Крайно време е да продължим напред. — Погледна към Джош.

— Единият от братята Роси обади ли ти се както обикновено? — попита тя.

Джош кимна утвърдително.

— Питър. Както обикновено.

— Така… Това че разбрахме за предателството на Кони не означава, че братята Роси ще се откажат от намерението си да ни съсипят и да изкупят бизнеса ни. Но сега поне можем да сме сигурни, че никой не им помага отвътре. — Джоана замълча за момент и изпитателно се вгледа в Джош. — Вече няма кой да им помага, нали?

— По едно време смятах, че имат и друг човек — отвърна той. — Но…

— Кой? — тревожно попита Джоана.

— Карл. Но притесненията ми, слава богу, се оказаха напразни. Един ден видях камиона му на паркинга пред офисите на Роси и се притесних. Особено пък след като разбрах за Кони. Оказа се обаче, че те го поканили там по съвсем законен повод — интервю за работа. Всъщност, му предложили огромна сума, за да ни напусне. Той обаче отказал.

— Нека сме благодарни и на малките радости — подхвърли Джоана. — Карл възстанови част от вярата ми в човешкия род.

— Не бързай толкова — предупреди я Джош. Реши, че сега, след като вече бе понесла най-тежкия удар, Джоана можеше да чуе и останалата част от историята.

— Още ли има? — попита тя и го погледна.

Той поклати глава.

— Очевидно Кристина се е срещала с Питър Роси.

— Какво! — Джоана го погледна с изумление.

— Как разбра? — попита Ейприл, изненадана не по-малко от Джоана.

— От Кони — обясни той. — Не зная до каква степен може да й се вярва, но от онова, което каза, останах с впечатлението, че Кристина се е срещала с Питър Роси. Предполагам, че той се е опитвал да изкопчи от нея някаква информация. Само че, поне според Кони, Питър я зарязал и сега възнамерява да се ожени за нея. За Кони.

Джоана запази мълчание в продължение на няколко секунди, а след това тръсна глава сякаш се опитваше да проясни мислите си.

— Навярно трябва да бъда шокирана — изрече тя, — но истината е, че не съм. Може би съм малко изненадана, но само толкова. — Обърна се и погледна Ейприл. — Предполагам, че се е хвърлила в обятията на Уди, след като Питър Роси я изоставил.

— Бедничкият Уди! — възкликна Ейприл. — Сигурна съм обаче, че двамата са си лика-прилика.

Двете с Джоана се разсмяха. Малко по-късно и Джош се присъедини към тях.

— Значи излиза, че сме били предадени както от Кони, така и от Кристина — тихо отбеляза Джоана. — Това не говори добре за нашата прозорливост, но — тя погледна първо Джош, а след това и Ейприл — поне знаем, че можем да разчитаме един на друг. — Пресегна се и хвана ръцете на двамата.

— Можеш да се обзаложиш на това — увери я Джош.

— Със сигурност — подкрепи го Ейприл и леко стисна ръката на Джоана. След това лицето й стана сериозно и тя насочи поглед към Джош. — Какви са щетите този път? — попита го тя. — Колко лошо е положението?

Джош изпъшка.

— Дори не ми се мисли за това.

— Налага се — заяви Джоана. — Колкото по-скоро си изясним положението, толкова по-добре.

— Някои от растенията в лабораторията са напълно унищожени — информира ги Джош. — Все още не съм наясно с пълния размер на щетите.

Джоана въздъхна.

Той се обърна към Ейприл.

— Става дума за хибридите, върху които работех. Всички унищожени растения са кръстоски между различни видове орхидеи, което означава, че във всички случаи загубите ни ще бъдат големи. Тези хибриди току-що бяха започнали да растат при лабораторни условия.

— И какво трябва да се направи сега? — попита Ейприл.

— Ами ще се наложи да започна пак от нула — отвърна Джош. — По-лошо би било само, ако бяха решили да подпалят оранжериите. Най-напред трябва да разбера кои точно хибриди са били унищожени. Те всички са номерирани, така че няма да е трудно. След това ще се опитам да ги създам отново. Един много бавен и трудоемък процес.

— Готова съм да помогна, доколкото мога — предложи Ейприл. — Зная, че ще трябва да науча много неща, но съм готова да опитам.

— Много благодаря за предложението, но мисля, че ти си предостатъчно заета в момента — възрази Джош. — Което ме подсеща да те попитам кой е мъжът, когото видях да ти помага днес?

— Ранди Джарвис — отвърна Ейприл. — Работила съм с него един-два пъти и затова му се обадих да го попитам дали е готов да заеме мястото на Уди.

За наш късмет Ранди се оказа свободен и от днес работи заедно с мен.

— Страхотно! — доволно възкликна Джош. — Защото зная, че имаш още много работа.

— Точно така — съгласи се Ейприл. След това погледна Джоана. — Двете с теб имаме цяла пещера за довършване. Нали?

— Дяволски си права! Освен това трябва да работим изключително бързо — изтъкна Джоана. После погледна Ейприл и на лицето й се появи хитра усмивка. — Друг път ще помагаш в оранжериите. По-нататък, в бъдещето.

Тримата се разсмяха, но Ейприл остана с впечатлението, че Джоана непрекъснато я тласка в точно определена посока. Тя обаче нямаше нищо против. Не, каза си. Наистина нямам нищо против. Всъщност това, което става, много ми харесва дори.