Джудит Гулд
Пещера на любовта (28)

11.

— Знаеш ли, Ейприл — заяви Джоана, — от години не съм се забавлявала толкова.

— Настина ли? — отвърна Ейприл и се обърна да я погледне.

— Е — срамежливо отвърна Джоана, — може би, след като се изключат забавленията с Джош.

Разсмяха се, а след това отново се заеха с работата си. Двете работеха добре заедно — бъбреха от време на време, като обсъждаха всякакви теми. Като се почне с живота по принцип и се стигне до най-обикновени и злободневни клюки. След заминаването на Кристина напрежението в къщата видимо спадна и всички сякаш започнаха да дишат по-леко.

В началото Ейприл се безпокоеше, че съвместната им работа може да попречи на приятелството им. Но след като с Джоана прекараха заедно последните две седмици буквално затворени в стария обор, Ейприл установи, че отношенията им станаха още по-близки и доверени.

Близостта, реши Ейприл, невинаги поражда презрение.

Имаше нещо обаче, което непрекъснато тормозеше Ейприл и не й даваше мира. Не можеше да се отърси от спомена за сблъсъка й с Кристина и все се питаше дали не трябва да разкаже на Джоана за случилото се.

Джоана, сякаш прочела мислите й, сама повдигна въпроса и разреши проблема.

— Между другото, Ейприл, от няколко дни искам да ти кажа нещо, но все не успявам да намеря най-подходящите думи — рече й тя.

Ейприл я изгледа с любопитство.

— Подобни притеснения не са ти присъщи, Джоана — заяви. — Не мога да си представя, че ти е трудно да ми кажеш каквото и да било.

Джоана остави мистрията и погледна Ейприл право в очите.

— Аз… просто се въздържах — сериозно отвърна тя. — Онова, което от известно време ми се ще да ти кажа, е, че Кристина и Уди излизат заедно. Започнали да се срещат скоро след като се запознаха тук и аз… ами, не знаех как ще реагираш и малко се притеснявах при мисълта, че трябва да ти го кажа.

Устните на Ейприл бавно се разтегнаха в усмивка, която бързо премина в гръмогласен смях. Джоана я изгледа изненадано.

— Какво… какво е толкова смешно? — попита тя.

Заразителният смях на Ейприл продължи около минута и Джоана безпомощно се присъедини към нея.

— Аз… аз… от известно време насам се чудя как да ти съобщя същата новина — успя най-накрая да изрече Ейприл. — Знаех за тях двамата, но все не можех да се престраша да ти кажа.

— Не! — възкликна Джоана. — Но… как? Откъде научи?

— Кристина разговаря с мен вечерта, преди да си тръгне от тук — обясни Ейприл. — Тъкмо си тръгвах след края на работния ден, когато тя ме настигна и недвусмислено ме предупреди да стоя далеч от Уди.

Джоана я изгледа слисано.

— Не мога да повярвам! — възкликна тя. — Но защо не, по дяволите? Кристина би постъпила точно по този начин.

След това Ейприл й преразказа разговора им с най-големи подробности и двете с Джоана се посмяха от сърце. Почувстваха огромно облекчение. Сякаш най-после бяха успели да прогонят демоничната сянка, която Кристина хвърляше върху живота им.

— Тя се държа изключително странно по време на целия си престой тук — подхвърли Джоана. — Същото беше и при предишното й гостуване. Постоянно изчезваше някъде. Все обикаляше магазините или пък обядваше и вечеряше с приятели, за които никога не бях чувала. Един ден дори посети оранжериите. А това е нещо, което не е правила никога преди.

Лицето й придоби сериозно изражение.

— Предполагам, че никога не съм познавала сестра си — заключи тя. — Поне не толкова добре, колкото смятах. Тя все още е нещо като загадка за мен и предполагам, че ще си остане такава до края. — Замълча за момент и потърси очите на Ейприл. — Но знаеш ли какво? — възкликна тя и продължи, без да чака отговор: — Това вече не е чак толкова важно. Важни сте единствено ти и Джош. Всичко останало е без значение.

Ейприл протегна ръка и я докосна нежно по бузата. Джоана стисна ръката й и я целуна. Поседяха така известно време. После Джоана рязко пусна ръката на Ейприл.

— Аз… трябва да отида да си почина — промълви тя. В очите й внезапно се появи страх. Обхваната от паника, Джоана несигурно се изправи. Ейприл мигновено скочи от мястото си и застана до нея.

— Ела Джоана. Позволи ми да те заведа до къщата.

Джоана просто кимна и хвана ръката й.

 

 

Джош и Ейприл седяха заедно на терасата и се опитваха да се утешават взаимно докато Джоана спеше, упоена от силните лекарства.

Ейприл си мислеше, че никога преди не бе изпитвала толкова силна тъга, но вече бе обещала на Джоана и Джош, че ще бъде заедно с тях до края. И сега това й се струваше най-правилното и естествено нещо, което би могла да направи. Тя вдигна поглед към Джош. Лицето му, сгърчено от мъка и тревоги, й се стори посивяло и поостаряло. Момчешкото му излъчване бе изчезнало. За момента поне.

Той отвърна на погледа й, сложи ръка върху нейната и я стисна. Усмихна се тъжно.

— Толкова се радвам, че си била заедно с Джоана, когато това се случи — тихо промълви той. — Не смея да си помисля какво би станало ако те нямаше там. Само при мисълта за това…

Ейприл сложи ръце върху раменете му.

— Слушай, Джош — твърдо заговори тя. — Аз бях там. Ако ме нямаше, Кони също щеше да се справи. Така че не се побърквай с мисли за това какво би могло да се случи. Все някак си ще успеем да се погрижим за Джоана и да й помогнем да изживее последните си дни у дома. Точно както желае. По дяволите, готова съм да се преместя тук, ако се наложи.

Джош стисна ръката й още по-силно, опитвайки да потисне желанието си да се изправи, да я прегърне и да я целуне.

— Предполагам, че заедно ще можем да се справим.

Ейприл почувства познатото вълнение, последвано почти веднага от неизбежното чувство на вина. Независимо дали си даваше сметка или не, Джош току-що бе казал ние и Ейприл не можеше да не почувства прилив на радост и нежност.

— Смятам да отида да видя как се чувства — рече Ейприл и с неохота измъкна ръцете си от неговите. — Зная, че ще спи още поне два часа, но искам да съм сигурна, че е добре. — Тя се изправи.

— И аз ще дойда с теб — рече Джош и също стана.

Двамата се качиха заедно в стаята й. Джоана лежеше в полутъмната стая. Красивото й лице изглеждаше напълно спокойно. Дишаше равномерно и единствено влажната й коса напомняше за агонията, която бе преживяла.

Джош се наведе и нежно хвана едната й ръка. Подържа я известно време и я погали с любов. Ейприл стоеше отстрани и го наблюдаваше.

— Джоана — промълви той, — всичко ще бъде наред.

Джоана изобщо не помръдна. Очевидно все още бе под въздействието на силните медикаменти. Джош обаче продължи да й нашепва успокоителни думи, като през цялото време нежно милваше ръката й.

Очите на Ейприл се напълниха със сълзи, но тя побърза да ги изтрие с пръсти. Обичта й към Джоана бе толкова дълбока и й въздействаше толкова силно, че тя едва успяваше да се пребори с емоциите, бушуващи в душата й. Мислеше си, че ще помни до края на дните си миговете, които бе прекарала в тази стая с Джош и Джоана.

След няколко минути Джош се наведе и докосна с устни челото на Джоана. После се изправи и се обърна към Ейприл. Лицето му беше разкривено от мъка.

— След малко ще дойдем пак.

Ейприл кимна. Двамата излязоха от стаята и се върнаха на терасата. Седнаха на местата си и Ейприл погледна часовника си.

— Предполагам, че няма да се събуди поне още час. Искаш ли нещо за ядене? — попита тя. — Кони я няма днес, но мисля, че ще мога да приготвя нещо набързо.

— Разбира се — съгласи се Джош. — Ще ти помогна, но преди това ще се обадя в оранжериите. Карл трябва скоро да си тръгва и ми се ще да поговоря с него преди това. Ще се опитам да се свържа и с Кони. Ще трябва вече да й кажа какво става и да я помоля да прекарва повече време тук.

— Това вероятно е добра идея — съгласи се Ейприл. — Освен това болестта на Джоана очевидно напредва и смятам, че ще бъде почтено да й кажеш цялата истина.

Джош кимна с глава.

— Имаш право.

Изправиха се и влязоха в къщата.

— Аз отивам в кухнята, за да видя какво мога да спретна за ядене.

— След малко ще дойда при теб — обеща Джош. После се обърна и тръгна към библиотеката, за да проведе телефонните разговори.

Ейприл отвори хладилника и откри, че Кони им бе оставила купища готова храна. Имаше от прочутата й супа от скариди. Приготвила беше още пържено пиле, а също и пиле, задушено с авокадо и картофи. Господ да я поживи, помисли си Ейприл. Тази жена полага огромни усилия, за да е сигурна, че никой в тази къща няма да остане гладен.

Извади тенджерата със супа и се зае да я претопли. Реши, че едва ли някой от двамата ще пожелае нещо повече тази вечер. Супата още не беше се стоплила, когато Джош влезе в кухнята.

— В оранжериите всичко е наред — информира я той.

— Това е добре — отвърна Ейприл. — Ами Кони? Свърза ли се с нея?

— Не. Сигурно е излязла някъде. Ще я потърся отново по-късно тази вечер. Ако ли не, ще поговоря с нея утре сутринта.

— Тя ни е оставила достатъчно храна, но аз реших, че супата от скариди ще ни е напълно достатъчно — отбеляза Ейприл. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не, разбира се. Чудесен избор — с усмивка я увери той.

 

 

Приключиха с вечерята и отидоха да видят Джоана, която все още спеше спокойно. После решиха да поседнат на терасата въпреки хладния вечерен въздух.

— Тази вечер трябваше да отида до оранжериите — рече Ейприл. — И да взема орхидеите, на които най-накрая се спряхме. Днес Джоана дори ми даде устройството за дистанционно отваряне на портала.

Джош не можа да сдържи усмивката си.

— Искаш да кажеш, че вие двете най-после сте взели окончателно решение?

Ейприл кимна.

— Да — отвърна тя. — Отне ни само няколко месеца. Но, ако нямаш нищо против, смятам сега да отида до там и да ги взема. А ако се наложи, мога винаги да се върна и да прекарам нощта тук.

Джош отрицателно поклати глава.

— Не — рече той. — Днес свърши предостатъчно, Ейприл. Сигурен съм, че всичко тук ще бъде наред. Но никак не ми харесва мисълта да ходиш до оранжериите съвсем сама по това време.

— Наистина трябва да го направя — настоя Ейприл. — Налага се да взема тези орхидеи у дома, за да мога да ги нарисувам. И колкото по-скоро го направя, толкова по-добре. — Вдигна очи и го погледна. — Аз… ами аз чувствам някак си, че времето е от съдбоносно значение. Зная, че Джоана повтаря това от самото начало, но сега и аз започнах да мисля по същия начин. Времето е много важно. И сега — повече от всякога.

Джош кимна и сведе очи към масата.

Ейприл се пресегна и хвана ръката му.

— Нямах намерение да те разстройвам, Джош — рече му тя.

— Не си ме разстроила — увери я той и я погледна отново. — Не зная какво щях да правя без теб.

— Погледа я известно време, а след това с престорено весел глас възкликна: — А сега тръгвай от тук и отивай да вземеш проклетите орхидеи на Джоана.

 

 

Ейприл шофираше по магистралата като спазваше стриктно ограниченията на скоростта. Пътните полицаи като че ли обръщаха по-особено внимание на този участък от пътя, а на нея никак не й се искаше да я глобят за превишена скорост. Беше свалила стъклата на прозорците и се наслаждаваше на хладния вечерен ветрец, който галеше лицето и рошеше косата й. Действаше й особено ободряващо след тежкия, изнурителен ден. Помисли си, че пътуването има почти терапевтичен ефект. А на посещението в оранжериите гледаше не като на задължение, а като на приятно удоволствие.

Орхидеите, които смяташе да вземе от там, не бяха от редките и скъпи видове, поради което тя реши, че може да ги отнесе в дома си за няколко дни. Щеше да ги скицира и да помисли как точно да ги изработи от мидени черупки и раковини. Беше установила, че най-добре пресъздава някое цвете и растение, след като поживее около него няколко дни и го наблюдава от различни ъгли и на различна светлина.

Отби от магистралата и пое по пътя към оранжериите. Спря на паркинга и слезе от джипа. Не бе идвала тук по това време на вечерта и мястото й се стори необичайно притихнало. Единствените звуци в тихата нощ идваха от нощните насекоми, които цвърчаха безспирно. Ейприл тръгна по пътеката към оранжериите и когато стигна пред портала, натисна устройството за дистанционното му отключване. Чу се изщракване и двете крила на портата се отвориха. Ейприл влезе вътре и тръгна към парника, в който се отглеждаха орхидеите от вида Phalaenopsis.

От Мигел нямаше и следа и Ейприл се запита къде се е дянал заедно с кучето пазач. Вероятно се е скатал някъде, за да подремне, помисли си тя. А и защо не? Ако кучето е толкова добре обучено, колкото твърдят, тогава няма от какво да се притеснява. То ще го събуди веднага щом подуши приближаването на непознат натрапник.

Продължи да върви по пътеката към парника. Внезапно цялото й тяло настръхна. По гръбнака й пробяга ледена тръпка.

Не съм сама, уплашено си помисли тя.

Застана неподвижно и наостри уши. Сигурна беше, че преди малко чу някакъв шум. Но какъв? А и защо кучето все още не бе започнало да лае? Досега трябваше да я е подушило и да се е скъсало от лай.

Ето! Отново същият звук. Идваше от другата страна на живия плет, който вървеше успоредно на пътеката. Долови отчетливо пъшкане. И стонове. О, боже, като че ли някой е ранен! — помисли си тя. Може би някой бе проникнал с взлом и бе наранил Мигел?

Ейприл не смееше да помръдне. Стоеше неподвижно като статуя и се ослушваше напрегнато. Ето го отново. Същите стонове. Този път обаче различи два гласа. Мъжки и женски.

Изправи се на пръсти, направи три безшумни крачки и спря в самия край на живия плет. Ослуша се отново, затаила дъх. От тук чуваше по-ясно и мигновено разбра, че не се е излъгала. Отзад имаше двама души — мъж и жена.

Предпазливо надникна над плета, като се стараеше да не вдига никакъв шум и…

Едва не ахна при гледката, разкрила се пред очите й. Веднага обаче се овладя и бързо се прикри от другата страна на живия плет.

Изпита силен страх и отвращение, които сграбчиха душата й с хладните си пипала. Ледени тръпки пробягаха по гърба й. По челото й избиха ситни капчици пот и тя се разтрепери неконтролируемо. В същото време едва успяваше да потисне желанието да се изсмее на глас. Пое няколко пъти дълбоко дъх, след което бързо се върна при колата си.

Качи се в джипа, запали двигателя и бавно напусна паркинга. Включи фаровете едва след като се отдалечи достатъчно от оранжериите.

Чак когато стъпи отново на магистралата и пое на север, усети, че отново може да диша спокойно. И в този момент внезапно осъзна абсурдността на страха и отвращението, които изпитваше. Удари с юмруци по волана и най-после даде воля на смеха, който толкова упорито се бе опитвала да потисне. Почувства огромно облекчение, напрегнатите й мускули се отпуснаха и тя изведнъж видя случилото се в истинската му светлина.

Почакай само да кажа на Джоана и Джош, помисли си тя. Това сигурно страшно ги развесели. И тогава смехът й замря така внезапно, както бе започнал.

О, боже! Каква глупачка съм само! Това означава… почти сигурно означава, че току-що открих човека, създаващ проблемите в оранжериите. Джоана ще бъде… съсипана. А също и Джош. Знаеше, че може би греши, макар сериозно да се съмняваше в това.

Замисли се дали изобщо да сподели откритието си с Джоана. Може би трябва да отиде право при Джош, да му каже какво е видяла и да остави на него да вземе решение по отношение на Джоана.

По-добре обаче да почакам до утре сутринта, реши Ейприл. Няма смисъл да го притеснявам тази вечер. Моментът определено не е подходящ за подобни новини. Не и след днешните събития. Може би щеше да успее да го види насаме на сутринта. Всичко зависеше от състоянието на Джоана.

Ейприл настъпи газта, стиснала сърдито устни. Никак не ми харесва, че именно аз трябва да му съобщя лошите новини, мрачно си помисли тя. Само че нямам никакъв избор. Трябва да му кажа какво видях. И ужасната истина, колкото и болезнена да е, най-после ще излезе на бял свят.