Джудит Гулд
Пещера на любовта (27)

10.

Джоана прекоси малкото мостче, отвеждащо към басейна, и видя Кристина, която лежеше в един шезлонг, прикрила лицето си с широкопола сламена шапка и скрила очите си зад големи слънчеви очила. Облечена беше с оранжев бански и вярна на себе си, бе изложила цялото си тяло на слънчевите лъчи, предпазвайки единствено лицето си от вредното му въздействие.

Когато Джоана се приближи достатъчно, Кристина вдигна очи и я погледна.

— Вече си станала — весело отбеляза тя. — Как се чувстваш днес, скъпа?

— Добре съм — отвърна Джоана.

— Сигурна ли си?

— Да — потвърди Джоана, опитвайки се да прикрие раздразнението си.

— Защо не поседнеш? — предложи Кристина. — Тъкмо преглеждам последните списания. В момента разглеждам италианското издание на „Вог“. Вече започват да излагат зимните стоки.

— Не, благодаря, но нямам време — отклони предложението Джоана. — Смятам да отида за малко при Ейприл и да я погледам как работи.

— О! — възкликна Кристина. — Е, надявам се да не ти призлее от мръсотията и сипещия се навсякъде цимент. Не разбирам защо не си починеш тук, на чист въздух и слънчице.

— На твое място не бих се излежавала край басейна — заяви Джоана и сведе поглед към стройното тяло на сестра си. — Защото искам да си тръгнеш от тук най-късно утре сутринта.

Кристина остави списанието и избута очилата надолу по носа си.

— Какво… искаш да кажеш? — невинно попита тя.

— Мисля, че се изразих съвсем ясно — заяви Джоана. — Щях да ти го кажа още вчера, но ти очевидно си се прибрала твърде късно снощи.

— Ами… Аз, аз… — запелтечи сестра й.

— Няма значение, Кристина — прекъсна я Джоана. — Просто се приготви да си тръгнеш утре сутринта след закуска. Точно в този момент си имам достатъчно проблеми и не искам да се занимавам и с теб.

— Но… — понечи да възрази Кристина.

— Просто си върви! — процеди Джоана през здраво стиснатите си зъби. После мина край Кристина и тръгна към реконструирания обор. Нямаше никакво желание да обсъжда вчерашните събития със сестра си. Не знаеше какво й бе казал Уди. А и не се интересуваше. Искаше единствено Кристина да се махне от очите й.

Когато влезе в обора завари Ейприл да работи сама, качена върху една стълба.

— Здрасти — поздрави тя и се усмихна на Джоана. — Много се радвам, че те виждам тук. Ако смяташ да поостанеш, ще сляза при теб, за да разгледаме заедно няколкото готови рисунки на орхидеи.

— Прекрасно — съгласи се Джоана. Огледа голямата стая и се усмихна доволно. — Зная, че сигурно съм го казвала хиляда пъти, Ейприл, но дори и аз не съм очаквала такива фантастични резултати.

— Е, и аз сигурно съм го казвала хиляда пъти, но заслугата за това е и твоя — отвърна Ейприл. — Все пак ти благодаря.

Джоана избърса един стол и седна.

— Между другото, къде е Уди? — нехайно попита тя. — Днес няма ли да ти помага?

Ейприл тръгна да слиза от стълбата.

— След секунда ще ти кажа — отвърна тя. Когато стъпи на пода, Ейприл свали прашната си престилка и я преметна през едно от стъпалата на стълбата. Плесна няколко пъти с ръце, за да изтупа праха, а след това взе чистата кърпа, закачена на една кукичка отвън, и внимателно избърса лицето и ръцете си. Когато свърши, влезе при Джоана и си сипа чаша минерална вода.

— Искаш ли малко?

— Не, Ейприл, не сега — отвърна Джоана. — Но ти благодаря.

Ейприл отпи голяма глътка от водата и придърпа едно столче към мястото, на което седеше Джоана. Отпусна се тежко и въздъхна.

— Дойде в най-подходящия момент — отбеляза тя. — Тъкмо време за почивка.

— О, това е добре — зарадва се Джоана. — Никак не обичам да прекъсвам работата ти, но обичам да те наблюдавам и се надявам, че не те притеснявам.

— Присъствието ти никога не ме е притеснявало — увери я Ейприл, — но мисля, че Уди се дразнеше понякога.

— Разбирам — отвърна Джоана. — Струва ми се, че той не ме харесва особено.

— Е, това вече няма никакво значение — заяви Ейприл.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джоана.

— Снощи ми се обади, за да ми каже, че напуска — обясни Ейприл. — Бил твърде зает с работа в собствения си магазин. Но — тя размаха пръст във въздуха — има и още нещо. Уди не само че не желае повече да работи с мен, ами ме информира, че срещнал някаква много специална жена. Казва, че тя е жената на живота му… Госпожица Подходящата. И по тази причина не желае да ме вижда повече. — Погледна към Джоана и се усмихна.

— А ти как се почувства? — попита я Джоана. — Разстроена ли си? Зная, че двамата с Уди бяхте добри приятели.

— Да ти кажа честно, в момента изпитвам доста странно чувство — призна Ейприл. — Все още не съм свикнала напълно с мисълта, че няма да го виждам повече, но съм сигурна, че ще се справя. Уди беше човекът, който ме навестяваше, когато се чувствах тъжна и потисната. Ходехме заедно на кино или излизахме на вечеря. Откакто се преместих да живея тук, той винаги е бил до мен. И знаеш ли какво? Благодарение на него никога не се почувствах самотна.

— Да, казвала си ми го и преди — кимна в отговор Джоана.

Ейприл отпи още глътка вода и се разсмя.

— Въпросът е в това, Джоана, че напоследък бях започнала малко да се притеснявам от Уди. В последно време той като че ли стана малко по-взискателен и досаден. Започна да ми натрапва мненията и чувствата си. Знаех, че рано или късно, ще трябва да го отблъсна, макар че никак не ми се искаше да го наранявам. Защото под всичките тези мускули и перчене се крие един много неуверен в себе си мъж.

— Сигурна съм, че той щеше бързо да го преодолее — увери я Джоана.

Ейприл кимна утвърдително.

— Предполагам, че имаш право. — Погледна Джоана и се усмихна. — От онова, което ми е разказвал, съдя, че е имал безброй жени в миналото. Освен това често излизахме заедно и от собствен опит зная, че му налитат като мухи на мед.

— Обзалагам се, че е така.

— Истината е, че напоследък той започна да става все по-зависим от мен. И свръхдосаден. Опитваше се да контролира живота ми. А това е недопустимо за един човек, когото възприемах единствено като приятел. — Тя се засмя. — Понякога май е по-добре да се справяме със самотата си сами, без чужда помощ. Нали?

Джоана кимна утвърдително.

— Разбирам какво имаш предвид — съгласи се тя. — Всички ние трябва да се научим да разчитаме на себе си. На собствените си сили и издръжливост. Защото стигне ли се до там, че да разчитаме на друг човек да ни спасява от самите нас, то тогава…

— Тогава никога няма да можем да опознаем сами себе си, нали? И никога няма да се научим да живеем сами. — Ейприл се замисли и се загледа в далечината. — Ако трябва да бъда честна, струва ми се, че изпитвам облекчение, защото напоследък Уди бе започнал да ме притиска да правим секс… Не агресивно, разбира се, но винаги съм усещала скрития подтекст в подбудите му. Аз обаче никога не бих могла да приема подобна алтернатива. Не и с Уди.

— Радвам се, че не се чувстваш наранена — отбеляза Джоана. — И съм сигурна, че скоро ще намериш някой, който да заеме мястото му.

Ейприл се изсмя.

— Да, но кой ще ми помага тук? Това е основният въпрос. Ще трябва да си потърся друг помощник.

— Позволи ми аз да ти помагам.

Ейприл я погледна недоумяващо.

— Ти? Да ми помагаш? Но, Джоана… искам да кажа…

— Имаш предвид здравословното ми състояние — спокойно рече Джоана. — И това, че съм болна от рак.

Ейприл я изгледа с разширени от изненада очи. Лицето й пламна от смущение, но тя не промълви нито дума. Седеше и не знаеше какво да каже.

— Да, зная, че знаеш — тихичко продължи Джоана. — И нямам нищо против.

Ейприл отмести поглед към вратата и неволно стисна ръце в скута си. После отново погледна към Джоана.

— Как… как разбра? — най-накрая попита тя.

— О, съдейки по дребните неща — обясни Джоана. — По това, че когато съм тук, не ме изпускаш от погледа си. По загрижеността, която понякога се чете в очите ти. Не искам да кажа, че е било толкова очевидно, но не можех да не го забележа. А и фактът, че не обърна внимание на глупавата забележка на Кристина, когато тя се появи тук, за да разгледа творението ти.

Замълча за момент, а след това се разсмя весело.

— Не бива, разбира се, да пропускам и факта, че в деня, в който казах на Джош за болестта си, видях колата му, паркирана пред дома ти. — Очите й проблеснаха закачливо. — Бях тръгнала при теб, но отминах, след като видях колата му. Веднага разбрах, че е решил да ти разкаже всичко.

Ейприл продължаваше да я гледа с изумление.

Джоана отново се разсмя, а в следващия момент Ейприл се присъедини към нея.

— Много се радвам, че Джош реши да се довери точно на теб — заяви Джоана.

— Аз също се радвам, че той избра мен — глуповато отвърна Ейприл.

Джоана протегна ръка и я погали по лицето.

— Не се притеснявай, Ейприл — тихичко изрече тя. — Не искам да се чувстваш виновна за тайните, които двамата с Джош споделяте. Не можеш да си представиш дори колко доволна се чувствам от този факт.

Ейприл просто не знаеше какво да каже в отговор. На лицето й се изписа искрено изумление, примесено с дълбока обич.

Джоана се усмихна с тъга.

— Радвам се, че знаеш всичко и съм щастлива, че не смяташ, че трябва да спра да живея, само защото съвсем скоро ще умра. Доволна съм, че продължаваш да работиш толкова съвестно върху този проект. Не по-зле от мен знаеш, че това е едно от нещата, които искам да оставя след себе си. За Джош. А също и за теб.

Ейприл бе твърдо решена да не заплаче, макар да усещаше сълзите, напиращи в очите й.

— Мисля, че ти си една изключително смела жена — най-сетне успя да промълви тя.

— Аз правя само онова, което смятам за правилно и естествено предвид обстоятелствата — отвърна Джоана. — И смятам, че вие с Джош сте по-смели от мен — додаде тя. — Защото въпреки онова, което знаете за мен, вие успяхте да продължите напред и да ме подкрепите напълно. Допусках, че Джош ще се обърне към теб, защото зная, че в момента се нуждае от разбиране и подкрепа.

Ейприл кимна утвърдително.

— Да — съгласи се тя. — Той просто имаше нужда да поговори с някого.

— Радвам се, че е избрал теб. Той е много уязвим, Ейприл. Също като теб и мен.

— Зная.

— Двамата с Джош създадохме забележителен екип още от мига, в който се запознахме — продължи Джоана. — И най-голямата ми мъка е свързана с факта, че след смъртта ми един член от този екип вече няма да го има. Аз… аз повече от всичко на света искам Джош пак да стане част от такъв добър екип… след като си отида.

Виолетовите й очи гледаха твърдо и решително.

— Джош обича този живот — живота, който изградихме заедно — не само заради мен самата. Бизнесът означава много за него и се надявам, че той ще продължи да го развива и без мен. И ще продължи да се бори с братята Роси. Аз обаче познавам Джош и зная, че ще е по-щастлив, ако има партньор в живота. И това е една от причините, поради които се надявам — отчаяно се надявам, — че той ще се ожени отново. И за него ще е най-добре, ако го направи скоро след смъртта ми.

Джоана се обърна към Ейприл и я погледна изпитателно. Никога преди Ейприл не бе виждала подобно напрежение в очите й.

— За мен няма по-важно нещо на света от Джош — продължи Джоана. — И искрено се надявам, че ще има с кого да продължи живота си. Че ще намери човек, с когото да продължи онова, което започнахме заедно.

Ейприл отвърна на погледа й въпреки водовъртежа от противоречиви емоции, който бушуваше в гърдите й. Загуби дар слово, смаяна от думите на Джоана, макар да бе сигурна, че е разгадала правилно посланието, скрито в тях.

В един момент й се стори, че ще припадне в този толкова съдбоносен миг, но осъзна, че е длъжна да запази присъствие на духа. Заради Джоана, която вярваше в силата на характера й.

— А сега — весело отбеляза Джоана — трябва да ми покажеш къде да започна работа. — Изправи се и с усмивка постави ръка на рамото на Ейприл. — Искам да ми покажеш как да върша работата на Уди.

 

 

Днешният ден се оказа по-изтощителен от всякога, мислеше си Ейприл докато вървеше към предния двор, където беше паркиран джипът й. През целия ден трябваше да върши не само собствената си работа, но и търпеливо да обучава Джоана. За неин късмет Джоана се оказа изключително схватлива и силно мотивирана ученичка. В края на деня тя вече вършеше работата на Уди не по-зле от него самия, макар че все още се справеше значително по-бавно.

Ейприл обаче си даваше сметка, че е изтощена най-вече от силно емоционалния разговор с Джоана. Дълбоко личните откровения на Джоана я трогнаха до дъното на душата й. През целия ден бе сдържала емоциите си и сега едва успяваше да се пребори с желанието да си поплаче.

Чувствам се изцедена като стара дрипа, просната да съхне на слънце, помисли си тя и седна в джипа.

Тъкмо затваряше вратата след себе си, когато чу някой да вика името й. Видя Кристина да се приближава откъм къщата. Изпълнена с любопитство, я изчака, без да пали двигателя.

— Здравей, Кристина — поздрави тя, когато сестрата на Джоана застана до колата й. Забеляза, че Кристина, както обикновено, носеше безупречен грим и бе облечена в луксозна блуза от щампована коприна и копринен панталон. Скъпите й бижута проблясваха в полуздрача на лятната привечер.

— Толкова се радвам, че успях да те видя, преди да си тръгнеш — с предразполагащ глас заговори Кристина. — Може ли да разменя няколко думи с теб?

— Разбира се — кимна Ейприл като се питаше какво, за бога, би могла да иска Кристина от нея. — За какво става въпрос?

Макар да се опитваше да се държи приятелски, Кристина просто не можеше да прикрие високомерното си отношение към Ейприл.

— Ти си много свестен човек — започна Кристина — и аз съм сигурна, че ще разбереш онова, което имам да ти кажа.

— Да?

— Става дума за Уди Пърлмън, скъпа — продължи Кристина. — Младият мъж, който идваше да ти помага.

— Да? И какво за него?

— Зная, че вие двамата сте приятели и доколкото успях да схвана, приятелството ви не е от вчера. Та онова, което исках да ти кажа, е, че двамата с него напоследък се виждаме. И връзката ни е доста сериозна.

Ейприл положи неимоверни усилия да прикрие изненадата си.

— Разбирам.

— Така че — продължи Кристина, — надявам се да постъпиш като истинска дама, за каквато те смята Джоана, и да излезеш от живота му. На Уди.

Ейприл я изгледа изпитателно, помълча малко, а след това рече:

— Няма проблем, Кристина. Не се притеснявай. Уди ми се обади, за да ми каже, че не желае да ме вижда повече.

— Е, хората понякога променят чувствата си. На Уди също може да му се случи. — Кристина сниши глас, сграбчи ръката на Ейприл над лакътя и я стисна с все сила. — Така че стой далеч от Уди! Разбра ли!

— Разбрах и още как — увери я Ейприл. — Не бих си и помислила да се намесвам във вашите… отношения… по какъвто и да било начин. Освен това вярвам, че вие двамата с Уди сте родени един за друг.

— Наистина ли? — весело възкликна Кристина.

— Да — увери я Ейприл. — Той е спал с повечето жени в тази страна, а, от онова, което съм чувала, ти пък си преспала с повечето от мъжете. Така че двамата с него сте си лика-прилика.

Изрекла тези думи, Ейприл отблъсна ръката на Кристина, затръшна вратата и запали двигателя. Кристина отстъпи назад с разкривено от ярост лице.

Ейприл включи на скорост и изхвърча от двора. Приличаше на човек, който бяга от мястото, на което е извършено особено жестоко и противно престъпление.

Кристина я изпрати с пламнали от гняв очи. Лицето й, станало алено червено от ярост, бе застинало в грозна гримаса.

— Долна уличница! — злобно промърмори тя. — Аз ще ти дам да се разбереш!