Джудит Гулд
Пещера на любовта (22)

5.

Джоана погледна през отворената врата и видя, че Ейприл и Уди са погълнати от работата си и бързат да налепят раковините в поставения на стената бързо втвърдяващ се цимент. Не искаше да им пречи, но остана да понаблюдава работата им в продължение на няколко минути. Напоследък все по-често имаше дни, в които й се налагаше да почива — четейки в спалнята или в зимната градина, — за да събере достатъчно енергия за ангажиментите си, които просто нямаше как да отмени. Не беше идвала тук от няколко дни и изгаряше от нетърпение да види докъде са стигнали.

— Ейприл?

— О, Джоана! — възкликна Ейприл и обърна глава към вратата. — Хайде, влизай, страннице. Дори не знаех, че си тук. — Ейприл беше качена на скелето и работеше в един от ъглите на помещението.

— Имаш ли нещо против да погледам малко? — попита Джоана. — Обещавам да не вдигам никакъв шум. Но много ми се иска да видя как напредвате.

— Разбира се. Няма проблем — засмя се Ейприл. — Вземи си един стол и се настани удобно. Само стой по-далеч от нас, за да не те посипем с цимент.

— Благодаря — махна с ръка Джоана. — Ще бъда толкова тиха, че изобщо няма да усетите присъствието ми.

Уди я изгледа крадешком, но не каза абсолютно нищо и продължи да запълва с миди един участък от стената.

Джоана взе стол, занесе го в един от ъглите на стаята, седна и се огледа. Радваше се, че работата върви по план и че вече има участъци, на които може да се види удивителния ефект от тежката и бавна работа, която Ейприл вършеше. Понякога обаче минаваха дни, че и цели седмици, в които се извършваше досадна и убийствено еднообразна работа, която като че ли с нищо не допринасяше за крайния резултат.

Седнала в ъгъла, Джоана с радост установи, че това е един от онези дни, в които можеше да види как красивите фрески се оформят под сръчните пръсти на Ейприл. Докато разглеждаше стаята бе обхваната от чувство на радостно удовлетворение, породено от почти реализираните й амбиции. Таванът с неговите съзвездия беше истинско чудо, а нишите, в които щяха да поставят инкрустирани с мидени черупки бюстове, бяха напълно завършени. Най-различни видове миди и раковини бяха използвани за изпълнението на фантастичните корнизи край тавана, вратите и нишите. Благодарение на умелата ръка на Ейприл те образуваха нещо като цокли, а стените под тях изглеждаха като покрити с всевъзможни скъпоценни камъни.

Забеляза и празните пространства, оставени по стените. Знаеше, че те ще бъдат запълнени с изработени от мидени черупки и раковини орхидеи. Джоана трябваше да си прехапе езика, за да не обсипе Ейприл с възторжени хвалебствия за работата й. Реши обаче, че ще може да изчака с похвалите до обяд. Ейприл вече й бе обещала да обядват заедно, така че щяха да имат възможност да си поговорят.

Ейприл продължаваше да работи мълчаливо. Внимателно подреждаше раковините, но, въпреки пълната си концентрация, не можеше да се абстрахира напълно от присъствието на Джоана. От самото начало на работата й върху този проект Ейприл трябваше да свикне с честите посещения на Джоана, която идваше да я навести и да я покани я на обяд, я на вечеря. През последните две или три седмици обаче посещенията й се разредиха. Ейприл, естествено, знаеше каква е причината за това, но полагаше неимоверни усилия да се държи така, сякаш случващото се е напълно в реда на нещата, защото знаеше, че Джоана очаква от нея точно това.

Забелязваше също, че напоследък Джоана като че ли започваше да губи търпение. Ейприл не я кореше, защото си даваше сметка, че тя просто се страхува, че може да не доживее да види проекта завършен. Работата обаче бе твърде много и Ейприл, въпреки желанието си, не можеше да направи каквото и да било, за да ускори нещата. Работеше на предела на силите си, оставаше и след работно време, полагайки неимоверни усилия да свърши навреме.

Постави последната раковина на място й, отдръпна се назад и приседна върху свитите си крака, за да разгледа линията, която бе създала. Добре е, реши тя. По-права от това не може да стане.

— Уди, бъди добро приятелче и ми подай, ако обичаш, още една кутия от тези — примоли се тя.

— Само секунда, Ейприл — отвърна той и старателно постави една перлена мидичка на отреденото й място.

Ейприл погледна надолу към него. Уди седеше в поза лотос пред една от стените и работеше старателно. И той, също като нея, беше покрит от главата до петите с тънък слой фин бял цимент. Усмихна се на комичния му вид. Двамата постоянно се оплакваха от необходимостта да мият косите си всеки ден, но единодушно решиха, че това е за предпочитане пред шапките за баня, които трябваше да носят по цял ден.

— Ей, Уди — провикна се Ейприл, — красивите ти черни къдрици май започват да побеляват преждевременно.

Той се разсмя.

— Е, на твое място не бих се заяждал. Защото русата ти коса в момента изглежда побеляла като на стара баба. — Уди се раздвижи и се изправи. Намери нужната му кутия, занесе я до скелето и я подаде на Ейприл.

— Благодаря, Уди — рече тя и остави кутията на дъските до себе си.

— Няма защо — сви рамене той, приближи се отново до стената, върху която работеше, зае предишната си поза на пода и се залови за работа.

Джоана остана още известно време, наблюдавайки ги от своя ъгъл. Забелязала бе близкото им приятелство още в деня, в който Уди се появи за пръв път, за да й помага. Двамата работеха заедно много добре. Разбираха се почти без думи и като че ли общуваха чрез някакъв таен код, известен само на тях двамата.

Както се случва между много добри приятели, помисли си Джоана. Или любовници.

Не можеше да не признае, че Уди е привлекателен — на външен вид поне — и разбираше защо е толкова популярен сред жените. Особено сред онези, които търсеха единствено добър секс, приятни изживявания и не желаеха обвързване.

След като ги наблюдава в продължение на няколко седмици, Джоана установи, че Уди е силно привлечен от Ейприл и дори я ревнува от останалите й приятели. Джоана обаче беше сигурна в едно. Ако Уди не беше искрено влюбен в Ейприл, това можеше да означава само едно — той отчаяно желаеше да я прибави към списъка на останалите си завоевания и беше готов да се преструва на грижовен и всеотдаен приятел колкото е нужно, за да успее, в края на краищата, да я вкара в леглото си.

По време на разговорите си с Ейприл Джоана бе разбрала, че тя наистина гледа на Уди като на по-голям брат и обича да го вижда около себе си. Смееше се от сърце на подвизите му с други жени и не вярваше, че би могъл да я обиди по някакъв начин. Джоана обаче се опасяваше, че един ден Ейприл ще бъде жестоко наранена от Уди и се питаше какво би могла да направи, за да предотврати това. Освен това тя не можеше да допусне нещо, или някой, да се намеси в приятелството на Ейприл с нея и със съпруга й. С Джош.

— Много си мълчалива — рече й Ейприл, която идваше към нея от другия край на стаята.

Джоана бе толкова погълната от мислите си, че едва не подскочи, когато чу гласа й.

— Нали ти обещах, че няма да вдигам никакъв шум — отвърна тя, а после додаде: — Изпод ръцете ти се появява такава красота, че никак не ми се щеше да ти преча.

Ейприл се огледа и се усмихна.

— Всичко изглежда много красиво, нали? — с известна гордост отбеляза тя.

— Нали не си се отказала от идеята да обядваш с мен? — попита Джоана.

— Не, не съм. Трябва само да мина през банята в съблекалнята край басейна, за да се измия.

— Добре — съгласи се Джоана. — Ще се видим на терасата. Мисля да поостана тук още няколко минути и да се опитам да попия още малко от атмосферата, която започва да се усеща.

— Толкова си смешна! — весело отбеляза Ейприл. — Струва ми се обаче, че разбирам какво имаш предвид. Е, ще се видим след няколко минути. — Обърна се и тръгна към вратата. После се спря и се обърна. — Уди, ще се върна след около час.

— Няма проблем — увери я той. Стоеше в другия край на помещението и съсредоточено почистваше ръцете си с някакъв парцал.

Джоана го наблюдава в продължение на минута, а след това се изкашля едва-едва.

— Прибираш ли се у дома за обяд, Уди? — попита тя.

И двамата продължаваха да се преструват, че не са се виждали преди той да започне работа в дома й.

Уди продължи да бърше ръцете си и изобщо не вдигна поглед.

— Понякога — отвърна той. — Но обикновено се храня в някое заведение наблизо.

— Ще трябва някой ден да се присъединиш към нас на обяд — покани го Джоана, демонстрирайки по-скоро учтивост, отколкото искрено гостоприемство.

— О, аз обикновено се срещам с приятели по обяд — отвърна той. — Но благодаря за поканата. — Хвърли парцала на пода. — Е, аз тръгвам. До скоро — рече и наперено излезе през вратата.

Съвсем до скоро, помисли си Джоана, загледана в самонадеяния и прекалено нафукан млад мъж, който бързо крачеше нагоре по хълма.