Джудит Гулд
Пещера на любовта (19)

2.

Ейприл лежеше по гръб на скелето, а лицето й се намираше само на около шейсет сантиметра от тавана. В момента работеше с малки кръгли раковини, които по цвят варираха от бледо розови до наситено оранжеви. За залепването им използваше бързо втвърдяващ се цимент. Внимателно следваше линиите, които бе нарисувала предварително, защото не искаше да допусне грешка и да започне отново цялата тази бавна и поглъщаше много време процедура.

Argopecten circularis, невесело си помисли тя. Никога не съм си представяла, че ще науча толкова много подробности за мидените черупки. Нито пък съм искала.

Занимаваше се с това от сутринта. На обяд спря само колкото да похапне. Уди си бе тръгнал, но тя бе останала да поработи допълнително. Оставаше след работно време всеки път, когато това беше възможно. Искаше да изненада Джоана след завръщането й от Монтесито.

Мечтаеше да успее да завърши целия таван. Вече й беше ясно, че няма да успее, но все пак беше постигнала огромен напредък. Таванът беше най-трудната част от проекта, защото през цялото време трябваше да работи високо във въздуха и легнала по гръб. Независимо от вентилаторите, които бяха монтирали, вътре беше задушно и горещо, а работата, която вършеше, бе твърде мръсна и уморителна.

Постави и последната раковина в края на реда и въздъхна с облекчение. Толкова за днес, рече си тя. И това е окончателно. Няколко пъти вече бе решавала да сложи край на работата си, но всеки път продължаваше отново, твърдо решена да приключи с тази част от тавана.

— Здравей там горе! — провикна се Джош, застанал на вратата.

— Здрасти — отвърна Ейприл.

— Става късно. Не смяташ ли е, че е време да приключваш за днес?

— Тъкмо свършвам. Това е последната мидичка за деня.

Джош влезе в помещението и погледна към тавана. От свършената до момента работа ставаше ясно, че това ще се превърне в една изумително красива и екзотична стая, която нямаше аналог измежду нещата, които бе виждал до момента. Разликата между първоначалните скици и готовите участъци беше поразителна. И това изобщо не бе изненадващо, предвид огромната работа и търпението, което този проект изискваше.

Ейприл спусна крака от дъските, върху които лежеше, и слезе на по-долното ниво на скелето. Когато най-сетне скочи на земята, тя свали ръкавиците, които носеше, протегна ръце, изправи рамене и завъртя врата си няколко пъти.

— Тази работа е направо убийствена за ръцете и раменете — през смях обясни тя. — Не зная Микеланджело как е издържал. А и всички останали велики скулптури. Всичките те трябва да са умрели напълно сакати.

Джош също се разсмя.

— Резултатът обаче си струва усилията, нали?

Хубаво е отново да чуя смеха му, помисли си Ейприл. След заминаването на Джоана нямаше много смях в тази къща. Погледна към тавана и на лицето й се изписа задоволство.

— Да, така смятам — отвърна тя. — Мисля, че ще стане невероятно красиво.

— Слушай, защо не останеш за вечеря? Кони е приготвила нещо, а на мен не ми се яде сам. Освен това смятам, че след всичката работа, която свърши днес, заслужаваш поне свястно ядене.

Ейприл го погледна. В първия момент не знаеше какво да каже. После реши, че се държи глупаво. Тя също искаше да остане на вечеря, така че защо да отказва? Освен това смяташе, че Джош може би отново изпитва потребност да поговори с някого.

— Би било страхотно — отвърна тя. — Но… о, боже! Погледни ме само колко съм мърлява. Цялата съм покрита с прах и цимент.

— Няма нищо — успокои я Джош. — Можеш да се измиеш, или да си вземеш душ, ако желаеш.

— Само ще се измия — отвърна Ейприл и развърза голямата работна престилка, с която беше облечена. — Освен ако ти нямаш нищо против… Изглеждаш толкова елегантен и…

— А ти си работещ художник — прекъсна я Джош. — И в това няма нищо лошо.

— Ще пооправя нещата си тук и след това ще дойда в къщата — рече Ейприл.

— Страхотно! Можеш да дойдеш направо в къщата и да се измиеш в банята за гости. А, ако искаш, можеш да използваш банята в съблекалнята на басейна.

— Мисля, че ще предпочета съблекалнята — отговори Ейприл. — Вече започвам да свиквам с нея.

Джош се разсмя.

— Добре. Ще се видим на терасата.

След като той си тръгна, Ейприл набързо подреди помещението, приготвяйки го за работата на следващия ден, и събра инструментите, които се нуждаеха от измиване. Постави ги в една кофа, както правеше всеки ден, взе чантата си, загаси осветлението и излезе, затваряйки френските врати след себе си. Влезе в една от баните в съблекалнята, където почисти и подсуши инструментите си.

После се погледна в огледалото.

— Безнадеждна работа — промърмори тя, приковала поглед върху отражението си. Изми ръцете си до раменете, опитвайки се да свали праха и цимента, полепнали по тя. След това внимателно изми лицето и шията си. Избърса се и отново вдигна поглед към огледалото.

— Косата ми! — изпъшка тя, видяла тънкия пласт бял цимент полепнал по главата й. — Все едно че участвам в гимназиална пиеса и се опитвам да изглеждам по-възрастна отколкото съм в действителност. Безуспешно при това.

Взе четката си и започна да разресва дългата си коса. Не постигна кой знае какъв резултат.

— Безнадеждна работа — повтори тя. — Абсолютно безнадеждна. — Най-накрая остави четката и въздъхна. — Майната му, тогава! — възкликна Ейприл. — Не мога да направя нищо повече. И Джош ще трябва да ме приеме такава каквато съм.

Изтупа праха от раменете и бюста си, след което взе чантата, мина по мостчето до басейна и излезе на терасата пред къщата.

Целият район бе преобразен през времето, което бе прекарала в банята. Навсякъде горяха свещи, поставени във ветроустойчиви купи, а масата, застлана със снежнобяла ленена покривка, беше подредена за вечеря. Чинии от провансалски порцелан, блестящи сребърни прибори и кристални чаши за вино. На средата на масата бе поставена посадена в саксия орхидея, а деликатните й цветчета се спускаха чак до покривката. Ейприл се приближи и ги разгледа по-внимателно. Изпита почти непреодолимо желание да протегне ръка и да ги погали.

— Много са красиви, нали?

Обърна се и видя Джош, който се приближаваше откъм къщата, понесъл бутилка вино.

— Великолепни са — отвърна тя. — И изглеждат толкова крехки.

— Тези са от вида Barkeria spectabilis — обясни той. Издърпа един от столовете и я покани да седне. — Ето, седни тук. Кони всеки момент ще сервира вечерята.

Ейприл зае предложеното й място.

— Благодаря, Джош.

Той се настани срещу нея, напълни чашата й с вино, а след това сипа и на себе си.

— За… за теб, Микеланджело — рече той и вдигна чаша. — Всъщност, може би трябваше да кажа Микеланджела. — И за онзи необикновено красив таван на налудничавата пещера, замислена от Джоана.

Ейприл се усмихна и също вдигна чаша.

— И за теб — отвърна тя — и за твоите невероятно красиви орхидеи.

Двамата тъкмо отпиваха от чашите си, когато Кони се появи, понесла поднос, отрупан с храна.

— Ще ви оставя да си сервирате сами — заяви тя и остави подноса на масата, — защото трябва вече да тръгвам.

— Няма проблем, Кони — увери я Джош. — И благодаря, че приготви всичко това.

— Няма нищо — отвърна тя и се усмихна на Джош. — Знаеш, че нямам нищо против. — После, вирнала едва доловимо брадичка, насочи към Ейприл сънливите си на вид очи, в които сякаш се спотайваше някаква зловеща тайна. — Желая ви приятна вечеря.

— Благодаря — кимна Ейприл.

Кони се обърна и бързо се скри в къщата.

Когато се изгуби от погледа им, Ейприл погледна изпитателно Джош.

— Понякога си мисля, че тя не ме харесва много.

Джош изненадано вдигна вежди.

— Защо смяташ така? — попита я и се зае да сервира вечерята. Сложи салата в чиниите им, после добави пиле, печени картофи и зелен фасул.

— Благодаря ти — рече Ейприл. — Изглежда много вкусно.

— А на вкус е още по-хубаво — увери я Джош.

— Великолепният вкус се дължи на подправките, които Кони използва. А сега ми кажи защо смяташ, че не те харесва.

— О, не зная точно. Просто имам такова чувство. Искам да кажа, че тя се държи учтиво, но сякаш винаги е нащрек. Като че ли не й харесва факта, че сме приятели.

— Говориш за теб и мен?

— Не, не това имам предвид — отвърна Ейприл.

— Добре де, може би и това също. — Тя се засмя. — Но мисля, че не одобрява и приятелството ми с Джоана. Може би си мисли, че съм заела мястото й или нещо подобно. Зная, че те двете с Джоана са много близки.

— О, да — съгласи се Джош. — Това със сигурност е така. Но Джоана има много други приятели и Кони никога не е имала нищо против тях. — Той замислено задъвка парче пържено пиле.

— Е, възможно е да се заблуждавам. — Ейприл сви рамене. — Но не мога да се отърва от това чувство. Може причината да се крие във факта, че съм тук всеки ден, а двете с Джоана прекарваме твърде много време заедно. Време, които тя при нормални обстоятелства би прекарвала с Кони.

Джош спря да се храни и я погледна.

— Досега не се бях замислял върху това — отбеляза той, — но в думите ти може би има известна истина. Джоана винаги досега се е доверявала на Кони, която е като член на семейството.

— Зная — въздъхна Ейприл. — И аз не искам да… ами, не бих искала да променям това. Особено пък сега. — Тя опита картофите. — О, фантастични са.

— Нали ти казах — с усмивка отвърна Джош. — Чуй ме, Ейприл. Искам да знаеш, че не променяш абсолютно нищо. Напълно естествено е Джоана да започне да ти се доверява. Вие двете си приличате твърде много. Но ти сигурно знаеш това.

Ейприл кимна.

— О, да — съгласи се тя.

— Ето това имах предвид. Така че не се тревожи за нищо. Повярвай ми, Кони може да се справи с положението. Може и да е дребничка, но иначе е изключително корава. Но истината е, че Джоана намери сродна душа в твое лице и аз благодаря на съдбата за това.

Ейприл се усмихна.

— Аз също. Не съм имала приятелка като нея от… ами, май никога. Не и като Джоана. — Замълча и дълбоко си пое дъх. Очите й овлажняха, но тя категорично не желаеше да плаче. Не и пред Джош. Бързо вдигна чашата си и отпи глътка вино, осъзнала, че Джош я наблюдава от другата страна на масата.

 

 

Джоана реши още веднъж да провери грима си преди началото на вечерята. Включи осветлението в разкошната баня, облицована с мрамор и безброй бляскави огледала, и се стресна от многобройните си отражения, които като че ли я наблюдаваха от всички страни. Върху огромния тоалетен плот имаше три големи гардении, от които се разнасяше сладък аромат. Джоана се приближи до огледалото, поставено над една от позлатените мивки, и се погледна отблизо.

Не е зле, помисли си тя и се отдръпна назад. Не, никак не е зле. От мен сякаш се излъчва някакво сияние. Усмихна се печално. Породено от щастие и крепко здраве? Ха!

Отново доближи лице до огледалото. Но… все пак бих могла да използвам малко повече пудра. Взе малката си пудриера и положи тънък пласт Сънсет на Живанши по скулите си.

Отдръпна се назад и се огледа отново. Така е добре, реши тя. Тази вечер отвсякъде ще съм заобиколена със загоряла, бронзова плът, така че изобщо няма да се отличавам от останалите. Кристина и приятелите й боготворяха слънцето и обикаляха планетата, преследвайки го. Затова обикновено бяха силно загорели през цялата година. Твърде загорели, помисли си Джоана. А това не е добре за кожата им. Голяма част от тях плащаха цели състояния на лекарите си, за да поправят нанесените от силното слънце поражения, а след това тръгваха отново по света и повтаряха абсолютно същата грешка.

Джоана затвори пудриерата, отдръпна се назад и се огледа в цял ръст. После се завъртя пред огледалата. Тоалетът е много красив, помисли си тя. Облечена беше със златиста на цвят блуза от копринен муселин с дълги ръкави, комбинирана с дълъг шал от същата материя. Финият й панталон беше в същия цвят. Тоалетът беше произведение на Шанел. Напълно в неин стил. Знаеше, че изглежда небрежно-елегантна, сякаш без никакви усилия бе постигнала този великолепен шик.

Ако само знаеха колко много време е нужно, за да може една жена да изглежда така сякаш изобщо не се е занимавала с външния си вид!

Разлюля с пръст едната си обица и се загледа в играта на светлината по камъните й. Обичаше тези обици, защото Джош, който на времето изобщо не можеше да си ги позволи, някак си бе успял да намери парите и да й ги купи като сватбен подарък. Бяха изработени от злато и украсени с малки рубини и диаманти. По-късно, за първата годишнина от сватбата им, той й подари огърлица, изработена от същото злато и украсена със същите камъни. Джоана не ги носеше често, но с огромно удоволствие си ги слагаше при всеки подходящ случай. Тази вечер се бе постарала специално заради Кристина, защото сестра й винаги правеше същото, когато присъстваше на някое от редките партита, организирани от Джош и Джоана. Освен това искаше да изглежда в най-добрата си форма, когато съобщава на Кристина лошата новина.

Върна се в спалнята и вдиша сладкия аромат на красиво аранжираните цветя. Кристина се е опитала да направи всичко съвършено, помисли си тя. Наведе си и допря носа си до една огромна розова роза.

— Великолепно! — изрече на глас тя. Леглото й беше застлано с чаршафи от най-фин лен, а на масичката до леглото й бяха подредени последните нашумели книги и списания. В стаята имаше и малък хладилник, зареден с всякакви напитки. Имаше още бар и кошница с пресни плодове. Банята беше пълна с гардении и луксозни тоалетни принадлежности и козметика. Кристина очевидно знаеше как да глези гостите си.

Джоана седна на ръба на леглото и обу високите си сандали с марката на „Маноло Бланик“. Изпъна краката си напред и ги огледа с възхищение. Обувките, които чудесно се съчетаваха с тоалета й, бяха украсени с малки кристални камъчета.

Предполагам, че се държа като пълна глупачка, помисли си тя. Да се занимавам с такива повърхностни неща в подобен момент… Но те поне ми действат… разсейващо.

Не че очакваше партито с голямо нетърпение. Не и тази вечер. Заради сестра си обаче реши да не протестира. Беше пристигнала в Монтесито, за да каже лично на Кристина — смяташе, че е жизненоважно да постъпи точно по този начин — и се бе надявала да проведе един задушевен разговор със сестра си на четири очи. Предполагаше, че Кристина ще се зарадва на компанията й и макар че новината, която се канеше да й съобщи, беше ужасно трагична сама по себе си, Джоана се надяваше да успее да отклони вниманието на сестра си от депресията, в която бе изпаднала след развода.

Кристина обаче се оказа пълна с изненади. Посрещна я в приповдигнато настроение и нито веднъж не спомена името на Руди — бившия й съпруг, — нито пък отвори дума за самотата, която я измъчваше след всеки преживян развод.

Какво всъщност става? — чудеше се Джоана. Познаваше сестра си достатъчно добре, за да знае, че съзнанието на Кристина е заето от някакъв нов, грандиозен план. Как иначе да си обясни доброто настроение и веселието, така нетипични за сестра й?

Джоана взе чантата си от леглото. Извади отвътре малко шишенце с лекарства, отвори капачето и извади две ханчета. Пресегна се за чашата с минерална вода, поставена на нощното шкафче, и ги глътна. Това е предпазна мярка, каза си тя. В случай че ненадейно ме връхлети някое от онези ужасни главоболия.

Но аз съм добре, мислено възкликна тя. Наистина. Само че наистина трябва да поговоря с Кристина. Още тази вечер.

Отлагаше този разговор от мига, в който бе пристигнала, като все си повтаряше, че разполага с достатъчно време. Времето обаче бе минало неусетно и Джоана вече трябваше да се прибира у дома. А все още не бе разговаряла със сестра си. Двете бяха толкова заети през цялото време, а и Кристина изглеждаше толкова щастлива и развълнувана, че на Джоана никак не й се искаше да я разстройва.

Някой тихичко почука на вратата. Джоана стана и отвори.

— Готова ли си, скъпа? — попита Кристина и надникна в стаята с големите си, изпълнени с тревога очи.

— Да — усмихна се Джоана. — Готова съм.

— О, изглеждаш великолепно! — възкликна Кристина и влезе в стаята. — Истинска красавица! Не зная как го постигаш. При положение, че изобщо не се стараеш. За разлика от мен, която прекарвам часове наред пред огледалото и накрая, изтощена до смърт, установявам, че изглеждам що-годе добре.

Джоана изразително завъртя очи.

— Кристина — ласкаво възрази тя, — ти изглеждаш фантастично и го знаеш. Но ако искаш да си изпросиш комплимент, значи си дошла точно при когото трябва. Наистина изглеждаш прекрасно, а роклята, с която си облечена, сякаш е правена точно за теб.

— Но това наистина е така — увери я Кристина. — Уши ми я Джозефъс Тимистър в Париж. Бяха нужни четири, не обичайните три, скъпа, а четири проби. — Завъртя се из стаята, облечена в изящната, дълга до пода рокля, а след това застана на едно място и погледна Джоана. — Божествена е, нали?

— Неописуемо красива — увери я Джоана. И говореше напълно сериозно. Роклята беше истинско произведение на изкуството, изработена от коприна и тюл в бледо розов, почти телесен цвят. Кристина бе довършила картината с огромни диамантени обици, диамантена огърлица и диамантени гривни и пръстени.

— Е — Кристина тръсна изрусените си къдрици, — време е да вървим, нали? Бихме могли да пийнем по едно питие, преди да пристигнат гостите.

Кристина излезе първа. Джоана я последва веднага. Двете заедно влязоха в просторната, застлана с мрамор, всекидневна, за да изчакат пристигането на гостите.

 

 

Вечерята беше свършила и гостите си бяха заминали. Джоана и Кристина седяха в разкошната зимна градина на Кристина — огромно помещение, издържано в стил неокласицизъм, от прозорците на което се разкриваше прекрасна гледка към красиво осветените градини, басейна и водата, спускаща се на каскади от шадраваните по хълма.

Джоана намираше стаята за малко зловеща заради многобройните мраморни бюстове, подредени край стената, и изобилието от статуи и антични предмети. Толкова много студен мрамор, помисли си тя. И толкова много отдавна измрели хора. Толкова много осакатени тела.

Кристина я погледна и веднага осъзна, че сестра й изгаря от желание да сподели нещо. Дръпна от цигарата си и заговори:

— Забавлява ли се тази вечер? — попита и издиша облак дим.

— Да — кимна Джоана. — Беше забавно и напълно различно от официалните вечери, които обикновено посещавам.

Кристина я зяпна за момент.

— Забавно? — Смехът й прозвуча като кашлица. — Е, предполагам, че това е нещо като погребален звън. Не си прекарала добре, нали?

— Напротив, Кристина — възрази Джоана. — Аз просто… предполагам, че просто бях малко разсеяна. Нищо повече.

На лицето на Кристина се появи сериозно изражение.

— Не ми казвай, че имаш проблем с Джош.

Джоана поклати глава.

— Няма нищо такова — увери я тя и се разсмя.

— Можеш да ми се довериш, Джоана — рече Кристина и седна по-близо до нея. — Познавам мъжете. Повярвай ми, мила сестричке, всички те са прасета. — На лицето й за миг се изписа странно изражение. — Е… поне повечето от тях — коригира се бързо.

Джоана отново се засмя.

— Не, не, не! — весело извика тя. — Заблуждаваш се, Кристина. Няма нищо общо с Джош!

— А с какво тогава? — попита Кристина и издиша облак дим.

Джоана се огледа наоколо.

— Защо не излезем на терасата? — предложи тя. — Не бих искала да ме чуе някой от прислугата.

— Сериозно ли говориш? — възкликна Кристина. — Те вдигат толкова силен шум в кухнята, че не биха чули и топовен изстрел.

— Възнамерявам да споделя с теб една много голяма тайна, Кристина. И ще се чувствам далеч по-комфортно, ако сме сами.

Кристина мигновено се изправи и подаде ръка на Джоана.

— Да вървим — рече. — Така ме заинтригува с тази твоя тайна, че съм готова да вървя чак да Санта Барбара, за да я чуя.

Джоана пое ръката й и се изправи. После я последва отвън на терасата, където се настинаха на два удобни шезлонга. Духаше лек ветрец и Джоана изпита истинско удоволствие от хладния му допир до кожата й.

— Добре — рече Кристина докато се опитваше да запали поредната цигара, — кажи ми сега какво става.

Преди да заговори Джоана се вгледа напрегнато в очите на Кристина.

— Онова, което ще ти кажа, трябва да си остане между нас — заяви тя. — Искам да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого.

— Знаеш, че можеш да ми имаш доверие.

— Говоря напълно сериозно, Кристина. Не искам да казваш на когото и да било — настоя Джоана. — Все едно, че отново сме малки момиченца и заговорничим срещу татко. Само че този път тайната, която трябва да опазиш, е далеч по-важна.

Очите на Кристина се разшириха от учудване, но тя запази мълчание.

— Обещаваш ли? — попита Джоана.

Кристина бавно кимна.

— Да — отвърна. В душата й започна да се прокрадва някакво ужасно предчувствие. Джоана никога преди не се бе държала по този начин.

Джоана погледна сестра си право в очите.

— Аз умирам, Кристина — простичко рече тя.

— К-к-какво искаш да кажеш? — запелтечи сестра й, а разширените й от уплаха очи трескаво проблеснаха в мрака.

— Точно това, което чу — спокойно обясни Джоана. — Болна съм от рак на мозъка и ми остават още няколко месеца. В най-добрия случай.

Лицето на Кристина се сгърчи болезнено и на него се изписа смесица от недоверие, страх и неподправен ужас.

— Но… но… но… — несвързано зашептя тя. Очите й се напълниха със сълзи. — Джоана! Това не може да е истина! — дрезгаво промълви накрая.

— Вярно е — увери я Джоана. — И аз исках ти да узнаеш истината. Защото си моя сестра и имаш право да знаеш.

Кристина скочи от шезлонга, седна до Джоана и я хвана с две ръце за раменете.

— Кажи ми, че лъжеш — проплака тя. — Кажи ми, че лъжеш.

Джоана внимателно отмести ръцете на Кристина от раменете си и ги стисна в своите.

— Не те лъжа, Кристина. През целия си живот не съм била толкова сериозна. — Вдигна поглед към сестра си, която вече ридаеше неудържимо. — Ужасно съжалявам, че трябваше да ти причиня това, но смятам, че бях длъжна да ти кажа истината.

Ръцете на Кристина се тресяха неудържимо. Едва намери сили да проговори, задавена от сълзи.

— Ами Джош? — прошепна тя. — Той знае ли?

Джоана кимна.

— Да, знае. А сега ще ти кажа същото, което казах и на него. Искам животът на всички ни да продължи, както и преди. Настоявам да живеем нормално, доколкото това е възможно, до самия край. Можеш ли да ме разбереш?

— Нормално ли? — избухна Кристина.

— Да — отвърна Джоана и я погледна право в очите. — Колкото е възможно по-нормално. Заради мен.

Кристина я изгледа изпитателно и за момент остана напълно неподвижна.

— Струва ми се, че разбирам — най-сетне изрече тя.

— Искам всички ние да бъдем силни — отбеляза Джоана — и зная, че това не е никак лесно.

Кристина се изправи и погледна към сестра си. Очите й блестяха от сълзи.

— Знаеш, че аз мога да бъда силна! — заяви тя. — Прекрасно знаеш, че каквото и да се случи, каквато и бъркотия да възникне в живота ми, дълбоко в душата си аз съм силна и издръжлива като вол! И съм готова да направя всичко за теб!

Джоана също се изправи, прегърна Кристина през рамото и я целуна по бузата.

— Зная — увери я тя. — И затова те обичам толкова.

Кристина я притисна към себе си.

— Ако имаш нужда от помощ, каквато и да е помощ, Джоана, аз съм насреща — прошепна й тя.

Вятърът отвя думите й, а след това ги върна обратно като едва доловимо ехо. Кристина се заслуша в тях и се запита дали е напълно искрена. Затвори очи и се опита да проясни мислите си. Не зная, объркано си помисли. Наистина вече не зная какво точно чувствам. Не зная какво всъщност мисля. Трябва обаче да мисля за себе си… за Питър…

 

 

Джош отпи глътка вино и погледна към Ейприл, седнала точно срещу него от другата страна на масата.

— Казаното от теб важи и за мен — отбеляза той. — И аз, като теб, никога не съм имал приятел като Джоана.

Ейприл долови тъжните нотки в гласа му. Надяваше се, че не бе тласнала разговора в болезнена за него посока.

— Джоана можеше да омъжи за всекиго, но…

— Ти си бил най-подходящият мъж за нея — прекъсна го Ейприл, насочила пръст към него.

Джош се усмихна с тъга.

— Можеш да си сигурна в това — заяви той. — Двамата като че ли бяхме родени един за друг.

За миг се загледа към далечните планини, а след това отново насочи вниманието си към Ейприл.

— Все едно, че стана чудо — продължи размишленията си той. — Когато се запознах с Джоана, аз си нямах нищичко. Разчитах единствено на работата, която ми осигури баща й. В края на всяка седмица успявах да спестя по около два долара. — Той се разсмя. — Но това като че ли нямаше никакво значение. Не и за Джоана. Тя беше красива и забавна, с неизчерпаема енергия, оригинални идеи и творческо въображение. Освен това вярваше в мен. Господи, бяхме толкова щастливи!

Отново се загледа в далечината и Ейприл забеляза болката, изписала се в очите му.

— Винаги съм смятала, че вие сте най-щастливата двойка, която съм срещала през живота си — подхвърли Ейприл, за да наруши проточилото се мълчание.

Той насочи поглед към нея.

— Така ли? Сериозно?

— Да — отвърна Ейприл и го погледна право в очите, които блестяха от непролети сълзи. — Двамата изглеждахте толкова добре заедно. И това все още е така. Притежавате връзка, каквато винаги съм искала. Каквато повечето хора на този свят искат.

Джош отвърна на погледа й и осъзна, че тя говори напълно сериозно. Даде си още сметка, че е самотна и все още се надява да срещне мъжа на мечтите си.

Сърцето му се сви от състрадание към нея, той се пресегна и докосна ръката й.

— Сигурен съм, че нещо подобно ще ти се случи и на теб, Ейприл — увери я той. — Ще видиш, че в крайна сметка, ще успееш да намериш мъжа на живота си.

Ейприл едва не подскочи, когато Джош я докосна, но веднага си напомни, че те двамата са приятели. Доверени, при това. Приятелството им беше напълно невинно. Въпреки това я бодна познатото чувство на вина, породено от факта, че изпитва огромно удоволствие при всяко негово докосване.

— Жена като теб не може да не попадне на подходящия човек — продължи Джош. — Първият ти брак се е оказал неуспешен, но това не означава, че трябва да се откажеш да опитваш. — Ръката му остана върху нейната още няколко мига, а после изведнъж му хрумна, че си бе позволил твърде голяма волност. Побърза да увери сам себе си, че това е само жест на приятелство и съчувствие. А и Ейприл като че ли нямаше нищо против.

Ако не беше Джоана, помисли си той. Бързо отдръпна ръката си, а ушите му пламнаха от смущение и вина. Не бива дори да допускам подобни мисли в главата си, каза си. Особено пък при сегашното положение.

— Благодаря ти за доверието — рече Ейприл и се усмихна насила. — Понякога имам нужда от подобно насърчение. Предполагам, че има моменти, в които не вярвам достатъчно в себе си.

— Какъв беше той? — попита Джош. — Имам предвид Роджър Удуърд. Или си пъхам носа в неща, които не са моя работа?

— Не, не — увери го Ейприл. — Нищо подобно. — Замълча и се замисли. — Роджър беше едно възхитително лайно — най-накрая изрече тя, а в гласа й за пръв път се прокраднаха нотки на веселие. — Бяхме женени четири години, но понякога ми се струва, че бракът ни е траял само две седмици. Две мъгляви седмици, почти изличени от паметта ми.

— Липсва ли ти Холивуд и бляскавият живот там? — попита Джош. — Била си омъжена за филмова звезда, в края на краищата. Животът ти сега сигурно е съвършено различен.

— Нищо подобно — категорично заяви Ейприл. — Когато се запознахме, Роджър беше абсолютно неизвестен, а аз следвах архитектура. — Погледна Джош и сви рамене. — Все същата стара история. Напуснах университета, за да го издържам. Той посещаваше курсове по актьорско майсторство и ходеше по прослушвания. Уговорката ни беше, че ще се върна на училище веднага щом той пробие в света на киното. Но — тя направи кратка пауза — когато Роджър наистина направи големия си пробив, той реши, че не желае да ме изпуска от погледа си. Подобно на повечето актьори си беше завършен его маниак. Искаше да се превърна в роб — на него самия и на проклетата му кариера. Аз обаче реших, че това не ме устройва. Исках да имам моя собствена кариера.

— Значи това предизвика разрива помежду ви?

— Да, в голяма степен — съгласи се тя. — Започнах да работя за една приятелка. Проектирах градини, работих с камък и фаянс. — Погледна Джош и се усмихна. — А също и с раковини.

Той се разсмя.

— И слава богу!

— В крайна сметка се споразумяхме да се разведем — продължи Ейприл. — С малката издръжка, която получих, си купих къщичката в планината.

— Малка издръжка? — попита Джош. — И защо малка?

— Защото не исках да съм длъжница на когото и да било — отвърна тя. — Най-малко пък на него. Исках свой собствен живот. А и по същото време получих сериозна поръчка по тези места. Останах очарована от природата. Останалото, както казват, е история.

— А аз зная, че работата ти те прави истински щастлива — отбеляза той.

Ейприл кимна.

— О, да. Обожавам работата си. Няма нищо лошо в това да бъда домакиня, но това не е единственото нещо, с което искам да се занимавам. Предполагам, че съм от хората, които искат хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло — продължи тя, — защото има дни, в които наистина копнея за семейство. — Вдигна очи и го погледна. — Семейство с много деца.

На лицето на Джош се изписа тъга.

— Да — съгласи се той. — И аз мечтая за същото. — Умълча се за момент, увесил глава. После изведнъж я изгледа с любопитство. — Беше ли щастлива като дете?

— Аз… аз… Ами… понякога, да — несигурно отвърна Ейприл. — Много често бях сама. Родителите ми бяха разведени. Майка ми работеше, а баща ми живееше на Източното крайбрежие и почти не го виждах.

— Позната история — въздъхна Джош. — Моите родители също бяха разведени и аз много рядко се виждах с баща си. Майка ми работеше, а аз бях оставен да се оправям както мога.

— Обзалагам се, че си бил много изобретателно хлапе — пошегува се Ейприл.

Той се усмихна.

— И още как! Постоянно кроях нещо. Спокойно мога да заявя, че на твърде крехка възраст научих твърде много за света около мен. — Вдигна поглед към нея. — Ами ти?

Ейприл сви рамене.

— Ами… и да, и не — отвърна тя. — Разполагах с голяма свобода, но винаги се опитвах да… ами все се стараех да направя така, че нещата да изглеждат по-добре отколкото са в действителност. Да изградя за себе си нещо по-добро от ситуацията, в която живеех.

Джош долови спотаената в гласа й болка, видя блесналите й от непролети сълзи очи и мигновено осъзна, че и той като дете бе изпитвал същите чувства.

— Нещата у дома не са ти харесвали и си искала да се махнеш от там? Да си създадеш по-добър и смислен живот?

Ейприл кимна утвърдително.

— Да — отвърна тя. — Ако трябва да бъда напълно откровена. — Разсмя се и го погледна. — Мразя този израз — заяви тя, — защото съм установила, че повечето хора го използват най-вече в случаите, в които се канят да ме излъжат.

Джош се ухили.

— Този, или да ти кажа истината… Всеки път, когато го чуя, зная, че ще ме излъжат. — Отпи от виното си и остави чашата на масата. — Хайде — подкани я той — довърши мисълта си. Искам да зная всичко за теб.

За Ейприл беше очевидно, че й говори сериозно. Искреният му интерес събуди странен трепет в душата й. Джош искаше да я опознае. Нея. Загледа се в ноктите на ръцете си и бавно заговори.

— Ами, бях започнала да казвам, че аз… срамувах се от бедността, в която живеехме… от евтините ни дрехи… от малкия ни и евтин апартамент в Западен Холивуд.

Погледна настрани и леко се изкашля.

— Сега, като се връщам назад във времето, изпитвам чувство на вина. Но в ония години наистина изпитвах срам — продължи тя. — Живеехме много близо до Бевърли Хилс, а повечето деца, които познавах, живееха в по-големи къщи, караха по-скъпи коли и носеха красиви дрехи. Някои от тях имаха братя и сестри. Имаше и такива с двама родители.

Джош я наблюдаваше безмълвно. Лицето му пламтеше и той стискаше безсилно зъби, като че ли възприемаше твърде лично всяка изречена от нея дума.

Ейприл забеляза ефекта, който думите й произведоха върху него, и се почувства силно засрамена. Гъста червенина плъзна нагоре по шията й и обхвана цялото й лице. Тя веднага отпи глътка вино, като едва не събори чашата си в бързината.

О, боже, помисли си Ейприл. Сега вече опропастих всичко. Този прекрасен мъж проявява истински интерес към мен, а аз успях да го отблъсна с тази моя жалка история. Никой, ама никой на този свят, не би искал да слуша разказите за нещастното ми детство.

А после изведнъж чу ласкавия му глас, който успя да стигне до съзнанието й въпреки отекващите в главата й оглушителни удари на сърцето й.

— Ейприл, струва ми се, че двамата с теб сме израснали на едно и също място.

Тя се обърна и го погледна. Напрежението бе изчезнало от лицето му. Хипнотичният поглед на очите му с цвят на аквамарин бе прикован върху лицето й, а на устните му играеше колеблива усмивка.

— Какво?… Аз… извинявай… — запелтечи тя. — Какво каза?

— Казах, че двамата с теб сигурно сме израснали на едно и също място, Ейприл — почти шепнешком отвърна той.

И за да я изненада докрай, протегна ръка и хвана нейната.

— Онова, което се опитвам да кажа, е, че и двамата сме се срамували от семействата си. Израснали сме в нищета, заобиколени от хора, които сме смятали за по-добри от нас. — Джош отново стисна ръката й.

Очите на Ейприл неочаквано се напълниха със сълзи. Беше толкова развълнувана, че не беше сигурна дали от гърлото й ще излезе глас, ако се опита да каже нещо.

— Знаех си, че трябва да има обяснение за мигновената симпатия, която изпитах към теб още при първата ни среща — рече той. — Въпросът не е само в това, че двете с Джоана имате едни и същи интереси и предпочитания. Веднага разбрах, че има и още нещо. И сега вече знам, че интуитивно съм разпознал тази наследена от детството ти тъга, която продължаваш да носиш в душата си. Почувствал съм, че мога да се идентифицирам с теб, защото и аз, като теб, нося бремето на не дотам щастливото си детство.

— На… наистина ли? — най-сетне успя да промълви тя.

— Можеш да си сигурна — увери я Джош. Взе салфетката си, пресегна се през масата и нежно избърса сълзите й. — Ето така. Сега си по-добре, нали?

— Да — отвърна. Искаше й се да можеше да го прегърне. — Много по-добре. Аз… чувствам се пълна глупачка, Джош. Извинявай. Направих сцена и…

— Шшт! — тихо прошепна той. — Не си правила никакви сцени. Просто ми разказа нещо за себе си, което е особено мъчително и болезнено. Но искам да знаеш, че си избра най-подходящия човек за слушател. — Усмихна й се от другата страна на масата и съвършените му зъби заблестяха на светлината на свещите. — Така че престани да се притесняваш и се усмихни. Намираш се в добра компания.

— О, Джош! — възкликна Ейприл. — Благодаря ти! Помислих си, че съм допуснала ужасна грешка, разкривайки пред теб толкова лични подробности от живота си. Но двамата с Джоана бяхте толкова добри с мен… дарихте ме с топлотата и щедростта на сърцата си, че аз като че ли се поувлякох малко…

— Няма нищо лошо в това да бъдеш самата себе си, Ейприл — увери я той. — И никога не забравяй, че в този дом се намираш в пълна безопасност.

— Благодаря, Джош. О, наистина се чувствам като идиот! — Тя нервно се засмя.

— Защото ми позволи да видя малка част от истинската ти същност ли? Ти просто беше напълно откровена, Ейприл. Нищо повече. Сега вероятно ще можеш по-добре да разбереш какво ми струваше да дойда при теб и да ти разкажа за заболяването на Джоана.

Двамата се разсмяха. Радваха се, че бяха открили толкова общи неща помежду си, които като че ли заздравиха още повече връзката помежду им.

— Предполагам, че една от причините, поради която бях толкова силно привлечен от Джоана и баща й — сериозно изтъкна той, — беше осъзнаването, че светът, в който живееха, бе съвършено различен от моя — красив, подреден и спокоен. Другата причина, разбира се, бяха орхидеите. Открих начин да направя света по-красиво място и да създам нови, още по-прекрасни видове.

— Разбирам за какво говориш — увери го Ейприл. — По-добре отколкото можеш да си представиш. Поради същата причина започнах да се занимавам с архитектура и дизайн. Пак затова работя върху акварелите на цветя и проектирам паркове и градини. А сега и изкуствена пещера. — Тя се усмихна. — Опитвах се да съградя ред и красота от хаоса. Търсех начин да направя нещата около себе си по-красиви и през цялото време… — Тя сви рамене.

— През цялото време си се чувствала като аутсайдер? — предположи Джош.

Ейприл кимна отново.

— Точно така. Сякаш все не съм на мястото си. Сякаш не принадлежа никъде. Където и да отида, каквото и да направя, не мога да избягам от това усещане. Като че ли целият останал свят членува в някакъв клуб, в който не съм допусната. В много редки случаи успявам да се преборя със себе си и да забравя за комплексите си. — Вдигна очи и го погледна. — Точно това се случи при първото ми гостуване тук, в този дом.

Джош се усмихна.

— Всичко казано до тук важи с пълна сила и за мен — увери я той. — И аз мисля, че това по някакъв начин е свързано с дълбокия срам, който сме изпитвали в детството си.

Ейприл веднага долови мъдростта в думите му.

— Склонна съм да се съглася с теб. И смятам, че не ни остава нищо друго, освен да се опитваме до края на живота си да се борим с наследството от нещастното си детство. — Вдигна глава и го погледна с блеснали очи.

Джош отвърна на погледа й, а след това изведнъж се размърда на стола си и плесна с ръце.

— Десерт! — обяви той. — Надявам се, че ти е останало място за още малко храна.

— Още?

— Да. Специалната плодова пита на Кони. Ти остани на мястото си, а аз ще изтичам до кухнята, за да я донеса.

Ейприл го изпрати с поглед, загледана във високото му гъвкаво тяло и точно в този момент осъзна, че е влюбена в него. Чувстваше се ужасно засрамена, но не можеше повече да отрича очевидното.

Аз съм безнадеждно влюбена в Джош Лоурънс, помисли си тя. В моя нов приятел. В съпруга на моята нова най-добра приятелка. Моята болна…

Не можа да довърши мисълта. Остро чувство на вина завладя душата й. Не мога да причиня това на Джоана, реши Ейприл. Нито пък на Джош. А и на себе си. От тук насетне ще поддържам с него само делови контакти. Особено в отсъствието на Джоана.

Колкото и да й харесваше времето, което бе прекарала насаме с Джош, в този момент й се искаше Джоана да не бе заминавала за Монтесито. Сипа си вино в чашата и отпи голяма глътка. Вкусът му този път не й се стори толкова вълшебен. Виното в чашата й имаше вкус на вина и угризения, на несбъднати копнежи, на ужасна измяна и подло предателство.

Когато Джош се върна, понесъл плодовата пита на Кони, Ейприл го посрещна с усмивка. Опитваше се да се преструва, доколкото това беше възможно при дадените обстоятелства.

Джош за момент я изгледа напрегнато, а след това отвърна на усмивката й. В кухнята бе споходен от плашещо прозрение: Започнал бе да се влюбва в Ейприл Удуърд. От тук насетне щеше да му се наложи да контролира силното привличане, което го тласкаше към нея и го караше да я желае отчаяно въпреки болезненото чувство на вина, разяждащо душата му.

О, боже! — мислено възкликна той. Как мога изобщо да мисля за подобни неща? Особено пък при състоянието на Джоана. Чувството обаче отказваше да изчезне. Беше си там, в сърцето му. Чувство, което нямаше как да отрече.