Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time to Say Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
kati(2013)
Разпознаване и корекция
orli(2014)

Издание:

Джудит Гулд. Пещера на любовта

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 2000

Редактор: Мария Борисова

ISBN: 954-701-165-0

История

  1. —Добавяне

Книга втора
Ейприл и Джош
Лятото и есента на 2000 година

1.

Ейприл седеше до голямата маса в кухнята, пиеше кафе и похапваше препечени филийки, намазани с масло и сладко — на едната от черен касис, а на другата от портокал. Сутрешният вестник лежеше на масата и тя го разлистваше докато се хранеше. Когато телефонът иззвъня, тя се пресегна към слушалката, без да отклонява поглед от материала, който четеше.

— Ало? — разсеяно рече.

— Ейприл?

Джош?

Мигновено остави вестника и насочи цялото си внимание към телефонния разговор. Защо, за бога, би могъл да й звъни у дома?

— Здрасти, Джош. Какво става?

— Аз… имам нужда да поговоря с теб — колебливо изрече той. — Ако… ако не възразяваш.

Какво се е случило, запита се Ейприл, а любопитството й се изостри до краен предел. В гласа му не се долавят обичайните жизнерадостни нотки, мислено отбеляза тя. Дори ми звучи прекалено сериозен.

— Разбира се, че не възразявам — веднага го увери тя. — Цялата съм в слух, Джош. Какво има? — Когато той не отговори веднага, тя додаде: — Гласът ти звучи много странно и като че ли изобщо не приличаш на себе си.

— Аз не съм… — започна той. — Аз… ами… бих предпочел да поговорим лично, ако нямаш нищо против. Става дума за нещо много важно, Ейприл. Никак не ми е приятно да те безпокоя, но наистина трябва да поговоря с някого. Много… много е важно.

— Разбира се, Джош — отвърна тя. — Няма проблем. Искаш ли да дойда у вас?

— Не — отвърна той. — Не, не искам. — Замълча за миг, а след това попита: — Имаш ли нещо против да се срещнем някъде? Много държа да обсъдим въпроса само двамата.

Мили боже! — помисли си Ейприл, той изглежда толкова… отчаян.

— Защо не дойдеш при мен, Джош? — предложи му тя. — Ще сваря прясно кафе. Какво ще кажеш?

— Би било чудесно, Ейприл — отвърна той. В гласа му се прокраднаха нотки на облекчение. — Ако е удобно, смятам да тръгна веднага.

— Няма проблем, Джош. Заповядай. Знаеш ли как да стигнеш до тук?

— Да — увери я той. — Джоана ми разказа всичко за дома ти. Не мисля, че бих могъл да го пропусна.

Долови познатите шеговити нотки, които за миг сякаш отново се появиха в гласа му, и изпита известно облекчение. Може би въпросът, който искаше да обсъдят, нямаше да се окаже чак толкова сериозен.

— Ще бъда при теб след около половин час. Така добре ли е?

— Идеално — увери го тя.

— До скоро.

— До скоро. — Ейприл затвори телефона и в продължение на няколко минути остана неподвижна, загледана право пред себе си. След това отново насочи вниманието си към вестника, но установи, че не успява да се концентрира върху написаното. Най-накрая се отказа, сгъна вестника и го отмести настрани. След това стана, за да приготви прясно кафе.

Какво би могло да става у тях, по дяволите? — запита се тя. Джош Лоурънс не би ми се обадил, ако въпросът не беше сериозен. И определено не би настоявал за поверителна среща на четири очи, ако не ставаше дума за нещо от изключително значение. Но какво? Дали внезапно не бяха решили, че вече не са доволни от работата й? Възможно ли е да са се отказали от проекта поради някаква причина?

Наведе се, за да изпразни филтъра на кафеварката в кофата за боклук, но не я уцели и влажната утайка от кафето се разпиля по пода.

— По дяволите! — възкликна Ейприл. Приближи се до мивката, откъсна няколко хартиени кърпи, за да почисти пода, и едва тогава си даде сметка, че ръцете й треперят.

Защо съм толкова нервна? — запита се тя. Дълбоко в душата си обаче знаеше отговора на този въпрос. Независимо от усилията, които полагаше, за да потисне чувствата си към Джош Лоурънс, те с всеки изминал ден ставаха все по-силни. А в случая изобщо не ставаше дума за приятелски чувства. Не, нищо подобно!

А сега и това! Каквото и да означава то.

Докато почистваше мръсотията по пода, Ейприл за пореден път си обеща, че независимо от намеренията на Джош, тя ще направи всичко възможно да овладее собствените си емоции. Щеше да го направи заради Джоана. Защото с времето Джоана се бе превърнала в сестрата, която Ейприл никога не бе имала, и тя не би допуснала нищо — най-малко пък чувствата й към Джош — да попречат на това приятелство.

 

 

Докато шофираше по планинския път Джоана от време на време поглеждаше към малката тъмно оранжева кутийка, превързана с кафява панделка, който лежеше на седалката до нея. Усмихваше се от удоволствие само при мисълта за нея. Когато видя красивия шал с марката на „Хермес“, изрисуван с изящни мотиви с мидички и раковини, тя мигновено реши, че трябва да го купи за Ейприл.

А днес, с току-що направена прическа, реши да мине през дома на Ейприл на път за вкъщи и да я изненада с красивия подарък. От известно време чакаше подходящ момент, за да й го даде, а нещо сутринта я подтикна да вземе кутийката със себе си, за да намине по-късно през дома на Ейприл.

Натисна спирачките пред един особено опасен участък от пътя, изчака да се размине с идващата срещу нея кола и едва след това продължи напред. Хвърли един поглед към малките вилички, накацали по планинския склон, отделен от пътя от дълбока клисура. Някои от тях едва се забелязваха сред буйната зеленина около тях, но според Джоана това беше част от очарованието им.

Намали скоростта, защото знаеше, че вече е съвсем близо до къщичката на Ейприл. Надяваше се, че ще успее да паркира зад колата на приятелката си, но веднага щом излезе от последния завой, забеляза, че свободното място зад джипа й вече беше заето.

От стария ленд круизър на Джош.

Джоана рязко натисна спирачките. Сърцето й се разтуптя, в главата й се завъртя вихър от предположения и догадки. В следващия миг натисна газта и бързо продължи нагоре по планинския път. Макар да смяташе, че това е малко вероятно, тя все пак не искаше някой от тях да забележи колата й.

Стигна до един кръстопът, зави вляво и спря на банкета край пътя. После остана неподвижно, загледана право пред себе си. Сърцето й все още препускаше като обезумяло, а ударите му отекваха оглушително в ушите й.

Мили боже, помисли си тя. Дори ръцете ми треперят.

Пое дълбоко въздух, като се опитваше да се успокои и да проясни главата си. След няколко минути погледна отново към красивия пакет на седалката до нея. Подаръкът, който с такова вълнение бе избрала за Ейприл. Внезапно се разсмя — в началото едва доловим, смехът й постепенно ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая цялото й тяло се разтресе от неудържимо веселие.

Направих го, помисли си тя. О, да, наистина успях да постигна почти всичко, което бях запланувала. Само че не очаквах, че ще изпитам такава… ревност. Че ще се почувствам толкова… изоставена и… предадена.

Смехът й бързо премина в плач. Безмълвно ронеше сълзи и се мразеше за ревността, изпълнила душата й — чувство, което винаги бе презирала. Мразеше не само себе си, но и Джош и Ейприл заради силната връзка, която бяха изградили помежду си. Връзка, създадена с нейна помощ и насърчавана ежедневно.

Разбира се, че ще отиде право при нея, помисли си тя. Това е напълно естествено. И аз би трябвало да съм благодарна, че тя присъства в живота на Джош и той може да излее душата си пред нея. Защото само един господ знае колко много се нуждае той от подкрепа в този момент.

Когато сълзите й най-сетне пресъхнаха, тя свали слънчевите си очила и избърса стъклата им с книжна кърпичка. После внезапно отново избухна в смях — не толкова силен този път, но все пак смях.

Ама че ирония, помисли си Джоана. Получих точно онова, което исках. Защо тогава не съм на седмото небе от щастие?

Едва сега започна да си дава сметка, че ще й трябва време, за да свикне с успеха на собствения си план. Каква глупачка съм била! Как не можах да предвидя, че ще бъда дълбоко засегната и наранена от факта, че Джош е привлечен от друга жена? Пък била тя и жена, избрана лично от мен.

Най-накрая отново запали колата и излезе обратно на пътя. Реши да слезе от планината по друг път, а след това да се прибере у дома. Докато пътуваше вълнението й постепенно намаля и тя се замисли отново за историята на заболяването си.

Когато научи, че е неизлечимо болна, Джоана веднага реши, че трябва да намери друга жена, която да я замести в сърцето на Джош. Знаеше, че независимо от красивата си външност, очарователен характер и силно мъжко присъствие, съпругът й се нуждаеше от подкрепата на партньор в живота. Физически, емоционално и духовно. Но нима това не важеше за всички хора?

Силната й любов към Джош я подтикна да потърси жена, която да заеме нейното място след смъртта й. Най-напред се спря на печелещата все по-голяма популярност декораторка на вътрешен дизайн Джули Джилет. Джоана я нае, за да й помогне при избора на тапети и дамаски, които можеха да се поръчат по каталози единствено от утвърдени декоратори, и остана силно заинтригувана от нея. Първоначално дори си помисли, че тя може да се окаже съвършения избор. Само след няколко дни обаче Джоана разбра, че Джули, независимо от всичките й положителни качества — а те не бяха никак малко — е прекалено агресивна и напориста в желанието си да просперира и е обсебена от манията да се движи единствено в средите на много богатите и много известните. В това, само по себе си, нямаше нищо лошо, но безмилостните амбиции на Джули просто не се връзваха с начина на живот на Джош. В резултат на което Джоана заключи, че двамата няма да стигнат заедно далеч.

След това вниманието й бе привлечено от Рейчъл Люис, фотографка. Джоана се бе запознала с нея докато работеше върху книгата си за орхидеите. Първоначалната й идея включваше и снимки на различните видове орхидеи, които да илюстрират текста в книгата й и макар че на по-късен етап от работата предпочете рисунки, тя все пак интервюира няколко фотографи и внимателно проучи работата им. Така се запозна с Рейчъл, която се оказа великолепен фотограф и невероятна красавица. Двете проведоха поредица от разговори, при които Джоана установи, че на Рейчъл, която бе наистина прекрасна жена, й липсваше едно основно качество: беше емоционално нестабилна и не притежаваше вътрешната сила, на която да се опре Джош. Рейчъл едва успяваше да се справи със собствените си страхове и в никакъв случай не би могла да предложи морална опора на когото и да било.

Имаше и още няколко жени, на които Джоана се спря като на евентуални кандидатки за мястото й. Фрида, красивата, разведена собственичка на книжарница, сигурно щеше да се превърне в прекрасна съпруга на Джош, ако не се бе оказала лесбийка. А пък Лаура, младата и богата собственичка на конюшни, притежаваше изключително уравновесен и силен характер и бе дисциплинирана и тренирана не по-зле от породистите си арабски коне. За съжаление обаче, независимо от скъпите училища, които бе посещавала, тя бе твърде зле образована и слабо интелигентна.

Джоана въздъхна с облекчение, когато стъпи на магистралата и пое обратно към къщи. Всички тези неудачи вече са зад гърба ми, щастливо си помисли тя. Беше се отказала от търсенето и започваше да се примирява с мисълта, че на Джош ще му се наложи сам да направи съдбоносния избор, когато Ейприл се изпречи на пътя й. На техния път, напомни си тя. Ейприл, съвършената партньорка на Джош. Ейприл, която притежаваше завидна вътрешна сила и издръжливост и можеше да предложи на Джош цялата подкрепа, от която той се нуждаеше. Ейприл, която щедро се раздаваше и с радост приемаше приятелството на околните.

Джоана се усмихна, успяла да надделее над страховете и противоречивите емоции, изпълнили душата й. За момента поне. Вече с нетърпение очакваше началото на идната седмица, когато ще може да подари на Ейприл красивия шал с втъканите в него многоцветни мидени фигурки. Вече си представяше радостта, която щеше да се изпише на красивото й лице, след като разопакова подаръка. Много ще й хареса, доволно си помисли тя. И на двамата ще им хареса.

 

 

— И тя току-що ти каза всичко това? — загрижено възкликна Ейприл.

Джош кимна утвърдително.

— Струва ми се, че изобщо нямаше да ми каже, ако не бях попаднал случайно на противозачатъчните й хапчета. — Замълча за момент и се вгледа в изпълнените със състрадание очи на домакинята си. — Знаеш ли, Ейприл, двамата с Джоана прекалено дълго отлагахме момента, в който да създадем деца. Искахме да се уверим, че и двамата сме готови. И когато най-сетне това стана, Джоана престана да взима хапчета. Веднага след това научила, че е болна. — Замълча отново и поклати глава. — Поради което веднага започнала да ги взема отново. Не била сигурна дали ще живее достатъчно, за да износи бебето, а не искала по никакъв начин да застрашава живота на нероденото още дете.

Ейприл го гледаше изумено, опитвайки се да овладее бурята от емоции, която бушуваше в душата й. Беше толкова зашеметена от чутото, че й се струваше, че е изпаднала в шок. Случващото се с Джоана й се струваше някак си нереално. За момента поне.

— О, господи, Джош — промълви Ейприл, полагайки усилия да не заплаче. — Не зная какво да кажа. Мога само да те уверя, че ще направя всичко по силите си, за да помогна — заяви Ейприл. — Само кажи какво трябва да се направи и аз ще го сторя.

Джош се вгледа в очите й. Бяха огромни и тъжни, но до този момент Ейприл не бе проляла нито една сълза. Сигурен беше обаче, че сълзите ще дойдат по-късно, когато остане сама. Сведе очи към голямата чаша с кафе, която стоеше на масата пред него, а след това отново погледна към Ейприл.

— Благодаря ти — изрече тихо. — Аз… зная колко много обичаш Джоана. Иначе изобщо не бих ти казал. Дълбоко в душата си обаче чувствах, че трябва да ти кажа. Не само защото имах нужда да поговоря с някого, а защото вярвах, че точно ти непременно трябва да узнаеш истината. Убеден бях, че имаш право на това.

Ейприл се пресегна през масата и постави ръка върху неговата.

— Радвам се, че ми каза, Джош — промълви тя. — За мен е чест, че ме удостои с доверието си. И ти, разбира се, имаш право. Аз много обичам Джоана. Тя е толкова прекрасна, толкова… Не зная. Не познавам друг човек като нея. Казвала съм го вече десетки пъти, но за мен тя се превърна в сестрата, за която винаги съм мечтала.

Гласът й потрепери неуверено и тя замълча за момент, опитвайки се да възвърне самообладанието си.

— Аз… аз ви обичам и двамата, Джош — най-накрая рече тя и го погледна право в тъжните сини очи. Лицето й стана алено червено след това признание, но тя, въпреки всичко, продължи: — И ще бъда до вас до края. Каквото и да ми струва това.

Джош преглътна мъчително и стисна ръката й. О, боже, помисли си той. Ще ми се да имах смелостта да й кажа, че и аз изпитвам същите чувства. Да й кажа, че двамата с Джоана също я обичаме. Че аз я обичам. Струваше му се обаче, че това би било предателство по отношение на Джоана. Не можеше да изрече тези думи. И се чувстваше изменник, дори само защото позволяваше да си ги помисли.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб — най-сетне успя да каже той и се усмихна сковано. — Ти се държиш страхотно и с двама ни, Ейприл, и ние вече те възприемаме като член от семейството. Надявам се, че разбираш това. Мисля, че го разбираш.

Тя кимна утвърдително.

— Да — отвърна простичко. Погледна през прозореца към великолепната зеленина, обгърнала къщичката й, а след това отново се обърна към него.

— Само още нещо, Джош.

— Да?

— Не мисля, че е редно да споменавам пред Джоана, че вече си ми казал за заболяването й — отбеляза. — Смятам, че е редно да изчакам тя да ми каже.

Джош кимна безмълвно.

Ейприл издърпа ръката си от неговата и нервно прекара пръсти през косата си.

— Сигурна съм, че ще го направи и се надявам да е скоро.

— Предполагам, че ще стане точно така — дрезгаво отвърна той. Изкашля се леко, преди да продължи: — Тя… симптомите на болестта й стават все по-очевидни. Чести главоболия, замъглено зрение. Силните хапчета помагат само до известна степен и аз съм сигурен, че тя съвсем скоро ще ти се довери. Нали разбираш… да ти обясни какво става.

Ейприл кимна.

— Е, аз съм нейно разположение — тихо го увери тя.

— Благодаря ти отново, Ейприл. — Джош неловко се размърда на стола. — Мисля, че май е време да си вървя. Не зная по кое време ще се прибере Джоана, но искам да съм у дома, когато го направи. Малко се боя да я оставям сама, макар тя да смята, че това е напълно в реда на нещата.

— Нима смяташ, че положението е толкова сериозно? — попита Ейприл.

— И става все по-сериозно с всеки изминал ден — отвърна той и се изправи. Ейприл го последва веднага.

— Ако има нещо, което бих могла да направя през почивните дни, само ми кажи — заяви тя. — Можеш да ми се обаждаш по всяко време, Джош. Говоря напълно сериозно. По всяко време. Ще си бъда у дома през целия уикенд.

— Благодаря ти. — Джош се усмихна тъжно. — Нали разбираш, че от тук насетне двамата ще трябва да се доверим най-вече на инстинктите си и да реагираме според ситуацията?

— Да — отвърна Ейприл. — Предполагам, че имаш право.

Изпрати го до входната врата, а после и до дървеното мостче.

— Не забравяй, че съм изцяло на твое разположение — напомни му тя. — И не се колебай да ми позвъниш, ако имаш нужда от мен.

Джош отвърна на погледа й.

— Ще го направя — обеща той. Отчаяно му се искаше да протегне ръце и да я прегърне, да й благодари, да почувства топлината и опората на стройното й тяло.

В следващия момент Ейприл, която като че ли долови потребността му от утеха, обви ръце около него и го притисна към себе си.

— Трябва да бъдем силни заради Джоана — прошепна тя.

— Да — въздъхна Джош и отвърна на прегръдката. Веднага след това се отдръпна и тръгна по мостчето към колата си.

Ейприл го изпрати с поглед и му махна с ръка за довиждане. После се обърна и се прибра в къщата. Затвори вратата след себе си и се опря на нея. Чувствата й бяха по-объркани от всякога. Сълзите, които толкова дълго бе сдържала заради него, потекоха по лицето й. Плачеше заради Джоана. Заради Джош. И заради самата себе си.

 

 

Джош влезе с колата си в предния двор и с облекчение отбеляза, че мерцедесът на Джоана е вече там. Паркира, изхвърча от колата и се затича към задния килер, за да събуе обувките си. Изгаряше от нетърпение да я види. Чувстваше, че посещението му при Ейприл му бе вдъхнало нови сили. Не знаеше как точно, но предполагаше, че новопридобитата му решителност е плод на увереността му, че може да разчита на моралната й подкрепа и помощ.

Даваше си също така сметка, че решението му да сподели това ужасно бреме с Ейприл бе довело до заздравяване на връзката му с нея. Тръгнал си бе от дома й с прекрасно чувство в душата, което обаче го караше да се чувства малко виновен. Беше изпитал истинско удоволствие от разговора с нея и от посещението му в малката й къщичка — изключително уютна и гостоприемна, обзаведена с много вкус и въображение.

Домът й има същото онова излъчване, което и Джоана създава около себе си, помисли си той.

Озовал се в задния килер, той изведнъж осъзна, че е обут с чисто нови маратонки и не се налага да влиза в това специално помещение, в което обикновено събуваше работните си обувки. Тръгна към кухнята, но Джоана не беше там. Нямаше я и на терасата отвън. Джош излезе в антрето и се провикна към стаите на горния етаж. Не последва отговор. Подчинявайки се на някакъв неясен импулс, той се върна в кухнята, излезе на терасата, прекоси малкото мостче към басейна, мина през ябълковата градина и се приближи до реконструирания обор.

Забеляза я преди тя да почувства присъствието му. Джош я наблюдава известно време, застанал на вратата. Тя се разхождаше бавно из помещението, галеше с ръка повърхностите, украсени с мидени черупки, отдръпваше се леко назад и ги оглеждаше с критично око. После отново се приближаваше и ги докосваше. Джош пристъпи вътре в стаята.

— Джоана? — тихичко я повика той.

Тя се обърна към него. Изобщо не изглеждаше стресната. Джош с изненада видя красивата усмивка на лицето й. Съпругата му изглеждаше спокойна, в мир със себе си, щастлива дори.

— Ще стане много красиво, нали? — рече тя и хвана едната му ръка в своите.

— Да — кимна той и нежно стисна ръката й.

— В това помещение ще остане частица от мен самата, не мислиш ли? — попита и го погледна в очите.

— Това тук е истинско олицетворение на теб, Джоана — увери я той. — На твоите нестандартни идеи, на въображението ти. — Очите му внезапно се напълниха със сълзи.

Джоана вдигна ръка и ги избърса с върховете на пръстите си.

— Не искам сълзи — напомни му тя. — Нали не си забравил? Трябва да бъдем силни. А когато си отида, ще трябва да продължиш без мен. Ще трябва да довършиш нещата, които започнахме заедно. Ще трябва да продължиш да се усъвършенстваш и да твориш красота. — Замълча за момент, а след това го целуна леко по устните. — И не искам да го правиш сам — додаде тя.

 

 

Рано на следващата сутрин Джоана се събуди внезапно и подскочи в леглото. Нещо определено не беше наред, но не беше сигурна какво е то. Протегна ръка към Джош, но топлото му тяло не беше до нея.

Ето това е, с облекчение си помисли тя. Джош не е в леглото. Вече е станал и се занимава с нещо. Странно е как привикваме да спим с друг човек в едно легло, а после се тревожим, когато усетим, че него го няма.

Тя стана от леглото, облече халата си, прекоси боса спалнята и влезе в банята, където изпи първото болкоуспокояващо хапче за деня. Изми лицето и зъбите си, среса се и се погледна в огледалото.

Странно, помисли си Джоана. Изобщо не изглеждам болна. Всъщност, изглеждам дяволски добре. Усмихна се и загаси лампата. А сега да вървя да намеря съпруга си.

Тръгна надолу по коридора към стълбището, но когато мина край кабинета на Джош, забеляза, че вътре свети, а вратата е леко открехната. Надникна през процепа. Джош седеше зад бюрото си и се взираше в монитора на компютъра, изпълнен с думи и цифри, които тя не можеше да прочете от това разстояние. На бюрото пред него бяха натрупани няколко купчини листи. Някои от тях вероятно бяха статиите и бележките, които лично му бе препоръчала да прочете, а другите вероятно самият той бе разпечатал от интернет.

Почука тихичко на вратата и влезе в кабинета.

— Джош? — повика го тя.

Той подскочи изненадано и се обърна. Джоана веднага забеляза, че очите му бяха червени и уморени, с тъмни кръгове около тях. Косата му беше разрошена, а дрехите — измачкани. В стаята беше топло и задушно.

— Изглеждаш изтощен — разтревожено отбеляза Джоана.

Той кимна и се усмихна мрачно.

— Така е.

Тя се приближи до него, прегърна го през раменете и нежно прокара пръсти през косата му. Не й се налагаше да го пита какво прави, защото бе очевидно, но тя въпреки това го стори.

— И с какво се занимаваш?

— Аз… рових се в мрежата — дрезгаво отвърна Джош. — Аз… опитвах се да науча колкото е възможно повече за твоя… за твоя… — Вдигна глава и я погледна с измъчените си, тъжни очи.

— Можеш да го назовеш, Джош — тихичко рече Джоана и го погледна право в очите. — Рак. Видя ли? Това е само една дума.

— Аз… съжалявам, Джоана. Все още… Все още ми е трудно да повярвам, че това е истина.

За нея беше очевидно, че той едва успява да се пребори с напиращите в очите му сълзи.

Тя притисна главата му към себе си, след това се наведе и го целуна с много любов. Трябва да бъда силна, каза си тя, възпирайки собствените си сълзи. Обичаше го толкова много и знаеше, че тази нейна болест направо разбива сърцето му.

— С времето ще приемеш истината такава, каквато е, любими — увери го Джоана. Опита се да прогони тъгата от гласа си и отново разроши косата му. — А сега ми кажи какво точно правиш.

— Опитвам се да науча възможно най-много подробности — спокойно отвърна той. — Влязох в уеб страниците на Американската асоциация за лечение на рак на мозъка, на Обществото на болните от рак на мозъка, на Националния институт за лечение на мозъчните тумори, на Националната фондация за изследване на мозъчните тумори и на още много други подобни организации. Стоях пред компютъра цяла нощ, търсейки полезна информация. Вчера разговарях с доктор Солтцмън от Пало Алто, който отговори на всичките ми въпроси. Но аз все пак си помислих, че някъде може да попадна на друга, допълнителна информация.

— Нищо чудно, че си толкова изтощен — заключи тя. — Хайде, ела да слезем долу и да си приготвим прясно кафе. Освен ако не искаш да се изкъпеш и да си легнеш?

— Не — отвърна той. — Твърде съм превъзбуден, за да заспя. Да отидем да си направим кафе.

Хванати за ръце, отидоха в кухнята, където Джоана смля кафето и го приготви, докато Джош препече филийки, наля прясно изцеден портокалов сок и подреди масата на терасата. Когато най-сетне седнаха да закусят, топлите лъчи на слънцето вече започваха да пробиват през воала на сутрешната мъгла.

— Видях, че името на твоя лекар е включено в уеб страницата на асоциацията на най-известните лекари в страната — отбеляза Джош и отпи от кафето си.

— Зная — отвърна Джоана. — Точно от там научих за него. Искам да ти кажа, че сигурно съм влязла във всеки един сайт, в който може да се намери информация за формата на рак, от която страдам.

Джош остави чашата с кафето и я погледна в очите. В очите му гореше трескава възбуда.

— Джоана, сигурно знаеш, че напоследък се използват много нови техники, които правят лечението на мозъчните тумори далеч по-успешно от преди. Има и много…

— Джош — прекъсна го тя и твърдо отвърна на погледа му. — Зная всичко за тях, повярвай ми. Проучих цялата налична литература и обсъдих състоянието си с поне милион доктори. — Отпи от кафето си и остави чашата на масата. — Всички те ми казаха едно и също нещо. Единственото, което болният може да спечели, е допълнително време. Не много при това.

— А какво ще кажеш за някои от експерименталните изследвания, Джоана? — възкликна той. — Знаеш, че…

Джоана с все сила удари с юмрук по масата.

— Не! — извика тя. — Престани! Веднага! Не желая да те слушам повече! — Гласът й се прекърши и очите й се напълниха със сълзи.

Джош рязко скочи от стола, коленичи пред нея и я прегърна.

— О, Джоана! — проплака той. — Съжалявам. Аз само… Не искам да те гледам как се предаваш без борба. Все си мисля, че може да има нещо… Че може да се случи чудо и да се излекуваш. Животът ни просто не може… да свърши по… този начин.

— Погледни ме, Джош — спокойно изрече тя. Той вдигна очи и видя решимостта, изписана на лицето й.

— Казах ти го вече и преди — заяви тя. — Не искам да умра като татко. Не искам да изтърпя страховитите болки. И онова ужасно висене между живота и смъртта. Нямам никакво желание да се превръщам в опитно свинче. Не разбираш ли, Джош? Ако се подложа на всичко това, може и да остана на този свят още малко, но няма да живея. Вече съм взела решение, което за мен е окончателно. И се надявам ти да го уважиш.

Последва кратко мълчание, след което той бавно кимна с глава. Знаеше, че каквото и да каже, не би могъл да промени решението й. И въпреки това все още не можеше да приеме начина, по който тя — по негово мнение поне — подписваше смъртната си присъда.

— Джоана? — попита я той. — Не си ли ядосана? Не си ли изпълнена с омраза към съдбата?

Очите й проблеснаха за момент и тя кимна утвърдително.

— Да, бях сърдита, Джош. Проклинах и господ, и света, и съдбата. В началото поне. — Пое си дълбоко дъх и продължи: — Но сега… сега се примирих с неизбежното. Приех, че съм абсолютно безпомощна и не мога да победя.

Погледна го и се усмихна с тъга.

— Постигнах известно успокоение, Джош — най-накрая му рече тя. — И се надявам и ти да го постигнеш.

Наведе се и го целуна, а той с все сила я притисна към себе си.

— А сега да приключим с тази закуска, защото ми предстои много напрегнат ден — подкани го Джоана.

— И какво ще правиш? — попита той, изправи се и се върна на мястото си на масата.

— Трябва да започна да събирам багажа си — информира го тя. — Смятам да погостувам малко на Кристина. Не ми се иска да те оставям сам, но съм сигурна, че ще бъдеш много зает в оранжериите. Аз обаче трябва да отида при сестра си и да й кажа какво става. Лично, а не по телефона.

Той я изгледа едва ли не с изумление, възхитен от завидното й самообладание.

— Наистина ли смяташ, че е разумно да предприемеш подобно пътуване?

— Вече ти казах, че искам животът ни да продължи както преди. — После се разсмя. — Не бих казала, че очаквам това гостуване с нетърпение, но смятам, че съм длъжна да отида, Джош. Честно е да й го кажа лично.

Той кимна в знак на съгласие, макар че все още не я разбираше напълно.

— Днес ще ходиш ли в оранжериите? — попита Джоана.

Той поклати глава.

— Не, няма. През този уикенд нямам насрочени срещи, а Карл чудесно се справя и сам. Мислех да остана тук и да поработя малко в стаята за развъждане.

— Защо преди това не се опиташ да поспиш малко? — предложи тя. — Изглеждаш изтощен.

— Ще се опитам.

— Обещаваш ли?

Джош кимна.

— Да — с усмивка отвърна той.

Знаеше, обаче, че няма да го направи. Че не може да го направи. Не и в този момент.