Джудит Гулд
Пещера на любовта (17)

14.

Джош седеше на едно високо столче в мраморната баня и се взираше в пакетчето, което стискаше в ръка. Очите му бяха пълни със сълзи, на лицето му бе застинало изражение на смъртно ранено животно.

Защо така и не намерих достатъчно време, за да поговоря с нея? — питаше се той отново и отново. Отговорът на този въпрос му беше известен, разбира се. Беше прекарал последните няколко дни в оранжериите, потопен в несекващия водовъртеж на тежък, изнурителен труд. Всички работеха извънредно, изпълняваха поръчки, изолираха и лекува засегнатите от гнилеца растения, закупуваха нов разсад.

През цялото това време животът му у дома — връзката със съпругата му — бавно се превръщаше в кошмар.

Докато се взираше в пакетчето, Джош си мислеше, че Джоана като че ли се бе превърнала в съвършено различен човек. Беше станала потайна, студена, безразлична. Или пък, помисли си той, никога не съм я познавал както трябва.

Тази вечер смяташе да си легне рано, защото беше изтощен от умора. Отиде да я потърси и да я целуне за лека нощ. По-рано вечерта я бе видял пред компютъра в малкия й кабинет и затова отиде първо там. Компютърът обаче беше изключен, а Джоана не се виждаше никъде. Джош надникна в съседната баня, за да види дали случайно не е там, но вместо жена си намери това омразно пакетче, оставено върху мраморния плот. Дори не си бе направила труда да го скрие.

В първия момент беше просто стъписан от изненада. След това дойде болката. Почувства се толкова дълбоко наскърбен, че дори не почувства гнева, който просто нямаше как да не изпълни душата му. Отпусна се на онова столче, опитвайки се да реши какво да предприеме от тук нататък.

Трябва да се изправя пред нея и да я попитам направо. Още сега, реши той. Никакво отлагане повече. Никакви отстъпки и оправдания с прекомерната ми заетост. Това тук просто не търпи отлагане.

Грабна пакетчето и тръгна към кухнята на долния етаж, предположил, че тя е или там, или в зимната градина. Влезе в кухнята и я завари да си налива чаша вино.

Макар и с гръб към него, Джоана усети присъствието му.

— Искаш ли малко вино? — попита го. — Напълни чашата си догоре и се обърна да го погледне.

Джош застана точно пред нея и й показа отвратителното пакетче.

— Защо? — с измъчен глас попита.

Джоана видя пакетчето в ръката му и лицето й пребледня като на мъртвец. Чашата се изплъзна от пръстите й и се разби на пода, облицован с мексикански плочки. Из цялата кухня се разхвърчаха капчици вино и парченца стъкло.

— Защо, Джоана? — повтори Джош. — Обичаше я от цялата си душа, но в този момент му се искаше да я удари — нещо, което не бе правил никога през живота си. Преди тази вечер дори не си бе и помислял, че може да изпита подобно чувство.

— Аз… аз… — запелтечи Джоана. Внезапно от гърлото й се изтръгна изтерзан животински вой, очите й се напълниха със сълзи и тя изхвърча от кухнята, като газеше по разлятото вино и натрошеното стъкло.

Джош остана известно време на мястото си, загледан в бъркотията около него. След това отвори кофата за боклук и изсипа вътре пакетчето, пълно с противозачатъчни хапчета. Затръшна капака на кофата с все сила, обърна се и тръгна към спалнята им. Беше твърдо решен да разговаря с нея. Още тази вечер.

Опита се да влезе в спалнята, но вратата беше заключена.

— Джоана — извика той. — Моля те, скъпа, отвори вратата. Трябва да поговорим.

Не последва отговор и той започна да блъска с юмруци по вратата.

— Джоана! — изкрещя Джош. — Трябва да поговорим за случилото се. Сега. Отвори ми.

Долепи ухо до вратата, но отвътре не долиташе никакъв шум. Вдигна юмруци и понечи да почука отново, но изведнъж се почувства ужасно нелепо, застанал пред вратата на собствената си спалня, и се отказа.

Тя вече и без друго се чувства ужасно, помисли си той. Не бих искал да увеличавам страданията й.

Продължи надолу по коридора към стаята за гости. Тъкмо си лягаше, когато погледът му се спря на барчето, заредено с алкохол. Върху голям сребърен поднос бяха подредени няколко бутилки и чаши. Кофичката за лед беше празна, но това не беше чак толкова важно. Наля си щедра доза шотландско уиски, съблече халата си и излегнал се по гръб на леглото, се загледа в тавана. Никога преди не бе спал в тази стая и се чувстваше странно, без да усеща присъствието на Джоана до себе си. Питаше се дали изобщо ще успее да заспи. В главата му цареше истинска бъркотия, в душата му се бореха безброй противоречиви емоции. Погледна чашата с уиски, но реши, че не би искал, като капак на всичко, да страда и от махмурлук на следващия ден.

Каквото и да се случи обаче, реши той, утре е решителният ден. Двамата с Джоана ще разговаряме, каквото и да ни струва това. После, смазан от умора и изтощение, потъна в дълбок и здрав сън.

 

 

Джош се събуди рязко. Моментално осъзна, че не е в собственото си легло, отвори очи и бързо се огледа. Макар и леко дезориентиран, той веднага разбра къде се намира. След това си спомни случилото се предишната вечер.

Бавно седна в леглото и погледна часовника на нощното шкафче. Наближаваше седем сутринта. Изви глава към прозорците и през една пролука през спуснатите пердета видя, че денят отвън е сив и мрачен. Мъглата все още не се бе вдигнала и вероятно нямаше да го стори още няколко часа.

Спусна крака от леглото и стъпи на пода. После забеляза халата си, навлече го и се изправи. Протегна ръце, завъртя глава няколко пъти и се прозина шумно.

— Трябва да отида да потърся Джоана — изрече на глас той. — Веднага. Още в тази минути. — Даваше си сметка, че трябва да реагира на часа преди нещо да е осуетило намеренията му. Джоана току-виж изчезнала от къщи, преди да е успял да поговори с нея.

Излезе бос в антрето и тръгна към спалнята им. Вратата беше леко открехната, но той поспря и се ослуша, преди да влезе. Вътре цареше пълна тишина. И тогава чу някакъв звук, който долиташе от банята.

Тя плаче, нещастно си помисли Джош.

Бързо прекоси спалнята и отвори вратата на мраморната баня на Джоана. Тя седеше пред тоалетната масичка, стиснала главата си с ръце.

— Джоана! — повика я той. — Джоана, какво става? Какво се е случило? — Приближи се до нея и я обгърна с ръце, опитвайки се да я успокои.

Когато най-сетне риданията й затихнаха, тя се обърна и го погледна измъчено. Мокрото й от сълзи лице пламтеше, очите й бяха подпухнали и зачервени. Уморено отпусна глава на рамото му.

— Джоана, любима, Джоана… Моля те, кажи ми какво не е наред — разстроено попита Джош и я притисна към себе си.

Тя не каза нищо в отговор. Изправи се, приближи се до мивката и пусна студената вода. Бързо наплиска лицето си с леденостудена вода и го избърса с дебела бяла кърпа.

След това се обърна към него и се вгледа в сините му очи. От доста време насам отлагаше неизбежното, но в този момент си даде сметка, че е длъжна да му каже истината. Веднага. Той бе намерил противозачатъчните средства, а и болестта й прогресираше толкова бързо, че едва ли би могла да я крие от него още дълго.

— Трябва да поговорим — най-после рече тя и обви ръце около тялото си.

— Какво има, Джоана? — Джош се приближи до нея и я прегърна.

Тя виждаше паниката в очите му и си представяше мъчителната агония, която щеше да преживее този прекрасен мъж заради онова, което възнамеряваше да му каже.

Пресегна се и хвана едната му ръка.

— Нека първо си налеем по едно кафе и да излезем на терасата — предложи тя. — Съгласен ли си?

— Разбира се — отвърна той и стисна ръката й.

Двамата слязоха заедно в кухнята и се заеха с ежедневния ритуал по приготвянето на сутрешното кафе. Излязоха на терасата, обгърната от пухкавите вълма на сутрешната мъгла. Седнаха под големия чадър. И двамата бяха по халати и бавно отпиваха от горещото кафе.

Джош се пресегна и отново взе ръката й в своята. Не знаеше защо е толкова напрегнат, но не си спомняше друг път да се е чувствал по този начин.

— Аз… от известно време насам чувствам, че нещо не е наред, но, ако снощи не се бях ядосал толкова, след като намерих хапчетата…

Тя енергично тръсна глава.

— Не, Джош. Недей! Не си и помисляй дори да се обвиняваш за каквото и да било.

Сведе поглед към кафето в чашата си, сякаш се опитваше да открие там най-верните думи и най-безболезнения начин да му каже неизбежното. След това обаче проумя, че няма лесен начин и че е длъжна да му каже цялата истина.

Вдигна поглед към красивите му очи. Видя страха в тях и й се прииска да можеше да го прогони.

— Аз умирам — спокойно изрече Джоана.

Почувства как ръката му потрепери в нейната. Тялото му се разтресе като ухапано от отровна змия. Тъжните му очи се разшириха и той отвори уста, сякаш се опитваше да каже нещо.

— Не исках да ти казвам — продължи тя, — но вече просто нямам избор, Джош. Съвсем скоро ще умра.

— Ще умреш! — най-накрая прошепна той.

Тя кимна утвърдително.

— Да. Болестта прогресира много бързо…

— Каква болест? — прекъсна я Джош. Думите му прозвучаха почти гневно. — Какво, за бога, става с теб, Джоана?

— Рак, Джош — изрече тя. — Рак на мозъка. Нелечим.

В първия миг я изгледа така, сякаш смяташе, че си е загубила ума. После скочи от стола си, застана на колене, прегърна я през кръста, положи глава на гърдите й и с все сила я притисна към себе си.

— Сигурна ли си, Джоана? — едва чуто попита той.

— Да — отвърна тя и кимна с глава. Нежно погали косата му. — Абсолютно сигурна съм, Джош.

— Но… но… сигурно все може да се направи нещо! — извика той. — Няма да се спрем пред нищо. Ще се консултираме с най-добрите лекари. Най-добрите лекари в…

— Джош! — властно го прекъсна Джоана. — Сега трябва да ме изслушаш. — Замълча за момент, след което продължи със спокоен глас: — В най-добрия случай лекарите ще успеят да удължат живота ми само с няколко месеца. Като използват ужасяващи процедури, облъчване и химиотерапия.

— В такъв случай… — започна той.

— Не! — прекъсна го пак Джоана. — Изслушай ме. Аз отказвам да се подлагам на това лечение, за да спечеля няколко месеца повече, които ще се превърнат в агония за мен и за всички вас. — Обви ръце около раменете си. — Няма да умра като баща ми. В безкрайни страдания и мъки. В постоянна болка. Ще умра по мой си начин, Джош. С достойнство.

— Но… но… — отново запелтечи той.

— Никакво_ но_, Джош — меко възрази Джоана. — Не разбираш ли? Симптомите вече се проявяват. Силно главоболие и гадене. И с всеки изминал ден положението става все по-лошо. Зрението ми започна да се замъглява…

— Но как разбра? — попита той. — Кога ходи на лекар?

— През януари, когато отидох на пазар в Сан Франциско, посетих един лекар в Станфорд. Заради силните главоболия.

— Но не ми каза нищо — обвинително изрече той. — Та ти дори не си споменавала пред мен за тези главоболия.

Тя кимна.

— Така е — спокойно заяви тя. — Исках животът ни да продължи да тече в нормалното си русло. Колкото е възможно по-дълго. И все още го искам. Освен това лекарят ми предписа хапчета, които помагат срещу главоболието. Но сега искам да си наясно със симптомите на заболяването и с решенията, които взех.

— Какви решения?

— Искам да умра с достойнство — заяви Джоана. — Тук, у дома. Не желая да постъпвам в болница и не желая да се подлагам на никакви процедури, които биха удължили живота ми.

— Но…

— Вече ти казах, Джош. Никакво но. И не се опитвай да промениш решението ми. Защото то не подлежи на обсъждане. — Замълча и отчаяно се притисна към него. — Двамата с теб имахме прекрасен живот, любими. Бяхме благословени с най-скъпия дар на този свят — любовта, която споделяме. Мога да умра в мир, като зная това. Не разбираш ли?

Той кимна, но не беше съвсем сигурен, че разбира. Очите му се пълнеха със сълзи, но той полагаше отчаяни усилия да не позволи да потекат по лицето му. Все още не можеше напълно да осъзнае казаното от нея. Всичко му се струваше нереално като на кино. Имаше чувството, че това вече не е техният живот, а нечий друг.

— Джош? — повика го тя и стисна двете му ръце в своите. — Джош?

— Да? — Той вдигна глава и я погледна в очите.

— Искам да те помоля за една много важна услуга.

— Каквото пожелаеш — увери я той и сълзите потекоха по лицето му.

— Когато преди малко ти казах, че искам да продължим да живеем както преди, говорех напълно сериозно — започна тя. — Искам да живеем така, сякаш не се е случило нищо. Зная, че ще ни бъде трудно, но това е, което искам. И не желая никой друг да научава за заболяването ми. Освен ако не е абсолютно наложително, разбира се. Едно-единствено нещо би могло да ме направи щастлива в този момент и то е да продължим с живота сякаш ракът не съществува.

Той кимна, но не се осмели да проговори. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.

— Искам да продължиш да ходиш на работа всеки ден — продължи Джоана, — а аз ще изпълнявам обичайните си задължения тук. Съзнавам, че няма да е лесно, но държа на това.

— Кой… кой е твоят лекар? — успя да попита Джош.

— Приготвила съм ти списък — отвърна Джоана. — Намира се в най-горното дясно чекмедже на бюрото в кабинета ми. Имената и телефонните номера на всички лекари са вписани в него. Там ще намериш и няколко статии за заболяването ми, които ще ти помогнат да разбереш по-добре случващото се с мен.

Джош положи глава в скута й, а тя отново погали косата му, нежно прокара пръсти през кичурите му и се усмихна, почувствала топлия му дъх върху кожата си.

Странно, помисли си Джоана. Смятах, че ще плача през цялото време. Мислех си, че няма да успея да си наложа да говоря за това. Но… когато той е тук до мен и ме прегръща… когато сме заедно, всичко е много по-лесно.

Джош рязко изправи глава и я погледна.

— Това е причината, поради която си започнала да взимаш противозачатъчни хапчета, нали?

Тя кимна утвърдително.

— Научих за рака скоро след като започнахме опитите да забременея и затова реших, че не бива да го допускам. Не можех да съм сигурна, че ще живея достатъчно дълго, за да износя бебето. Освен това можеха да възникнат всевъзможни усложнения. — Не му каза, че би искала той да създаде дете с друга жена и че се надява той да стане баща на дете, което ще живее с двамата си родители. Не, щеше да изчака известно време преди да заговори за това. А и за много други неща.

— О, Джоана, ти си толкова силна! — прошепна Джош. — Да носиш това бреме сам-самичка през всичките тези месеци. Иска ми се да ми беше казала по-навреме и тогава нямаше да се чувстваш толкова самотна. Мисълта, че си ме изключила по този начин от живота си, ме кара да изпитвам гняв.

— Аз самата трябваше да приема нещата такива, каквито са, и да се примиря с неизбежния край, Джош — обясни му тя. — Преди това просто не можех да разговарям на тази тема. Не исках да те изолирам, но нямах сили да ти кажа, преди да съм готова.

— Радвам се, че го направи.

— Аз също, Джош. — Замълча за момент и разроши косата му. — А сега искам да се изправиш и да се приготвиш за работа. Нека това бъде поредният обикновен ден в живота ни. Ейприл ще дойде съвсем скоро. А също и Кони. Освен това имаме твърде много работа.

— Ти си луда, Джоана! — гневно възрази той. — Един обикновен ден след всичко това?

— Изобщо не съм луда — спокойно заяви тя. — И да, наистина искам да водим нормален и спокоен живот. Доколкото това е възможно.

— Ама ти сериозно ли говориш? — невярващо възкликна той.

— О, да — увери го Джоана. — И ще бъда ужасно разстроена, ако не станеш веднага и не отидеш да се приготвиш за работа. Моля те, опитай се да го направиш заради мен, Джош. Зная, че е трудно, но това е, което искам. Така ще направиш моя живот значително по-лесен.

Джош се изправи и погледна надолу към нея. Стори й се, че забелязва твърда решителност, изписала се в погледа му. Добре, помисли си тя. Той ще се опита да бъде смел. Но пък тя никога не се бе съмнявала в това.

— Върви — подкани го тя. — А преди да тръгнеш за работа, слез да ме целунеш за довиждане. Ако е възможно, ела си за обяд в обичайното време.

Той продължаваше да стои пред нея. Абсолютно неподвижен. Неспособен да се помръдне.

— Върви, Джош — отново го подкани тя. Съвсем тихичко този път.

Най-накрая той тръгна към къщата, а тя го изпрати с поглед, опитвайки се да запомни всяка негова стъпка, всяко помръдване на раменете му, всяко леко движение на ръцете му. За момент си помисли, че огромната любов, която изпитваше към него, ще я задуши, но веднага се овладя, твърдо решена да запази самообладание и да наложи контрол над сълзите, които напираха в очите й.

Все пак й се наложи да изтрие с пръст една самотна сълза. Джош, Джош, Джош, мислеше си тя. Ще ми липсваш. Ще ми липсваш толкова много.

После рязко изправи рамене и отпи глътка кафе.

Може и да умирам, помисли си тя, но все още не съм приключила задълженията си на този свят. Трябва да се погрижа за толкова много неща, преди да си отида.