Джудит Гулд
Пещера на любовта (16)

13.

Джош вдигна слушалката на телефона, който седеше на бюрото му в офиса.

— Ало?

— Господин Лоурънс?

Ледена тръпка пробяга по гръбнака на Джош. Познаваше този глас и той всеки път го караше да настръхва. В следващия миг обаче обхваналият го гняв измести първоначалния му смут и му позволи да възвърне самообладанието си. Опитвайки се да говори възможно най-спокойно, той рече:

— Да, господин Роси.

— Питах се дали случайно не си решил да приемеш предложението ми да откупя бизнеса ти.

Джош долови веселите нотки, прокрадващи се в гласа на негодника, и това го вбеси още повече. Неспособен да контролира гнева си нито миг повече, той изрева:

— Не! Нямам намерение да продавам. Нито на теб, нито на когото и да било друг!

С все сила затръшна слушалката и покри лицето си с ръце. Негодник! — мислено възкликна той. Долен и непочтен негодник! Пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои. В главата му препускаха безброй тревожни мисли.

Би трябвало веднага да се обадя в полицията. Но какво ще им кажа? Че след всеки проблем, с който се сблъскваме тук, в оранжериите, Питър Роси ми се обажда по телефона и ме пита дали съм готов да продавам?

Джош се изправи и излезе в приемната, като с все сила затръшна вратата след себе си.

— Луна — рече той без изобщо да погледне към секретарката си, — отивам си у дома. Който и да ме търси, просто запиши съобщението.

— Разбира се, шефе — отвърна тя и с разширени от изненада очи го видя да излиза през входната врата, затръшвайки я след себе си.

 

 

Джош с трясък затвори вратата на задния килер и тежко се отпусна на старата чамова пейка. Бавно развърза връзките на работните си обувки, изрита ги настрана, свали овлажнелите от пот чорапи и ги захвърли на пода.

— Джоана! — намръщено извика той. — Джоана!

Не последва отговор. Изправи се, изрита едната си обувка, която се плъзна по пода и се спря в единия крак на масата.

— Джоана! — отново извика Джош. — Джоана! — Запъти се към кухнята, твърдо решен да открие съпругата си.

Къде, по дяволите, се е дянала този път? — помисли си той. Започваше да му писва от тези постоянни техни разминавания. Цял ден никой не вдигаше телефона в къщата, а проклетата му съпруга отказваше да си купи мобилен апарат!

Отказът й не му направи кой знае какво впечатление в началото, но напоследък тази нейна упоритост го влудяваше. Нежеланието й да се снабди с клетъчен телефон му се струваше като част от някакъв заговор против него.

Джош огледа кухнята. Джоана я нямаше. Кони също. Нямаше и бележка. Обиколи всички стаи на първия етаж като викаше името на съпругата си. От Джоана нямаше и следа. На бегом се качи по стълбите на втория етаж. Извика я отново. Никакъв отговор.

Къде е, когато наистина имам нужда от нея?

С тежки стъпки слезе на първия етаж и се върна в килера, където нахлузи на краката си чифт гуменки. Излезе на терасата и погледна към басейна.

Никой не се виждаше наоколо.

Прекоси малкото мостче и огледа целия район около басейна.

Отново не видя никого. Мамка му!

Хукна през старата ябълкова градина, запъти се към изкуствената пещера и едва не се блъсна в Ейприл, която се появи измежду дърветата.

— Уха! — възкликна тя. — Защо е всичкото това бързане? — След това забеляза изражението на лицето му. — Какъв е проблемът, Джош?

— Джоана — през зъби процеди той. — Джоана е проблемът. Искам да кажа, че нещо става с нея, а на мен започна да ми писва.

— О-о, Джош, ама ти наистина си ужасно разстроен.

— Извинявай — рече той. — Аз просто…

— Ти просто не си на себе си — довърши вместо него тя. — И в това няма нищо лошо. Искаш ли да поговорим?

— Не — отвърна той. — Всъщност, не зная. Може би…

Ейприл го хвана за лакътя и го поведе нагоре по хълма към басейна.

— Хайде — подкани го тя. — Да отидем да поседнем. Струва ми се, че трябва да се поуспокоиш малко.

Седнаха до една от масичките, поставени по цялата дължина на басейна. Макар че денят беше изключително горещ и влажен, около басейна подухваше лек ветрец и Ейприл се надяваше, че прозрачната и хладна синя вода ще помогне на Джош да възвърне самообладанието си.

Забеляза тъжното поражение, изписало се на лицето му, и почувства силно безпокойство. Той е винаги толкова сърдечен, толкова непосредствен, помисли си тя, но, в края на краищата, дори и той не е безгрешен. Реши да го остави сам да реши дали иска да й се довери. Не желаеше да си пъха носа в личния му живот, макар че той, с поведението си, бе направил това напълно възможно.

— Видя ли се с нея на обяд? — попита Джош и я изгледа въпросително.

Ейприл поклати отрицателно глава.

— Не — отвърна. — Не съм я виждала през целия ден. Когато пристигнах тази сутрин, тя вече беше излязла.

— Странно — отбеляза той. Изглеждаше пообъркан и озадачен от всякога.

— Вероятно има някаква работа, Джош — усмихнато рече Ейприл. Опитваше се да успокои Джош, макар сама да не вярваше на думите си. Кой излиза от къщи още в осем сутринта, за да върши делова работа? Освен това дори и тя знаеше, че Джоана обикновено си е вкъщи за обяд.

Джош я погледна право в очите.

— Може би — отвърна той. — Но силно се съмнявам в това.

— Не е ли оставила бележка като друг път?

Той поклати глава.

— Не е. И това силно ме притеснява.

— О, хайде стига, Джош! — възкликна Ейприл. — Та тя почти винаги е до теб, нали? Сутрин, обед и вечер.

Джош въздъхна дълбоко.

— Да — призна той. — Предполагам, че имаш право, но напоследък… не зная. Все ми се струва, че с нея става нещо.

— На мен ми се струва, че ти просто си имал много тежък ден. И като че ли реагираш твърде остро.

Той кимна.

— Да, денят ми наистина беше тежък. — Протегна ръце над главата си. — И това е много меко казано. Всъщност, днешният ден беше един от най-лошите в живота ми, Ейприл.

— И какво толкова стана? Господин Хара пропусна да се отбие и да напълни джобовете ти с още стотина хилядарки, а? — Опитите й да разведри обстановката се оказаха безуспешни.

Джош се намръщи.

— Нищо подобно. Де да беше това. — Той се прегърби на стола си. — Но положението наистина е много сериозно. Струва ми се, че някой се опитва да саботира работата ни в оранжериите.

— Сериозно ли говориш? — изненадано възкликна тя.

— Напълно сериозно.

— Но откъде знаеш? Как би могъл да си сигурен?

Джош се поизправи на мястото си.

— Хайде да изпием по чаша вино — предложи той.

— О, Джош, наистина не мога. След няколко минути трябва да си тръгвам.

— Само една чаша? — настоя той.

Ейприл не можа да устои на молбата в гласа му. Знаеше, че той има нужда да поговори с някого.

— Ами… добре — отстъпи колебливо. — Но само една чаша.

— Ще изтичам да взема една бутилка и чаши — рече той. — Веднага се връщам.

Ейприл го изпрати с поглед, като се питаше какво толкова се бе случило в оранжериите. Джош очевидно беше силно разстроен, но може би затрудненията в бизнеса не бяха чак толкова сериозни. Може би лошото му настроение се дължеше на отсъствието на Джоана… Или пък тревогите му по нея само допълнително подсилваха сериозността на проблема в оранжериите.

Размишленията й бяха прекъснати от Уди, който внезапно застана до нея.

— О, боже, Уди! — възкликна тя. — Изплаши ме почти до смърт!

— Ти си се побъркала — тихо прошепна той, насочил към нея блесналите си черни очи.

— Какво?

— Играеш си с огъня, Ейприл — шепнешком я предупреди той. След това рязко се обърна и приключил работата си за деня, се отдалечи по посока на ябълковата градина.

Исусе, помисли си Ейприл, на този пък какъв му е проблемът? Май ще трябва пак да си поговоря с него. Започна да се съмнява дали не бе допуснала грешка, наемайки Уди да й помага. Никога не бе предполагала, че би могъл да се държи по този начин. И тогава изведнъж си даде сметка, че Уди й бе помагал много пъти в миналото, но тя никога преди не си бе позволявала да се обвърже до такава степен с някой от останалите си клиенти.

Джош се върна с бутилка изстудено бяло вино.

— Ето така — рече той и напълно чашите. Подаде едната на Ейприл и отново седна на мястото си.

Ейприл отпи от студеното вино.

— Разкажи ми сега каква е тая работа с оранжериите. Наистина ли мислиш, че става дума за саботаж?

— Определено — отвърна Джош. — Всичко започна преди няколко седмици. Най-напред излезе от строя компютъризираната инсталация за овлажняване на въздуха. Ако Карл не бе толкова съвестен управител, със сигурност щяхме да изгубим голяма част от орхидеите. Щяха или да изсъхнат, или да се удавят във вода.

— Спомням си, че Джоана ми спомена за това — отбеляза Ейприл. — Но аз си помислих, че става дума за проблем с компютрите.

— Техниците, които дойдоха на място да проверят системата, бяха категорични, че системата функционира нормално — информира я Джош. — Според тях някой нарочно е изключил инсталацията.

— Възможно ли е да се опитват да предпазят собствените си задници? — попита Ейприл. — И да скрият факта, че системата им е излязла от строя?

— Съмнявам се — отвърна Джош. — Фирмата се слави със завидна репутация в бранша.

— Но ако наистина става дума за саботаж, кой би могъл да стои зад него? И защо?

Джош я погледна напрегнато.

— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос. Смятам, че саботажът е дело на братята Роси, които се опитват да изкупят бизнеса ни. Те притежават огромни оранжерии, построени на земя от двете страни на нашите парници и отчаяно искат да разширят бизнеса си.

— А ти отказваш да продаваш — предположи Ейприл.

— Да. — Джош отпи от виното и остави чашата си на масата. — Бихме могли да получим много добра цена и да се оттеглим от бизнеса. Или пък да се заемем с нещо друго. Бащата на Джоана обаче много държеше на тази земя. А също и на оранжериите. Посвети целия си живот на създаването на този бизнес. Джоана също е силно привързана към него.

Ейприл го погледна изпитателно.

— Това последното важи и за теб — заключи тя. — И ти си заразен с вируса на орхидеите и си посветил целия си живот на този бизнес.

Джош кимна в знак на съгласие.

— Да — с усмивка отвърна той. — Имаш право. — После се умълча, потънал в мислите си.

— Значи ти смяташ, че братята Роси може би се опитват да саботират работата ти?

— Да — отговори той. — След проблема с компютъризираните овлажнители Питър Роси ми се обади по телефона, за да поднови предложението си.

— Какво? — възкликна Ейприл. — Сериозно ли говориш?

— Напълно. Имам чувството, че този човек си играе с мен.

Ейприл го погледна с изумление.

— Съобщи ли това в полицията?

— Да — отвърна той. — Но полицаите не са в състояние да предприемат каквото и да било без сериозни доказателства. А за момента просто няма за какво да се хванат.

— Разбирам. А днес се е случило още нещо тревожно, така ли?

Джош въздъхна.

— В един от парниците установихме разпространение на някакво гъбично заболяване. Струва ми се, че е Phytophthora. Това е черен гнилец, който атакува орхидеите от вида Phalaenopsis.

— О, господи, не! — възкликна Ейприл. — Сериозно ли е?

— Все още не зная — отвърна той. — За момента заболяването е ограничено само в един от парниците. Засегнати са всички орхидеи от вида Phalaenopsis. В момента анализираме бактерията, за да проверим срещу какво точно сме изправени, макар че това едва ли има кой знае какво значение. Истината е, че изгубихме завинаги част от растенията, а на онези, които успеем да спасим, предстои дълъг период на лечение. Голяма част от тези орхидеи са предназначени за продан, така че ни се налага да купуваме още разсад, ако искаме да изпълним всички поръчки.

— Но това е ужасно! — не се сдържа Ейприл.

— Най-странното в цялата история е, че въпросните орхидеи се отглеждаха при идеални условия. Въздухът, температурата, влажността, разстоянието между отделните растения… всички тези параметри се поддържаха и контролираха с изключително внимание. Изключено е при тези условия да се появи подобен гнилец.

— Обади ли си отново в полицията? — попита Ейприл.

— Да — отвърна Джош. — И както и последния път, ченгетата не откриха следи от влизане с взлом. Не забелязаха нищо нередно. А Мигел, нощният пазач, отново не е видял и чул каквото и да било. Освен това твърди, че кучето пазач, което купихме след последния инцидент, изобщо не е излаяло цяла нощ.

Той замълча и отпи още една глътка вино.

— Но тъй като става дума за гъбично заболяване — продължи Джош, — напълно е възможно да е внесено от някой, който представящ се за купувач, е проникнал в оранжерията по съвсем легален начин през деня. Аз обаче не вярвам в това, защото ние по принцип допускаме много малко хора вътре и то винаги придружени от наш служител.

— О, господи — отново повтори Ейприл. — Тази история става все по-заплетена. — Тя извади някаква буболечка, попаднала в чашата с вино. — Този път обадиха ли ти се по телефона? — попита тя.

— Да. Човекът позвъни, за да потвърди предложението си. — Погледна я право в очите. — Разбираш ли сега защо смятам, че си играе с мен?

— О, господи, това е направо зловещо. Същият човек ли се обади? Онзи Питър…

— Питър Роси. — Джош кимна утвърдително. — Аз също започвам да си мисля, че положението взе да става зловещо. Тези хора се ползват с репутацията на безжалостни и безскрупулни негодници, но аз направо не мога да повярвам, че Питър е чак толкова нагъл, че да ми се обажда по този начин. Искам да кажа, че той като че ли не се страхува от нищо.

— И какво смяташ да правиш?

— Не зная, Ейприл. Наистина не зная. Това е една от причините, поради която толкова се ядосах, че Джоана не си е у дома. Имам нужда да поговоря с нея за всичко това.

Ейприл го погледна изпитателно. Джош отново се бе изгърбил на стола си и изглеждаше напълно смазан и победен. Искаше й се да можеше да го накара да се почувства по-добре, но прекрасно знаеше, че не бива да прави това.

— Сигурна съм, че Джоана ще се върне скоро — увери го тя. — Вероятно е излязла да пазарува и погълната от задачките си, просто не е забелязала колко е късно вече. Нали знаеш как се увлича понякога.

Джош вдигна поглед към нея.

— Благодаря ти, че ме изслуша и се опита да ме развеселиш. — Той се усмихна. — Ти си наистина… специална.

Ейприл отново се почувства неловко, изпита онзи позабравен копнеж, който този мъж обикновено събуждаше в душата й, и осъзна, че започва да се изчервява.

— Благодаря ти, Джош. Ти и Джоана също сте много специални хора. — Допи виното си и остави чашата на масата. — А сега е време да си вървя. Трябва да се погрижа за доста неща у дома.

Той се поизправи на мястото си.

— Извинявай — рече й. — Прекарала си тук целия си ден, а аз взех, че те задържах допълнително.

— Няма нищо — с усмивка отвърна тя. Изправи се и се наведе да вземе голямата си чанта. — Няма защо да се извиняваш. Приятелите са за това. Да си помагат в беда.

Джош също се изправи и взе чашите и бутилката от масата.

— Е, благодаря ти още веднъж. — Погледна я право в очите. — И много се радвам, че ни смяташ за приятели.

— Аз също — отвърна тя и тръгна към къщата. — Аз също.

 

 

Целият бряг се простираше пред очите й — гол и напълно безлюден. Тъмносив на цвят там, където вълните го заливаха постоянно, бежов — по-навътре към сушата и изсветлял почти до бяло около дюните. По пясъка лежаха изхвърлени от вълните отломки, които приличаха на праисторически водни обитатели, а около тях се виждаха огромни купчини жилави кафяви водорасли. Малко по-надолу по плажа Джоана забеляза един самотен рибар, потопил въдицата си в океана, а още по на юг се виждаха извисилите се към небесата комини на електроцентралата край Мос Лендинг.

Джоана се обърна и погледна на север, а вятърът развя косата пред лицето й. Тя вдигна ръце и я махна от очите си. В спусналата се мъгла, която обгърнала брега в пухкавата си прегръдка, съвсем скоро щеше да сведе видимостта почти до нула, едва успяваше да различи очертанията на Санта Круз. Съвсем близо до нея се виждаше Джо Кемъл — име, което лично тя бе избрала за високото, изхвърлено от океана дърво, завършващо с фигура, наподобяваща глава на камила. Дървото беше забито в самото начало на пътеката между дюните, която отвеждаше към старата дървена къщичка на плажа.

Беше извървяла много мили по океанския бряг и напълно бе изгубила представа за времето, макар че по положението на слънцето можеше да се досети, че денят вече преваля. Трябваше отдавна вече да се е прибрала у дома.

Още от сутринта беше решила, че днешният ден ще бъде различен. Излезе от къщи веднага щом Джош тръгна на работа, без да остави бележка и без да уведоми никого за плановете си. Беше си позволила този лукс и това егоцентрично бягство, но нямаше никакво намерение да се извинява. Искаше да остане насаме със себе си тук, в старата къща на баща си на океанския бряг, която бе обичала през целия си живот. Никое друго място на света не беше толкова ценно за нея, колкото тази проста дървена къща, в която бе прекарвала ваканциите и свободните уикенди заедно баща си и сестра си, а по-късно двамата с Джош бяха изживели пак тук първите щастливи месеци от брака си.

Когато наближи Джо Кемъл, тялото й внезапно отмаля. Ръцете и краката й се разтрепериха. Отпусна се на пясъка и внимателно остави тежките найлонови торби с мидени черупки, които бе събрала по плажа. Предполагаше, че в торбите има стотици мидички. Измежду тях имаше някои съвършени образци, но повечето бяха счупени. Въпреки това ще влязат в употреба, каза си тя. Всяка една от тях. Цели или на парчета, красиво оцветени или скучно еднообразни.

Погледна към хоризонта, който бавно чезнеше зад завесата от гъста мъгла, и видя, че слънцето започва да залязва. Настъпи краят на деня, помисли си тя. Краят на деня. Очите й се напълниха със сълзи, които потекоха безмълвно по лицето й. Обикновено се стараеше да скрие сълзите си, но сега ги остави да се стичат на воля по лицето й и да капят по пуловера й. Тялото й изведнъж се разтресе от ридания и тя притисна ръце към корема си. Силният вой на вятъра не можеше да заглуши агонизиращия плач, изтръгнал се от гърлото й. Силните й викове затихваха само за миг, изместени от едва доловими стенания, породени от силната болка.

Никой не отговори на писъците й. Наоколо се чуваха само воят на вятъра, плясъкът на вълните, крясъците на морските птици и шумоленето на найлоновите торби на вятъра.

Когато гневът най-сетне я напусна, а тялото й отмаля от изтощение, тя уморено легна на земята. Соленият пясък полепна по мокрото й лице. Остана дълго така, опитвайки се да възстанови дишането си. Въздишаше дълбоко, мърмореше нещо и постепенно идваше на себе си.

Когато най-после намери сили да се изправи и да седне на пясъка, Джоана забеляза, че вечерта настъпва бързо. Изправи се и едва успявайки да се пребори с обхваналата я умора, изтупа пясъка от дрехите и лицето си. Взе торбите, пълни с мидени черупки, и запристъпва с усилие по сухия пясък към дървената къща, скрита зад дюните. В подножието на стълбите, отвеждащи към просторната предна веранда, имаше монтиран душ, но Джоана изобщо не се спря до него. Изобщо не й пукаше колко пясък ще навлече вътре в къщата.

Остави торбите на един стол и запали осветлението. Прекоси потъмнелия от времето дървен под и влезе в банята. Запали лампата и се погледна в огледалото. Виж се на какво си заприличала, калпазанке! — промърмори тя, гледайки право в отражението си. Понечи да се разсмее, но се въздържа. Знаеше, че смехът ще премине в плач, а тази вечер не желаеше да плаче повече. Изми лицето си и внимателно разреса косата си. След това загаси лампата и се върна във всекидневната.

Би трябвало да пооправя спалнята, помисли си тя. Да прибера виното и чашите и…

— Забрави за това! — изрече на глас. — Напоследък никой не идва тук, освен мен… а и на кого ли му пука?

Взе торбите от стола, затвори къщата и тръгна към колата си. Седна зад волана, остана няколко минути напълно неподвижна, вдишвайки соления въздух, а след това, решила най-сетне, че вече е готова да се прибере у дома и да изиграе ролята на добра съпруга, запали двигателя и потегли.

 

 

Джош спря горещия душ и пристъпи по студения мраморен под. Взе голяма пухкава бяла хавлия и започна да се подсушава, като си тананикаше беззвучно. Когато чу бръмченето на колата й в предния двор, той захвърли хавлията и грабна халата си от месинговата закачалка. Прекоси спалнята, излезе в коридора и тръгна към стълбището.

Най-сетне, помисли си той и се втурна надолу по стълбите. Да видим сега какво е правила Джоана през целия ден… Или какво ще ми каже, че е правила.

Стигна в подножието на стълбите точно в мига, в който Джоана отвори входната врата и се промуши през нея, понесла в ръце тежки найлонови торби.

— Здрасти — усмихнато поздрави тя. Цялата сияеше и изглеждаше доволна и щастлива.

Джош изпита прилив на огромно облекчение, примесено с онази позната радост, която заразителното й присъствие винаги събуждаше в душата му.

— Чакай малко, скъпа — рече й той. — Дай да ти помогна.

Спусна се към нея, отвори широко вратата, опитвайки се в същото време да изтръгне торбите от ръцете й — невъзможна задача, той като пръстите й ги стискаха здраво.

— Ох! — възкликна тя. — Притиснал си ръцете ми като в капан!

— Просто ги пусни — рече Джош.

— Но те са мръсни, Джош! — възкликна Джоана. — Покрити са с пясък и бог знае още какво.

— Забрави за мръсотията, просто ги пусни — настоя той.

Джоана остави тежките торби на мраморния под във фоайето, след което се отдръпна назад и го целуна по устните.

— Здравей, красавецо. Радвам се, че беше тук да ми помогнеш. Изобщо не предполагах, че са чак толкова тежки.

Джош мигновено долови миризмата на вино в дъха й. И остана силно изненадан. Джоана, която винаги ухаеше на екзотични цитрусови плодове и изящни парфюми, се бе прибрала у дома, вмирисана като кръчмарка. И тогава забеляза, че дрехите й бяха мръсни, а косата — разрошена.

— Ама какво става с теб? — попита я той. — Миришеш като продавачка на рибния пазар.

— О, направо няма да повярваш като ти разкажа! — развълнувано възкликна Джоана. — Събирах мидени черупки по плажа и попаднах на прекрасни находки!

Той се усмихна, победен от очарованието и невинния възторг на съпругата си.

— Виж! — рече тя и се разрови в една от торбите на пода. — Цяла чанта пълна с малки късчета перлени миди! От тях ще излезе прекрасен фон за стенописите в пещерата.

— Да — отбеляза той, — по всичко личи, че днес си имала добър улов. Ще отида до кухнята да донеса няколко торби за боклук, в които да прибера тези от пода. Така че не ги пипай. Остави ги там, където са.

— Умно — отбеляза тя. — Ти си изключително умен!

Тя го последва в кухнята. Отвори вратата на хладилника и възкликна:

— Хубаво изстудено бяло вино. Точно това би препоръчал лекарят на човек, мъкнал целия този товар до дома си.

— Сложих няколко бутилки по-рано през деня, така че би трябвало вече да са се изстудили — рече Джош и извади няколко торби за смет от кутията.

— Ами ти? Искаш ли малко вино?

— Разбира се — отвърна той. — Веднага се връщам. — Понечи да излезе от кухнята, но се спря и се обърна към жена си. — Искаш ли да занеса мидите в пералното помещение, за да ги накиснем във вода?

— Би било страхотно, Джош.

Той излезе в антрето, а Джоана отвори бутилка вино, извади две кристални чаши и ги изнесе заедно с бутилката на терасата.

Седна под големия чадър и погледна към плувния басейн. Около него се виеха вълма пухкава мъгла и Джоана си помисли, че времето е много подходящо за плуване в басейна. Плуването определено й липсваше, но тази вечер бе твърде уморена. В далечината се виждаха планинските върхове, забулени от гъста мъгла.

Джош се приближи зад нея и поставил прекрасните си ръце върху раменете й, започна да я масажира.

— О, толкова е приятно — прошепна тя, вдигна поглед към него и се усмихна замечтано. После затвори очи и се остави на докосването на чувствените му ръце.

— Не си ли гладна? — попита Джош. — Времето за вечеря отдавна мина, а Кони ни е оставила цял куп вкуснотии в хладилника.

— Вечеря? — възкликна тя и се поизправи на мястото си. — Толкова ли е късно?

— Аха — отвърна Джош.

— Мили боже! Изобщо не предполагах.

— Да не би да си пила случайно? — нехайно попита той. — Не ти се случва често да забравиш вечерята.

— Да — отвърна тя. — На връщане се отбих в заведението на Умберто. Пийнах малко вино и наблюдавах залеза от терасата на ресторанта.

— Била си в „При Умберто“! Та ти мразиш това заведение.

— Тази вечер обаче беше прекрасно. Заради залеза. През цялото време гледах към океана и дори не забелязах изкуствените цветя по масите и пластмасовите столове.

Джош се разсмя.

— Тази вечер си в много особено настроение, нали? — Стисна раменете й за последен път, а след това седна до нея. — И сама ли беше? — я попита още по-нехайно.

Тя кимна сънливо.

— Аха. Сам-самичка.

Джош не знаеше дали да вярва на думите й, но, кой знае защо, не можеше да се избави от чувството, че тя лъже. Очевидно беше, че е събирала миди и е пила, но в „При Умберто“. В заведение, претъпкано с хлапета, сърфисти и туристи?

Искаше да разбере какво наистина бе правила през целия ден, но когато видя сънливите й очи, се отказа да настоява повече. Иска ми се да можех да поговоря с нея, помисли си той. Освен това трябва да й кажа за проблемите в оранжериите. Само че моментът не е подходящ. Не и когато е пила толкова.

— Ейприл беше все още тук, когато се прибрах у дома — информира я той, сменяйки темата.

— Как е тя? — попита Джоана и отпи от виното. — Присъствието й ми липсваше днес.

— Добре е — отвърна Джош. — Но останах с впечатлението, че има някакви въпроси към теб. Искаше да чуе мнението ти за нещо.

— Е, ще остане за утре — заяви Джоана. — Освен това аз й се доверявам безрезервно. — Облегна се назад и отново затвори очи.

— О! — възкликна Джош. — Щях да забравя. Кристина се обади преди малко.

Джоана отвори очи.

— И какво иска скъпоценната ми сестра? — попита.

— Иска да знаеш дали ще я посетиш, както си й обещала — отвърна Джош.

— О, господи — изпъшка Джоана. — Напълно забравих за това с ангажиментите около проекта.

— Казах й, че не зная — рече Джош. — Истината е, че дори не знаех, че си разговаряла с нея и си й обещала да я посетиш.

Джоана отклони очи и се загледа в далечината.

— Ами, помислих си, че компанията ми може да й се отрази добре. Зная, че е много нещастна след развода. — Обърна се и погледна Джош. — Напоследък ужасно пренебрегвам задълженията си — отбеляза тя. — Кристина наистина страда, а аз само…

Той се пресегна и хвана едната й ръка.

— Не се тревожи за това сега, Джоана — й рече ласкаво. — Хайде, ела. — Изправи се и я вдигна със себе си. — Ще приготвя нещо за ядене, за да сложим нещичко в празния ти стомах.

Джоана му позволи да я изправи и застана до него. Той я привлече към себе си, притисна я към голото си тяло и я целуна нежно.

Джоана почувства топлината на тялото му, вдиша чистия му аромат и осъзна, че съпругът й е възбуден. О, господи, помисли си тя. Никак не бих искала да разочаровам точно Джош, но съм толкова уморена…

Погледна го право в очите.

— Джош — промълви тя. — Аз съм… напълно изтощена. Мисля, че трябва да си взема един бърз душ и да си легна веднага.

— Сигурна ли си? — попита я той, отказвайки да приеме отрицателния й отговор.

Джоана кимна утвърдително.

— Смазана съм от умора.

— Добре — отстъпи той, а очите му, заблестели от сладострастно очакване, помръкнаха. — И аз ще си лягам след малко. — Отпусна прегръдката си и свали ръце от Джоана.

— Лека нощ — пожела му тя. Бързо го целуна по устните и тръгна към френските врати, отвеждащи в кухнята. Джош си мислеше, че може би трябва да й е ядосан, само че просто не можеше да се разгневи. Когато се прибра у дома, Джоана изглеждаше толкова щастлива и лъчезарна, а сега изведнъж му се стори така… крехка.

Остана загледан след нея докато тя изчезна в къщата. После седна на мястото си и отпи от виното си. Беше по-озадачен от всякога. Не знаеше как да тълкува поведението й. Нямаше я цял ден и се прибра у дома пийнала, помисли си той. На всичкото отгоре твърди, че е била в заведение, което ненавижда. Забравила за обещанието си да посети сестра си. И дори отказа да вечеря.

Но най-лошото от всичко е, че не желае да се люби с мен. Не си спомняше кога за последен път го бе отблъсквала. През всичките години на щастливия им брак се бе случвало само няколко пъти. В моменти, в които Джоана е била или сериозно болна, или ужасно разстроена от нещо. Но този път? Не си спомняше друг път да се е оплаквала, че е уморена.

Нима вече не ме желае? — запита се той. Опита се да убеди сам себе си, че това предположение е просто нелепо. Проявление на чиста параноя от негова страна. Та нали се бяха любили няколко пъти през последните седмици? И преживяването беше също толкова вълнуващо колкото и преди. Какво тогава ставаше с Джоана, по дяволите?