Джудит Гулд
Пещера на любовта (14)

11.

Работата по преустройството на обора напредваше, а лятото вече беше в разгара си. Френските врати бяха монтирани, но Джоана ги одобри едва след като изнамери и закупи — на невероятно висока цена — подходяща брава. Обикновените месингови дръжки бяха заменени от по-красиви, изработени от позлатен бронз с изящни мотиви.

Ейприл предполагаше, че веднага щом започнат работата по проекта, Джоана, както повечето й предишни клиенти, ще изчезне от строителната площадка и ще се появява само от време на време, за да е сигурна, че нещата се движат по план. Затова остана искрено изненада, когато осъзна, че Джоана следи работата съвсем отблизо и дори участва в нея. При повечето клиенти това сигурно би се превърнало в проблем. Джоана обаче се оказа незаменим съветник, който често предлагаше помощта си при разрешаване на проблеми и при взимането на важни решения.

Лично тя, например, отхвърли малкия фонтан, който смятаха да поставят в средата на помещението, защото реши, че е твърде натруфен.

— Но аз си помислих, че той ще ти допадне точно заради фантастичните си елементи — възрази Ейприл.

— Фонтанът, сам по себе си, е само базата, на която ще стъпим — отвърна Джоана. — И затова трябва да е с напълно изчистени форми. Украсата и фантастичните елементи ще се получат от мидените черупки и камъчетата, с които ще го украсим. Забрави ли вече какво решихме? Създаваме чисти, класически линии, а след това размиваме границите между тях.

Ейприл я погледна и се разсмя. Едва ли щеше да забрави отново този урок.

Когато одобреният фонтан най-после бе поставен на мястото му, Джоана нито за момент не се отдели от водопроводчиците. Искаше да е сигурна, че отделните отвори са поставени на съответната височина и всяка водна струя ще бъде насочена в точно определена посока.

Едновременно с това Джоана научаваше много неща от Ейприл, която имаше далеч по-богат опит в изпълнението на подобни проекти. Веднага забеляза начина, по който Ейприл работи заедно с различните майстори, успявайки да изстиска от тях най-доброто, на което са способни. Когато в края на работния ден отливката, върху която работеха, се оказа почти гладка, именно Ейприл успя да ги убеди да поработят още малко, макар й след работното време, за да направят повърхността съвършено гладка.

Дните си нижеха един след друг, а работата поглъщаше двете жени изцяло. Затова и Джоана, и Ейприл се оказаха искрено изненадани, когато строителните работи бяха завършени и настъпи моментът, в който Ейприл трябваше да започне да твори чудеса, украсявайки стените на стария обор, превърнат в нещо подобно на изкуствена пещера с мидени черупки, раковини и разноцветни камъчета.

През последните няколко седмици двете постепенно се превърнаха в доверени приятелки и Ейприл изобщо не се изненада, когато една петъчна сутрин в началото на юни Джоана изведнъж заговори за сестра си Кристина докато двете с Ейприл се разхлаждаха в басейна.

— Кристина е с четири години по-голяма от мен и е изключително надменна и дори непочтена на моменти — рече й тя. — Понякога обаче може да бъде невероятно грижовна и любвеобилна. Двете с нея сме прекарали не един и два прекрасни момента заедно. Тя ме научи как да се гримирам и съчетавам дрехите си. Пак тя ми разказа за птичките и пчеличките и ми обясни как се раждат децата на този свят. А когато ставаше дума за момчета, тя просто нямаше равна на себе си. Израснах без майка и просто не бих могла да си представя какъв би бил животът ми, ако Кристина не беше около мен.

— Все още ли сте толкова близки? — попита Ейприл.

— Ами… — замислено проточи Джоана — двете сме отраснали заедно, свързват ни много общи спомени и все още се виждаме от време на време. Аз я посещавам в Монтерей няколко пъти в годината, а Кристина… е, тя може да дойде само веднъж в годината. А ако реши, може да ни посети и десет пъти. Сестра ми е просто непредсказуема. — Тя се разсмя. — Съвсем наскоро пак ни гостува. Само че двете с нея сме напълно различни.

— Наистина ли? — попита Ейприл. — По какво се различавате?

— По много неща — отвърна Джоана. — Кристина винаги е била изключително амбициозна, когато става дума за социалния й статус. Освен това е невероятно алчна. А отношението й към мъжете е просто откачено. — Тя погледна към Ейприл. — Може би трябваше да кажа, че сестра ми е луда по мъже с много власт и пари. И с добро социално положение.

Двете се разсмяха.

— Предполагам, че това може да се каже за много други жени — отбеляза Ейприл.

— Не знам за другите, но при Кристина нещата стоят точно така. В момента е на тридесет и шест години и досега се е женила три пъти. И трите пъти за противно богати, изключително влиятелни и социално значими мъже. Обикновено се движи в обкръжението на богати безделници от Монтесито, Палм Бийч и други подобни места. Те се движат от място на място, следвайки лятото и различните конни турнири. Някои от тях играят поло. Повечето притежават огромни попечителски фондове на тяхно име и не са работили нито ден през живота си.

— Като те слушам, двете май никак не си приличате — отбеляза Ейприл.

Джоана поклати глава.

— Изобщо. И знаеш ли какво? Най-странното е, че голяма част от тези хора са дълбоко нещастни. Не искам да кажа, че всички богати хора са нещастни, но Кристина като че ли винаги успява да попадне в обкръжението на отегчени от живота, неуравновесени и потиснати безделници.

— Това е така, защото тези хора нямат нито цели, нито амбиции — подхвърли Ейприл.

— Точно така — съгласи се Джоана. — През цялото време са погълнати от собствените си проблеми. И то проблеми, свързани обикновено с прическата или дрехите им. С поредната пластична операция и манията за скъпи бижута. С последния им любовник. Всъщност, всеки един елемент от живота им би могъл да се превърне в проблем. — Тя се усмихна.

Ейприл отвърна на усмивката й.

— Тези хора се нуждаят от едно-единствено нещо — да престанат да се вглеждат в себе си и да насочат интересите си към света, който ги заобикаля — изтъкна тя. — Според мен това е най-добрата терапия за изпаднали в депресия хора. Стремежът да направят нещо добро за другите. — Отново погледна Джоана. — Твърде сантиментално ли прозвуча?

— Напротив. И аз самата бих се изразила по същия начин — през смях отвърна Джоана. — А това е схващане, което съм повтаряла поне милион пъти. Сигурна съм, че Кристина се нуждае от някаква кауза, на която да посвети времето си. Тя има нужда да се захване с благотворителна дейност и да насочи интересите си към неща, които не са свързани с нея самата. Точно както и ти изтъкна преди малко.

— Но ти каза, че двете сте близки — отбеляза Ейприл. — Как се разбирате, след като сте толкова различни?

Джоана сви рамене.

— Добре — изрече с равен глас тя. — Предполагам, че би могло да се каже, че сме се споразумели, че можем да имаме различни схващания за нещата от живота. И въпреки това да си останем приятелки. Преди да почине, татко ни попита дали искаме да раздели онова, което щеше да ни завещае, на две части. Земята и бизнеса за едната, а парите — за другата. Кристина мигновено пожела всичките пари, а аз посрещнах решението й с искрено облекчение, защото исках за себе си земята и бизнеса.

Замълча за момент, загледана в далечината, а след това продължи:

— И досега смятам, че решението се оказа много удачно, макар че подялбата изобщо не беше равностойна. Тази къща, бараката на плажа, бизнесът и земята, които наследих, изобщо не могат да се сравняват с парите и акциите, които получи Кристина.

— Но това е просто изумително — възкликна Ейприл. — Едната сестра е получила далеч по-голямо наследство и това не е станало повод за кръвна вражда между двете.

Джоана кимна.

— Странно, нали? Но истината е, че двете с Кристина изобщо не сме воювали помежду си заради завещанието на татко. Както вече ти казах, двете сме съвършено различни. Аз не обръщам такова внимание на парите, а Кристина не дава пет пари за бизнеса. — Замълча за момент, замислена за нещо. — Или поне до скоро беше така.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ейприл. — Нима е започнала да проявява интерес?

Джоана се намръщи и поклати глава.

— Не зная — призна тя. — Не мисля, че наистина се интересува, но при последното си посещения задаваше твърде много въпроси по отношение на оранжериите. Питаше за неща, за които обикновено нехае. И това ми се стори странно. — Тя се разсмя. — Може би просто се е почувствала отегчена след последния развод или пък най-неочаквано в душата й се е събудила сантиментална привързаност към семейството и бизнеса. — Отново поклати глава. — Не зная. Но това няма значение, всъщност. По-важното е, че двете постепенно се отдалечихме една от друга. Всяка пое по различна пътека в живота си. В известен смисъл обаче Кристина беше като майка за мен в детските ми години и аз високо ценя нейната всеотдайност. И никога няма да забравя това.

— Какво се е случило с майка ти? — попита Ейприл. Само преди няколко седмици изобщо не би си помислила да зададе подобен въпрос, но от тогава насам приятелството й с Джоана бе стигнало до етап, на който всяка една споделяше интимни подробности за себе си.

— Удавила се малко след раждането ми — отвърна Джоана.

— О, боже! — възкликна Ейприл. — Изобщо не подозирах.

— Случило се в залива на Монтерей, близо до къщичката на плажа. Татко имал платноходка и двамата излезли в океана на разходка. Внезапно се извила силна буря, паднала гъста мъгла. Вълните били високи и родителите ми решили да се върнат на брега. Само че и двамата били изпили по няколко питиета, а майка била без спасителна жилетка. Паднала през борда и се удавила преди татко да успее да я спаси. Той се обадил по радиото за помощ и се хвърлил във водата да я търси, но напразно. На следващия ден океанът изхвърлил тялото й на брега почти на прага на къщата. — Погледна към Ейприл с огромните си, изпълнени с тъга очи.

— За теб сигурно е било ужасно да растеш без майка — рече Ейприл. — Винаги съм се питала какво се е случило с майка ти, защото вие двамата с Джош непрекъснато говорите единствено за баща ти.

— Всъщност, за мен не беше чак толкова ужасно — отвърна Джоана. — В края на краищата аз съм била още бебе. И изобщо не си я спомням. Кристина си я спомня много смътно, макар понякога да си мисли, че това всъщност не са истински спомени, а представа, която си е изградила от снимките й и от разказите, които е слушала за нея.

— Баща ти ожени ли се повторно? — попита Ейприл.

Джоана поклати глава.

— Не — отвърна тя. — Не мисля, че някога е поглеждал друга жена. — Изкашля се, за да прочисти гърлото си. — Той беше прекрасен чудак. След като майка се удавила, той запалил яхтата и я гледал докато потъне в океана. След това завинаги отказал алкохола. Не вкусил нито капка повече.

— Нима се е обвинявал за смъртта й до края на живота си? — попита Ейприл.

— Така мисля — отговори Джоана. — Освен това се опита по всякакъв начин да компенсира липсата й в живота ни. Посвети се изцяло на Кристина и на мен и ни обсипа с любов. Понякога си мисля, че той просто изчака да се омъжим и двете и едва след това си позволи да се разболее от рак и да си иде от този свят. Знаеше, че вече ще има кой да се грижи за нас и затова си отиде.

— Но това е изумително — обади се Ейприл. — Били сте истински късметлийки да имате баща като него, нали?

— О, да — съгласи се Джоана и кимна с глава. — Той беше най-добрият баща и най-свестният мъж, когото би могла да си представиш. Винаги съм смятала, че съдбата беше ужасно несправедлива — ужасно жестока — загдето му отреди такава мъчителна смърт. Твърде бавна и болезнена. Изживя живота си почтено и достойно, но последните му дни бяха изпълнени с неописуеми страдания.

Замълча за момент, след което сериозно се вгледа в Ейприл.

— Предполагам, че в онези дни изгубих вярата си в добрия и щедър бог и не съм сигурна дали някога ще успея да си я възвърна. Все още не мога да приема напълно жестоките и несправедливи удари, които животът ни нанася понякога.

После изведнъж се разсмя.

— Нямах намерение да ставам толкова сериозна — заяви тя. — Едно нещо обаче мога да кажа със сигурност. Кристина и аз бяхме благословени. Предполагам, че едва ли има други две момичета, които да са били толкова обичани и така глезени.

— Е, ти изобщо не ми се струваш разглезена — възрази Ейприл. — Ти си човек, който знае какво има и умее да го цени.

— Благодаря ти, Ейприл. Но стига вече приказки, че не те оставям да си гледаш работата.

— Което ми напомня, че днес Уди ще дойде, за да ми помогне малко — напомни й Ейприл.

— Това ли е човекът, за когото ми спомена преди време? — попита Джоана. — Същият, който притежава магазин?

— Да — отвърна Ейприл. — И друг път съм работила с него по важни проекти. Сега имам нужда от помощ за участъците, в които ще лепя мидите и камъчетата с бързо втвърдяващ се цимент. И тъй като в подобни случаи трябва да се действа много бързо, обикновено вземам някой да ми помага. Така спестявам много време, а Уди е много добър в извършването на подобни прости и рутинни процедури. Можеш да си сигурна, че няма да му позволя да се занимава с по-сложните и изящни неща.

— А какво ще стане с магазина му докато е тук? — попита Джоана.

— Наел е човек, който работи там през деня — отвърна Ейприл. — А когато се натрупа много работа, Уди се лишава от няколко часа сърфиране по вълните, за да навакса с поръчките.

Джоана не искаше да споменава пред Ейприл, че познава Уди Пърлмън. Поне не още. Тя определено не можеше да забрави последното си посещение в магазина му и опита му да я сваля. Въпреки това не можеше да отрече, че бе свършил изключително добра работа с предишните й две поръчки. Може би, помисли си тя, просто уцелих един от ужасните дни в живота му.

— Той сигурно много те харесва, щом е готов да зареже всичко и да дойде да ти помага — подхвърли Джоана. — Да не би случайно да е влюбен в теб?

— Не — отвърна Ейприл. — Всъщност… не е съвсем… любов. О, по дяволите, Джоана! Не зная.

— А ти какво изпитваш към него? — попита Джоана.

Ейприл се усмихна, а след това избухна в смях.

— Не съм влюбена в него. Или поне така мисля. От известно време двамата сме добри приятелчета. Познаваме се от години, тъй като той беше приятел на бившия ми съпруг, но отношенията ни са по-скоро като между брат и сестра. Аз поне ги възприемам по този начин. И зная, че коленете ми не омекват от вълнение и сърцето ми не бие като обезумяло, когато Уди е около мен. Той е просто човек, с когото от време на време ходя на кино например. Приятен събеседник и компаньон.

Джоана посрещна признанието й с облекчение, но не каза нищо повече. Уди Пърлмън не заслужава Ейприл, помисли си тя. Сигурна съм в това. Даваше си сметка, че не може да не изпитва смесени чувства по отношение на всеки мъж, към когото Ейприл би проявила интерес. Освен това знаеше, че е развила нещо като собственическо отношение към нея. Беше повече от сигурна обаче, че Уди е просто един първокласен Казанова. Разглезен сваляч, който е превърнал в спорт разбиването на женски сърца. Този човек вижда у жените едно-единствено нещо. И нищо друго.

Как тогава да си обясни приятелството му с Ейприл, което изглеждаше доста близко? Сигурна беше, че Уди ще забрави за нея в момента, в който получи онова, което желае, и след като й се насити ще се прехвърли към следващата жена в списъка си. Защото Ейприл, преставайки да бъде предизвикателство, ще се превърне в една от многото привлекателни жени наоколо.

Ейприл излезе от басейна.

— Отивам да се преоблека и ще изляза да изчакам Уди.

— Добре — отвърна Джоана. — Ще се видим на обяд.

— Сигурна ли си, че не прекалявам с гостоприемството ти, Джоана? — загрижено попита Ейприл.

— Не ставай глупава! — скара й се Джоана. — Освен това днешният ден е специален. Строителните работи приключиха и от днес започваме същинската работа. Което означава, че моментът трябва да се отпразнува.

— Но ние вече го направихме — напомни й Ейприл. — Забрави ли?

— Празниците никога не могат да ни дойдат в повече — през смях я увери Джоана.

— Добре, ще дойда на обяд — отстъпи Ейприл. Обърна се и се отдалечи от басейна, за да се преоблече, като се чудеше виновно дали и Джош ще присъства на днешния обяд.

 

 

Уди стоеше с ръце в джобовете и с любопитство разглеждаше обора. После тръсна черните си къдрици и пронизително изсвири.

— Трябва да призная, Ейприл — в гласа му се прокрадваше възхищение, — че това тук ще стане една страхотна стая.

— Е, идеята е на Джоана, не моя — отвърна тя.

— Да, но проектът е твое дело — възрази Уди. — И пак ти изработваш декорациите с миди. — Обърна се и я погледна. Тъмните му очи заблестяха напрегнато. — Мисля, че трябва повече да цениш труда си.

— Благодаря ти, Уди. Е, вече видя какво сме направили и какво още предстои да се свърши. Сигурен ли си, че можеш да отделиш от времето си, за да ми помагаш? Ще имам нужда от теб само за нещата, които трябва да се правят много бързо.

— Да — отвърна той. — Щом е за теб, ще намеря време, Ейприл. — Отново се огледа наоколо. — И какво точно имаш предвид под неща, които трябва да се работят бързо?

Ейприл се разсмя.

— Големи участъци, запълнени с почти еднакви по вид и форма мидени черупки или камъчета. Участъци без сложни фигури и фини украси. Ела да видиш. — Даде му знак да се приближи до работната маса, която цялата бе отрупана със скици и планове. — Ето тази стена например — тя посочи с ръка южната стена. — Виждаш ли големите участъци между корнизите? Те обикновено се правят с бързо втвърдяващ се цимент, тъй като се запълват с почти еднакви камъчета и раковини.

— Разбирам — отвърна Уди. — Става дума за еднообразната и отегчителна работа, която може да бъде свършена от всеки идиот.

— Точно така — съгласи се Ейприл. — По-трудната, но и по-удовлетворителната част от работата съм запазила за себе си.

Уди се разсмя.

— Е, ти си шефът.

Ейприл погледна часовника си.

— Слушай, днес съм канена в къщата на обяд и трябва вече да тръгвам. Ще можеш ли сам да намериш обратния път, за да си тръгнеш?

— Разбира се — увери я Уди. — Няма проблем. Ще ми се обаче да поостана още малко. Надявам се, че нямаш нищо против. Искам да разгледам плановете и местата, на които ще се изявявам като творец на скучно еднообразие.

— Нямам нищо против, Уди — отвърна тя. Всъщност бе малко изненада от интереса му. От опит знаеше, че той работи много добре — бързо и ефикасно, — но винаги до този момент бе смятала, че Уди не проявява кой знае какъв интерес към проектите й и изпълнява единствено възложените му задължения, без да се вживява особено в онова, което върши.

— Ако сега проуча плановете внимателно, в понеделник ще зная съвсем точно кои участъци са мое задължение и ще мога да си поставям определени цели за изпълнение — рече той.

— О, Уди — през смях възкликна Ейприл, — понякога си толкова смешен. — После го целуна по бузата. — А сега трябва да тръгвам. Ще се видим довечера. Нали?

— Но ще е по-късничко — отвърна той. — И се забавлявай добре.

Тя се обърна, излезе от постройката и тръгна по посока на басейна. Уди остана загледан в нея и се обърна едва след като тя се скри от погледа му.

 

 

— Не, остани си на мястото — настоя Джоана. — Всичко е под контрол и нямам нужда от помощ.

— Сигурна ли си? — попита Ейприл.

— Сигурна е, повярвай ми — с усмивка потвърди Джош.

Джоана тръгна към къщата понесла поднос пълен с мръсни чинии. Току-що бяха приключили с обяда. Оставаше да се сервира кафето и простичкия десерт, който лично Джоана бе приготвила по-рано през деня.

— Кони да не би да има свободен ден? — попита Ейприл.

— Да — отвърна Джош. — Не зная какво е намислила. Понякога изчезва без предупреждение, но за нас това не е проблем. А и Джоана обича от време на време да се проявява сама в кухнята. Предполагам, че готвенето толкова й харесва, защото го прави твърде рядко и гледа на всяка предоставила й се възможност като на награда.

Ейприл се разсмя.

— В думите ти има логика. Аз самата готвя с много по-голямо удоволствие, когато приготвям нещо специално за приятелите си.

— Същото е и с мен — увери я Джош. — Понякога ми е много забавно да приготвя нещо специално за Джоана и мен или пък да се включа с някое специално блюдо в случаите, в които посрещаме гости. Но ако ми се налагаше да го правя всеки ден, едва ли щеше да ми харесва толкова.

— Докато растях, понякога си приготвях много специални сандвичи. Заливах ги с шоколадов сос, фъстъчено масло и други подобни глезотийки.

Джош се разсмя.

— И аз правех същото! — възкликна той. — Приготвях си например сандвич със сардина, а след това целия го заливах с кетчуп. Или наливах кетчуп в супа от консерва.

— У-ух! Сега звучи направо ужасно — отбеляза Ейприл, — но когато едно дете е малко и самотно, то прави всякакви откачени неща, за да се забавлява.

— Точно така — съгласи се Джош, а на лицето му се изписа замислено изражение. — Понякога ние, хората, вършим много шантави неща в опитите си да направим живота… по-добър.

— Така е.

— Ти обаче очевидно си успяла да си изградиш много добър и пълноценен живот — подхвърли той. Имаш си планинската къщичка, която по думите на Джоана, изглежда като излязла от детска книжка с приказки. Освен това имаш и работата си, която обичаш. Ако питаш мен, ти си един много щастлив човек.

Ейприл кимна.

— Имаш право, Джош — съгласи се тя. — Аз съм един щастлив човек. Животът ми невинаги е бил рай, но сега е дяволски по-приятен и пълноценен, отколкото беше в миналото. А и проектите като този, който изпълнявам за теб и Джоана, ме карат да се чувствам още по-щастлива. Като споменах Джоана, питам се къде ли се бави още?

— Доколкото познавам Джоана, в момента тя сигурно е в кухнята и довършва украсата на десерта — отвърна той. — Което означава, че може да се забави доста. — Погледна към Ейприл и се усмихна.

— Независимо какво прави, тя държи то да бъде съвършено. Сигурен съм, че това е черта, която не е съвсем чужда и на теб.

 

 

Джоана стоеше пред прозореца в зимната градина и наблюдаваше Джош и Ейприл. Десертът беше готов за сервиране, кафето беше приготвено, но тя просто не можеше да откъсне очи от сцената, която се разиграваше пред очите й.

По лицето й потекоха сълзи на радост, облекчение и силна тъга. Докато наблюдаваше приятелската близост, установила се между тях двамата — близост, на каквато се бе надявала — в душата й се завихри буря от противоречиви емоции. Емоции, които изобщо не бе очаквала.

Стоеше там, разкъсвана между приповдигнатата радост и ужасното чувство за неминуема загуба, опитвайки се да реши дали си заслужава да продължи по несигурната и опасна пътека, по която беше поела. Защото вече навлизаха в коварна и неизследвана територия. Между тримата се установяваха съвсем близки, дори интимни отношения, които бяха потенциално опасни и Джоана започваше да се съмнява в мъдростта на взетите от нея решения.

За коя се мисля, че си позволявам да се правя на господ бог? — запита се тя.

Веднага след това обаче си напомни, че е длъжна да поеме този отчаян риск и да доведе до успешен край заговора, който беше замислила.

В края на краищата какво бих могла да изгубя? Абсолютно нищо!

А какво мога да спечеля?

Знаеше и отговора на този въпрос: Всичко.

 

 

Уди загаси осветлението в пещерата и тръгна през ябълковите дървета по посока на плувния басейн. До слуха му достигнаха едва доловимите гласове на хора, които като че ли шепнеха, погълнати от разговора си, прекъсван от време на време от тихото потропване на ледените кубчета в чашите им.

Когато доближи до терасата, той се спря и застана в сянката на едно старо ябълково дърво. Джош Лоурънс. Едрият, умен и богат Джош Лоурънс, хванал едната ръка на Ейприл. И Ейприл. Обядваха заедно. Очевидно.

На Уди му се прииска да се изплюе от възмущение. На лицето му се изписа злобна гримаса. След това рязко се завъртя на пета и се отдалечи, заобикаляйки терасата, за да остане незабелязан.

Как може Ейприл да прави това? — питаше се той. Как е могла да си позволи да се увлече по красивия съпруг на онази богата кучка? Та тя просто не можеше да свали очи от гадното копеле!

И защо отказва да ми даде онова, което искам от нея? Защо предпочита това долно копеле?

Извади ключовете на колата от джоба си и се запъти към пикапа си, паркиран на двора. Видя старата тойота на Джош Лоурънс. Много е стара, помисли си той. Но пък е идеално поддържана. Отдели един ключ от връзката, мина точно край голямата тойота, допря острия му край до избелялата жълта боя и остави дебела диря по цялото протежение на колата.

Така му се пада на негодника, помисли си той, качи се в собствения си пикап и запали двигателя.

Изпод гумите се разхвърчаха камъчета чакъл. Той изхвърча от имението и бързо пое надолу по хълма. Дребният акт на вандализъм не му бе донесъл никакво удовлетворение и Уди вече се питаше какво да направи, за да е сигурен, че Джош Лоурънс наистина ще си получи заслуженото.