Джудит Гулд
Пещера на любовта (13)

10.

Пролетта бързо преминаваше в лято и Ейприл пътуваше, отворила всичките прозорци на стария си джип. Вятърът изпълваше колата със силния аромат на брюкселско зеле. Някои хора, които познаваше, биха го нарекли воня, но тя самата нямаше нищо против миризмата. От двете страни на пътя се нижеха безкрайни акри, засадени с брюкселско зеле, а полята бяха равни като масата в кухнята й. Вдясно се простираха чак до планината, а вляво от пътя нивите опираха до пясъчните дюни на брега на Тихия океан. Ейприл винаги се бе изненадвала, че този толкова скъп участък земя все още не е застроен, а се използва за отглеждане на зеленчуци.

Шофираше сравнително бързо, но много внимаваше да не пропусне отбивката за оранжериите на семейство Лоурънс. Беше минавала по този път хиляди пъти при пътуванията си до Монтерей и до други градчета, разположени още по на юг, но нито веднъж не бе забелязвала табела, указваща пътя до оранжериите.

Когато Джоана й се обади предишния ден и я помоли да се срещнат там, Ейприл предположи, че тя просто иска да провери дали вече са готови предварителните скици на съвместния им проект. Според предварително уточнените срокове те трябваше да бъдат завършени на следващия ден, но Ейприл реши, че Джоана, подобно на повечето клиенти, е твърде развълнувана от предстоящата работа и дори малко по-напориста от очакваното. Вместо това обаче Ейприл остана приятно изненадана да получи покана за посещение в оранжериите без изобщо да стане дума за скиците.

Така или иначе обаждането на Джоана дойде тъкмо навреме. След като прекара цялата изминала седмица затворена като отшелник в планинския си дом и погълната изцяло от рисунките, които трябваше да изготви, Ейприл беше повече от готова за предложената разходка. Уди се бе опитал да я убеди да излязат на вечеря, но тя отказа, твърдо решена да спази сроковете, уточнени с Джоана. Времето, в което не рисуваше, тя прекарваше разлиствайки книгите, получени от Джоана, търсейки нови идеи и вдъхновение — нещо, което да разпали въображението й. Очакванията й се оправдаха. Въображението й заработи на трескави обороти, предлагайки й далеч повече идеи, отколкото би могла да реализира в този проект.

След изморителната седмица смяташе, че предварителните планове са повече или по-малко окончателни, но искаше да ги огледа още веднъж тази вечер, преди да ги представи на Джоана.

Вляво на пътя забеляза табела, указваща пътя към оранжериите „Лоурънс“. Никога преди не бе влизала в оранжерия за орхидеи и с нетърпение очакваше това посещение. Джоана очевидно вярваше, че запознанството й с възможно най-много видове орхидеи ще й даде допълнителни идеи за изграждането на нейната изкуствена пещера.

След около четвърт миля Ейприл забеляза оранжериите. Зави надясно и навлезе в застлания с чакъл паркинг. Взе чантата си, слезе от колата и се огледа. Заслонила очи, за да се предпази от яркото слънце, тя с удивление видя голямата викторианска къща, оградена отвсякъде с огромни оранжерии. Къщата беше безупречно поддържана и макар и внушителна на вид, изглеждаше странно не на мястото си в подобно обкръжение.

Мерцедесът на Джоана не се виждаше на паркинга, затова Ейприл, следвайки указателните табели, мина през портата и измина късата алея, отвеждаща до къщата. Ограденият двор, добре поддържан и засаден с дървета и храсти, изглеждаше прекалено малък за една толкова величествена къща. Ейприл изкачи стълбите до верандата, отвори вратата и се озова в приятно охладен офис.

Помещението, което се използваше като приемна — стая със странна форма на не съвсем правилен кръг — очевидно е било входно антре на времето. В средата му имаше бюро, зад което седеше изумително красива жена с гарваново черна коса, огромни тъмни очи и твърде много грим около тях. Когато Ейприл се появи, тя разговаряше по телефона на испански.

Вдигна поглед, забеляза Ейприл, усмихна се учтиво и й посочи един стол с яркочервения си маникюр. Нито за миг обаче не прекъсна разговора си. Думите се лееха от устата й като лавина, очите й блестяха, а свободната й ръка жестикулираше неистово.

Ейприл се настани на посочения стол, без да откъсва запленения си поглед от жената зад бюрото. Яркочервените й устни бяха очертани с по-тъмен молив, а клепачите над тъмнокафявите й очи бяха намазани с дебел пласт лилаво кафеникави сенки. Миглите й тежаха от дебелия слой грим, ярък руж подчертаваше изящните й скули. Съвършено белите й зъби блестяха на фона на червените й устни.

Жената внезапно избухна в силен смях, каза: „Чао“ и остави слушалката на мястото й. Отново насочи поглед към Ейприл.

— Извинете — рече тя. Говореше английски със слаб акцент. — Разговарях с един местен клиент.

— Няма нищо — с усмивка отвърна Ейприл. — Тук съм, за да се срещна с Джоана Лоурънс.

Младата жена въпросително повдигна вежди.

— Джоана! А! Изчакайте само минутка, ако обичате. — Натисна един бутон на телефона, вдигна слушалката и отново погледна към Ейприл. — Как се казвате?

— Ейприл Удуърд.

— Ейприл — повтори жената сякаш се упражняваше. След това заговори в слушалката. — Тук при мен има една жена. Ейприл Удуърд. Има среща с Джоана. Само че Джоана не е тук.

Замълча, за да изслуша събеседника си, след което затвори телефона.

— Джош… господин Лоурънс ще дойде веднага — информира я тя.

— Благодаря — отвърна Ейприл. Закритите от завеси френски врати вляво от нея се отвориха и Джош Лоурънс излезе от кабинета си. На лицето му сияеше широка усмивка, а зъбите му, също като на красивата му секретарка, искряха на фона на силно загорялата му кожа. Облечен беше с къси панталони и риза в цвят каки. На краката си носеше работни обувки и изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда един истински собственик на оранжерии и разсадници. Освен това е и дяволски красив, помисли си Ейприл.

— Ейприл! — поздрави я той и подаде ръка. — Добре дошла в скромните ни владения.

Ейприл се изправи и стисна ръката му.

— Надявам се, че не се натрапвам — рече тя и се вгледа в сините му очи. — Джоана ме покани да се срещнем тук. Идеята беше да ме разведе из оранжериите.

— Изобщо не се натрапваш — увери я той. — Предполагам, че тя просто ще позакъснее малко. Запозна ли се вече с Луна? — Той посочи своята секретарка.

— Не — отвърна Ейприл, обърна се и протегна ръка към Луна. — Поне не официално.

Луна се изправи и пое протегнатата ръка.

— Приятно ми е — рече тя. Погледна към Джош и изведнъж избухна в смях. — Аз… аз говорех по телефона, когато тя влезе — поясни секретарката.

Джош се ухили.

— Както обикновено — добродушно отбеляза той. После се обърна към Ейприл. — Заповядай при мен в другата стая. Ще се опитам да се свържа с Джоана по телефона.

Ейприл влезе в кабинета му и се огледа. Тук трябва да е била всекидневната, помисли си тя. Точно срещу нея, непосредствено под големия еркерен прозорец, бе поставено голямо бюро във викториански стил. Столът на Джош беше откъм прозореца, а пред бюрото бяха подредени два удобни на вид, тапицирани с кожа столове.

— Заповядай, седни — покани я Джош, който влезе след нея и затвори вратата. — Аз ще се опитам да открия Джоана.

— Благодаря — отвърна Ейприл и се настани на един от столовете.

Погледна към Джош, който приседнал на ръба на бюрото, избираше някакъв номер и побърза да отклони очи. Защо постоянно имам чувството, че го зяпам? — зачуди се тя. Дали не се опитвам да огледам по-внимателно сините му очи, изсветлялата от слънцето коса, невероятно белите зъби и прекрасното му загоряло тяло?

— Здрасти, Кони — рече Джош. — Джоана вкъщи ли е или вече е тръгнала за насам?

Изслуша отговора й и сложи край на разговора.

— Благодаря, Кони, до скоро.

Затвори телефона и се обърна към Ейприл.

— Тръгнала е — съобщи й. — Не мога обаче да предвидя кога точно ще пристигне, защото все отказва да си купи мобилен телефон. — Усмихна се извинително. — Надявам се, че Луна не те е накарала да чакаш прекалено дълго.

— Няма нищо — увери го Ейприл. — Разполагам с достатъчно време. — Внезапно почувства леко неудобство при мисълта, че е съвсем сама с него. Колко глупаво, помисли си тя. Та той е съпруг на Джоана и освен това е един изключително приятен и учтив мъж. Въпреки това продължи да изпитва известна нервност докато се опитваше да завърже някакъв разговор.

— Луна изглежда доста внушителна дама — отбеляза тя.

Той се разсмя.

— Луна си има своите безвредни мании — обясни. — Но пък е в състояние да води от осем до десет разговора едновременно и е толкова напориста, че ако пожелае, от камък вода ще пусне. Което означава — той я погледна развеселено, — че умее да накара всеки просрочил определено плащане клиент да се издължи. Веднага при това.

Ейприл се усмихна.

— Доколкото ми е известно, всеки бизнес се нуждае от един такъв човек.

— Тя е страхотна — увери я Джош. — Съпругът й е управител на оранжериите. Името му е Карл. Днес ще се запознаеш с него. Брат на Кони.

— О — възкликна Ейприл, — значи цялото им семейство работи за вас.

— Горе-долу — отвърна той и се изправи. — Предлагам ти да започнем обещаната обиколка без Джоана. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — отвърна Ейприл. — Стига да не отнемам от времето ти.

— Няма такова нещо. Винаги ми е приятно да се измъкна от кабинета.

Ейприл се изправи и двамата с Джош излязоха от кабинета.

— Луна, отиваме да разгледаме оранжериите — рече той. — Когато Джоана се появи, изпрати я при нас.

Луна, допряла ухо до телефонната слушалка, само кимна утвърдително.

Те излязоха от къщата, прекосиха малкия двор и поеха по една пътека, отвеждаща към оранжериите.

— Това място е очарователно — отбеляза Ейприл.

— Семейството на Джоана построило къщата през деветнадесети век — обясни Джош. — Прадедите й били фермери. По-късно баща й създал първата си оранжерия за орхидеи. От тогава насам бизнесът непрекъснато се разраства. Затова той построил дома, в който живеем в момента, и напуснал това място. Мич, бащата на Джоана, използваше тази къща за свой офис. Много държеше на това и затова и ние решихме да продължим традицията.

Стигнаха до високата метална ограда около района на оранжериите. Портата беше широко отворена и те продължиха към огромната постройка.

— Мили боже! — възкликна Ейприл. — За пръв път в живота си виждам толкова голяма оранжерия.

— Имаме седем такива — информира Джош. — Общата им площ възлиза на над седем хиляди и петстотин декара.

— Седем хиляди декара! — възкликна Ейприл.

— Точно така — отвърна той. — Осъществяваме предимно продажби на едро. Продаваме хиляди сравнително евтини и лесни за отглеждане орхидеи на разсадници из цялата страна. Освен това снабдяваме и голяма част от търговците, които продават орхидеи по каталог. Нашата специалност обаче си остават редките и екзотични видове. Точно това ни отличава от останалите производители в бранша.

Той отвори широко вратата на оранжерията и пропусна Ейприл пред себе си.

Тя влезе вътре и едва не ахна при вида на огромното съоръжение, в което растяха хиляди орхидеи. Както и в малката оранжерия, която бе посетила в дома им, и тук влажността беше огромна, а във въздуха се носеше миризмата на тор.

— Имам чувството, че тук отглеждате всички познати на човечеството видове — възкликна тя.

— Едва ли — отвърна Джош. — На света съществуват повече от двадесет хиляди вида орхидеи, а до момента са регистрирани повече от сто хиляди хибридни сорта.

— Нямах никаква представа.

Двамата тръгнаха по една пътека между масите.

— Намираме се в участък от оранжерията, в който се отглеждат видовете, осигуряващи ни сравнително прилични доходи. Както обичам да се изразявам, това са цветята, които осигуряват хляба и маслото на трапезата ни. Всичките орхидеи, които виждаш наоколо, са от вида Phalaenopsis — продължи с разясненията той. — Повечето хора я наричат орхидеята пеперуда. Това е един от най-продаваните видове, защото е сравнително евтин и лесен за отглеждане при домашни условия. Тук имаме хиляди такива орхидеи. Поради същите причини отглеждаме и видовете Paphiopedilum и Cattleya. Тайванците обаче отглеждат същите видове и напоследък конкуренцията им става жестока. За нас лично това не е кой знае какъв проблем, защото за наистина сериозните печалби винаги сме разчитали на редките и екзотични видове, които отглеждаме. Както и на репутацията ни на специалисти, притежаващи най-добрите растения за развъждане и хибридизация.

— Тайванците? — въпросително възкликна Ейприл. — Но как изобщо биха могли да се конкурират с вас?

— Нашето правителство им позволявала внасят орхидеи. Единственото ограничение е, че цветята не трябва да са посадени в саксии — обясни Джош. — В последните години тайванците наводниха пазара със сортове, които внасят на стръкове и засаждат тук, на място. Производителите от Тайван постепенно започнаха да купуват земя и да строят парници из целите Щати — като се почне от Ванкувър и се стигне до Сан Диего. Отглеждат огромни количества орхидеи без изобщо да се стремят да поддържат добро качество.

— Но това… просто не е за вярване! — недоумяващо отбеляза Ейприл.

— Е, повярвай! За наш късмет от много време насам отглеждаме редки видове и сме си създали репутация на хора, които изключително много държат на доброто качество. Това са двата фактора, които ни позволиха да оцелеем във време, когато много други производители ликвидираха бизнеса си.

Двамата продължиха да обикалят парниците един след друг. От време на време поспираха, за да се възхитят на някой особено интересен и привличащ погледа с ярките си цветове вид или пък за да обсъдят особеностите на средата, в която се отглеждаха екзотичните цветя. Джош търпеливо й разясни начина на действие на компютъризираната инсталация за овлажняване на въздуха, отговори на всичките й въпроси за автоматичните сенници, които се спускаха и вдигаха в зависимост от дебелината на облачната покривка. Обясни й също така, че опитвайки се да възпроизведат естествената природна среда за всеки вид орхидеи, в различните оранжерии поддържат различни условия в зависимост от изискванията на растенията, които се отглеждат в тях.

— Тук развъждаме орхидеи, внесени в страната от най-различни места — от Мачу Пикчу от Хималаите и от тропическите райони на Бразилия — информира я той. — Ето защо се налага да поддържаме различни условия на живот в различните парници.

За Джош беше очевидно, че Ейприл проявява неподправен интерес към всички аспекти на работата му и беше поласкан от лавината от въпроси, с които го засипваше. Срещал бе много ценители на орхидеите, но интересите на повечето от тях не се простираха отвъд произхода и красотата на екзотичните цветя.

— Знаеш ли какво — изведнъж отбеляза тя, след като бяха обиколили голяма част от оранжериите. — Бях дотолкова погълната от всичко това, че буквално забравих да си водя бележки.

— Да си водиш бележки ли? Защо трябва да го правиш?

— Заради проекта на Джоана, разбира се — отвърна тя. — Идеята беше да избера онези видове, които биха изглеждали най-добре на стените на пещерата, изработени от разноцветни миди и камъчета.

— Значи вече твърдо си решила да се заемеш с работата?

— О, да — ентусиазирано го увери Ейприл. — Определено. През последната седмица бях толкова погълната от този проект, че вече просто не съм в състояние да отклоня предложението.

Някъде зад тях се чу познат глас.

— А аз едва сега научавам за това!

Стреснати от гласа на Джоана, Ейприл и Джош се обърнаха и я видяха да стои зад тях, скръстила ръце на кръста. На лицето й бе застинала сърдита гримаса. В първия момент Ейприл не знаеше как да тълкува поведението на Джоана, но в следващия миг тя избухна в искрен смях, спусна се към Ейприл и я целуна по двете бузи.

— Толкова съм развълнувана! — възкликна тя.

— Все се боях, че може да се откажеш.

Джош усмихнато наблюдаваше двете жени. Радваше се, че вижда Джоана толкова въодушевена от този проект, за изпълнението на който очевидно бе намерила най-подходящия човек. Да, помисли си той, Ейприл наистина е… специална.

— Истината е, че почти се бях отказала — призна Ейприл. — Притеснявах се от кратките срокове и от необходимостта да отхвърля всички други ангажименти. Но след като прекарах няколко дни в изготвяне на предварителните скици… а и след като видях всичко това… — Тя изразително сви рамене. — Ами предполагам, че аз също прихванах вируса.

Очите на Джош се разшириха от изненада и той я изгледа изпитателно.

— Искаш да кажеш, че си се заразила с вируса, който покосява любителите на орхидеи?

— Ами… аз… Предполагам, че при мен е комбинация от две неща — проектът за изкуствената пещера и орхидеите. Двете неща взети заедно правят предложението на Джоана твърде необичайно и… ами, съблазнително.

— Знаех си! — възкликна Джоана. — Знаех, че съм открила най-подходящия човек.

— В такъв случай добре дошла в семейството — рече Джош.

Ейприл вдигна поглед към него и се усмихна колебливо.

— Благодаря — успя да изрече тя, макар да не знаеше как точно да тълкува думите му.

— Набеляза ли вече видовете, които би искала да използваш при работата си върху пещерата? — попита Джоана.

— Тъкмо казвах на Джош, че напълно забравих да си водя бележки — отвърна Ейприл. — Но определено видях някои забележителни видове.

— Смятам да ви оставя двете да си гледате работата, а аз отново ще заема с моята — обади се Джош.

— Добре — съгласи се Джоана. — Ще останем тук още известно време, а след това ще си отидем в къщата ни в планината.

Двамата се целунаха и той се обърна към Ейприл.

— До скоро — рече й.

— Хиляди благодарности за обиколката, Джош — отвърна Ейприл. — Високо ценя помощта ти.

Той кимна с глава и си тръгна.

— Как смяташ? Успя ли вече да видиш всичко? — попита Джоана.

— Така смятам — отвърна Ейприл. — Макар че не съм съвсем сигурна.

— В такъв случай предлагам да направим още една бърза обиколка и ще ти покажа растенията, които смятам за подходящи за нашия проект. Ти пък ще ми покажеш онези, които ти си харесала. След това ще изготвим по един списък и ще ги сравним.

 

 

Подът на неокласическата зимна градина в дома на Джоана и Джош бе застлан с потъмнял от времето стар френски варовик. Помещението бе препълнено с различни видове палми, папрати и разбира се, орхидеи. В средата му имаше мраморна маса, изработена от различни по цвят мраморни парчета, които образуваха красиви мотиви. Централно място заемаха двойка кацнали на клон гълъби. Точно над масата висеше великолепен кристален полилей с шестнадесет крушки. Джоана и Ейприл единодушно решиха, че това е най-подходящото за работа място. Точно тук Ейприл за пръв път разгъна предварителните скици, за да ги покаже на Джоана.

След като ги разглежда напрегнато в продължение на няколко минути, опитвайки се да ги прецени от всеки възможен ъгъл, Джоана вдигна поглед към Ейприл, която я наблюдаваше нервно, очаквайки реакцията й.

— Красиви са — простичко рече Джоана. — И напълно отговарят на онова, което имах предвид, когато реших да ти възложа проекта.

Ейприл изпусна въздишка на облекчение.

— Добре — рече тя. — През изминалата седмица работих върху тях в продължение на много часове и се надявах, че ще останеш доволна.

— Има само едно-две нещица, които бих искала да обсъдим — делово подхвърли Джоана.

О, не! — със свито сърце си помисли Ейприл. Сега вероятно ще постъпи като някои от клиентите, с които съм работила, и ще промени цялата концепция на проекта.

Джона забеляза очевидното раздразнение, изписало се по лицето на Ейприл и мигновено смекчи тона си.

— О, скъпа — възкликна тя. — Успях да те притесня, нали?

— Няма нищо — увери я Ейприл. — Хайде, кажи ми какво точно не ти харесва.

— Ейприл! — Джоана се обърна, сложи ръце върху раменете на Ейприл и я погледна право в очите. — Не е това, което си мислиш. Плановете, което си изготвила, са страхотни и аз много ги харесвам. Искам обаче да направя няколко предложения. Нищо повече. И недей да гледаш толкова нещастно!

Ейприл не можа да сдържи усмивката си.

— Ето така е по-добре! — заяви Джоана и отново насочи вниманието си към скиците. Прехвърли ги докато намери онази, която търсеше. Беше скица на една от вътрешните стени, украсена с изящни цокли, ниши и други архитектурни елементи, изработени изцяло от мидени черупки, раковини и камъчета.

— Погледни ето тази, например.

Ейприл се надвеси над скицата заедно с Джоана. Беше работила върху тези рисунки толкова упорито, че просто не можеше да повярва, че някой би пожелал да промени каквото и да било.

— Това е съвършено изпълнена стена в неокласически стил — отбеляза Джоана. — Прекрасна е. Онова, което искам от теб, е да внесеш само една малка промяна.

Ейприл я погледна и Джоана се усмихна.

— Искам да размиеш границите — заяви Джоана.

— Какво точно имаш предвид? — попита Ейприл.

— Ако искаш, можеш да си представиш, че става дума за проект на градина — предложи Джоана.

— Добре. — Ейприл кимна в знак на съгласие.

— А сега си представи, че тази градина е току-що засадена и всяко растение е поставено на съответното място, както е на тази скица, върху която всяка мидичка и камъче са поставени на точно определено място.

Ейприл кимна отново.

— А сега — Джоана я погледна изпитателно, — представи си как би изглеждала градината, след като растенията израснат, цъфнат и се разлистят. — Замълча за момент, а след това продължи с разясненията, внимателно произнасяйки всяка дума. — Искам да кажа, че линиите не трябва да бъдат толкова отчетливи. Позволи на някоя мидичка да мине отвъд границата, в която е поставена, остави някое камъче да наруши съвършената симетрия.

Ейприл я погледна, схванала изведнъж идеята.

— Аз… разбирам какво имаш предвид — изрече тя.

— Бях сигурна, че ще разбереш — с усмивка я увери Джоана.

— Бих могла да въведа някои барокови елементи — рече Ейприл, загледана в скиците си.

— Да! — възкликна Джоана. — Изхвърли правите линии. Нека нещата са по-заоблени и размити.

— А това ще се постигне много лесно с мидените черупки — продължи с размишленията си Ейприл. — О, Джоана, ти си гений!

Джоана се разсмя.

— Нищо подобно — възрази тя. — Просто от много време насам мисля върху този проект. Представям си фронтоните над вратите, изработени от корал…

— Корал? — прекъсна я Ейприл.

— Да, защо? Кое те изненадва толкова?

— Джоана, коралът е застрашен от изчезване — заяви Ейприл. — И ти няма, повтарям, няма да използваш корал в този проект.

Джоана я погледна с любопитство и забеляза, че събеседничката й говори напълно сериозно.

— Е, аз съм събрала купища корал през годините, който само чака да бъде използван. Защо да го прахосваме?

— Защото хората ще видят какво си направила тук и някои от тях може да решат да копират твоята пещера — отвърна Ейприл. — Така че ще започнат масово да изкупуват корал, а това само ще насърчи собствениците на магазини, които и в момента го продават. Получава се един омагьосан кръг, от който просто няма излизане.

— Но…

— Никакво „но“ — прекъсна я Ейприл и енергично поклати глава. — Освен това съществуват прекрасни заместители. Неща, които не са застрашени от изчезване и които ще изглеждат също толкова добре.

Джоана пое дълбоко въздух и бавно издиша. Тази дама изобщо не си поплюва, помисли си тя. И отстоява принципите си докрай. Забележително смела и праволинейна жена!

— Печелиш — най-накрая рече тя и се усмихна. — Трябва да призная, че се чувствам малко засрамена, тъй като реших да използвам корал, макар да знаех, че е застрашен от изчезване. И искам да те уверя, че съм напълно съгласна с доводите, които изложи.

— Навярно знаеш, че разполагаме с толкова други възможности, че изобщо няма да почувстваш липсата на корала — увери я Ейприл.

— О, разбира се, че зная — съгласи се Джоана. — Между другото… — Тя се приближи до дългата библиотека, вградена под един от прозорците, огледа я съсредоточено и след малко извади голяма купчина книги и каталози. — Виж какво имам тук — рече тя, върна се до масата и стовари книгите отгоре й.

— Какво?

— Ще видиш. — Джоана измъкна един каталог и го подаде на Ейприл.

Ейприл го разлисти и очите й се разшириха от изумление.

— Това е фантастично! — развълнувано възкликна тя. — О, Джоана, как изобщо успя да се снабдиш с това?

— При едно посещение в Монтерей си купих мидени черупки от един магазин — отвърна тя. — Бяха толкова много, че жената в магазина ми ги продаде по цени на едро и ги сложи в един кашон, на който бяха изписани името и адреса на доставчика. Позвъних на човека в Орегон, престорих се на художничка, която работи с раковини и мидени черупки, и той ми изпрати този каталог.

Ейприл я погледна и двете избухнаха в смях.

— Това е едно от най-трудните неща, които съм правила през живота си — довери й Джоана. — Говоря за момента, в който излъгах жената в магазина, че съм художничка. И то не каква да е, а такава, която работи с мидени черупки. Почувствах се толкова… фалшива… неискрена. Тя обаче ми повярва безрезервно. Както и няколко други нейни колеги. Защото този първи опит ме окуражи да влизам и в други магазинчета, от които купувах дребни неща и разказвах на собствениците същата история, за да изкопча от тях името на доставчиците им.

— Толкова си умна — отбеляза Ейприл. — Сигурна съм, че ще можем безпроблемно да се снабдим с достатъчно мидени черупки. Ще използваме всичките си резерви. И аз познавам няколко търговци на едро, с които съм работила в миналото.

— Освен това разполагаме и с хиляди миди, които съм събирала през годините — напомни й Джоана. — И държа, ако е възможно, да използваме първо тях. Те имат огромна сантиментална стойност за мен.

— Напълно те разбирам — увери я Ейприл — и смятам, че идеята ти е чудесна. Има още нещо, което бих искала да обсъдим веднага… Всъщност, две неща. Едното е орхидеите, които ще използваме, а второто е приблизителната цена на проекта. Нямах намерение да говоря за пари преди срещата, която бяхме запланували за утре, но изчисленията са у мен и предпочитам да те запозная с тях, преди да продължим по-нататък.

— Защо първо не обсъдим въпроса с орхидеите? — през смях попита Джоана.

Ейприл се усмихна.

— Бих искала да скицирам и фотографирам някои от видовете, които отглеждате тук, както и някои от онези, които видяхме преди малко в оранжериите.

— Чудесно — подкрепи я Джоана.

— Само че — продължи Ейприл — не бих искала да ги вземам с мен у дома, за да работя върху рисунките. Не мога да поема такава отговорност. Особено за по-ценните видове.

— Разбирам — отвърна Джоана. Замисли се за момент, като почукваше с пръсти по устните си, а след това отново погледна към Ейприл. — Винаги можеш да работиш тук, ако желаеш — рече тя. — Би могла да използваш тази стая. Светлината тук е прекрасна. Какво ще кажеш? Съгласна ли си?

— Няма ли да ви преча?

— Не, разбира се — увери я Джоана. — Освен това и без друго ще се наложи да прекарваш доста време тук. Така че какъв е проблемът?

— Добре — съгласи се Ейприл. — Ако наистина си сигурна, че няма да преча. Бих могла да използвам това помещение за ателие докато завършим преустройството на обора. След това ще се преместя там.

— Чудесно — възкликна Джоана.

— А сега — продължи Ейприл — да поговорим за бюджета. — Пресегна се за чантата си, която бе оставила на един от столовете и извади отвътре една папка. — Отвори я и извади напечатан на машина финансов план. — Ето, разгледай го и ако имаш някакви въпроси, питай. Опитах се да снижа разходите, доколкото това е възможно.

Джоана взе бюджета и го погледна. Проучването му й отне доста време. Ейприл се отдръпна настрани и се загледа през прозореца към плувния басейн, опитвайки се да осигури на Джоана необходимото й спокойствие.

— Виждам, че си включила и разходите за нов водопровод и за дърводелските услуги — обади се Джоана.

Ейприл кимна утвърдително и се обърна.

— Струва ми се, че всичко е наред — рече Джоана. — Довечера ще помоля Джош също да го прегледа, но не мисля, че ще възникне някакъв проблем.

— Добре — с облекчение отвърна Ейприл. Съзнаваше, че цената е огромна, но това беше проект, който щеше да отнеме следващите шест месеца от живота й. Освен това изискваше и адски много работа.

Джоана се приближи и я прегърна отново. После се отдръпна и я погледна в очите.

— Всичко ще бъде наред — увери я тя. — Няма защо да се притесняваш.

Обърна се, върна се при голямата маса и взе списъка, който бе приготвила предварително.

— Тук съм си отбелязала няколко неща, които трябва непременно да обсъдим. Ще ти дам устройство за дистанционно отключване на портата. Тя обикновено е отворена, но може да се случи да я завариш заключена. О, освен това ще ти дам подобно устройство и за оранжерията, за да можеш да взимаш от там нужните ти растения, когато си пожелаеш.

— Това би било страхотно — съгласи се Ейприл.

— И още нещо, Ейприл — продължи Джоана.

— Изобщо не се колебай да искаш от Кони нещо за ядене или за пиене. По всяко време. Тя винаги приготвя огромни количества от всичко, така че присъствието ти само ще ни помогне да се справим по-бързо с храната й.

Ейприл се разсмя.

— Това е ужасно мило от твоя страна — отвърна тя, — но аз вероятно ще се придържам към практиката, която съм си създала през годините и ще си нося храна от вкъщи.

— Както искаш.

— Това, което искам в момента, е да отида отново до обора, да направя още някои измервания и да премеря внимателно определени участъци, които ме интересуват. Освен това искам да направя няколко скици на място.

— Разбира се — отвърна Джоана.

— Работата е доста и вероятно ще се позабавя — предупреди я Ейприл.

— В такъв случай защо не останеш за вечеря? — предложи Джоана.

— О, не — възрази Ейприл. — Не би трябвало… искам да кажа…

— Не приемам отрицателен отговор — заяви Джоана. — Бихме могли да отворим бутилка шампанско, за да ознаменуваме започването на работата по моята изкуствена пещера.

— В такъв случай просто не мога да откажа, нали? — през смях отвърна Ейприл.

— Не, не можеш — съгласи се Джоана и поклати глава. — В никакъв случай.

— Добре — отстъпи Ейприл. — Прибра рисунките си и преметна през рамо голямата си чанта. — Ами до скоро тогава.

— Вероятно ще вечеряме около седем и половина или осем часа — предупреди я Джоана. — А шампанското ще пием преди това. Върни се веднага щом приключиш с работата си. Ако ли не, аз ще дойда да те взема.

— Чудесно — отвърна Ейприл, излезе през вратата и се запъти към обора.

Джоана застана до прозореца и видя Ейприл, която прекоси терасата, мина по малкото мостче, заобиколи басейна и се изгуби от погледа й. Беше толкова доволна, че едва сдържаше радостта си.

Всичко това е просто прекрасно, помисли си тя. Нещата ще се подредят по-добре отколкото си представях.

 

 

Светлината в стария обор започна да намалява и Ейприл си даде сметка, че е по-късно отколкото смяташе. Беше така погълната от работата си, че изобщо не бе усетила как бе минало времето. Събра листите с измерванията, които бе направила, пъхна ги в една папка, която пък прибра в чантата си. После се зае да събере няколкото скици, които беше изработила. Бяха далеч по-подробни от онези, които бе показала на Джоана и освен това, бяха в съзвучие с идеята й за размиване на границите.

Тя се усмихна на себе си. Обикновено съм упорита като магаре, помисли си тя. Винаги защитавам до последно собствените си идеи и държа нещата да стават така, както аз искам. Днес обаче Джоана й бе преподала един много ценен урок. Научила я бе, че би могла да се придържа към правилата и да използва чистите форми и структури, които познаваше до съвършенство. Би могла обаче и да си поиграе с тях — както правеше с акварелите на цветя, върху които работеше в свободното си време — и да ги направи още по-добри и впечатляващи.

Когато най-сетне прибра нещата си, тя излезе от обора и тръгна обратно през градината с ябълкови дървета към басейна. Вечерта беше красива, чистият въздух й действаше освежаващо и Ейприл изпита огромно задоволство от свършената през деня работа.

Докато се изкачваше по хълма по посока на басейна, тя чу смях и плясъци във водата. Само след миг басейнът изникна пред погледа й и Ейприл замръзна на мястото си. Около водата проблясваха пламъчетата на свещи, поставени в огнеупорни купи по стените наоколо и по масите. Ейприл едва не ахна при вида на тази толкова романтична обстановка.

Джош беше в басейна и пръскаше с вода Джоана, която седеше на каменната тераса и се превиваше от смях.

— Ето така ти се пада загдето ме бутна във водата — през смях извика той и я изпръска отново.

Джоана изпищя от удоволствие.

— Престани! — извика тя. — Сега ще се наложи да отида да се преоблека. — Изправи се и огледа мокрите петна по панталона и блузата си.

— Така ти се пада! — палаво повтори той. Излезе от водата, прегърна съпругата си с мокрите си ръце и я целуна по устните.

Джоана отново се разсмя от удоволствие.

— Е, сега вече нямам избор, Джош. Наистина ще трябва да се преоблека. — Само че не направи никакъв опит да се измъкне от прегръдката му.

Ейприл почувства леко неудобство докато наблюдаваше тази мила сцена на семейно щастие. Въпреки това просто не можеше да откъсне очи от тях. Двамата изглеждаха толкова съвършени, а отношенията им напълно се припокриваха с представите й за щастлив и пълноценен брак с истински мъж.

А Джош е просто прекрасен, мислеше си тя. Толкова висок, силен и красив и едновременно с това нежен, грижовен и закачлив.

Изпита болезнен копнеж дълбоко в душата си. Не й се случваше за пръв път, но напоследък като че ли се бе научила да го контролира. А сега имаше чувството, че желанието за щастие и семеен живот, унищожено така брутално от неуспешния й брак, отново се пробужда в душата й.

— Ето те и теб! — извика Джош и Ейприл със смущение осъзна, че той я бе забелязал.

Тя излезе от сенките, опитвайки се да се престори, че току-що идва.

— Здрасти.

— Шпионираш ли ни? — закачливо подхвърли Джош.

— Не, разбира се — защити се тя. Веднага след това се разсмя. — Но ви видях да се целувате.

Джоана и Джош избухнаха в смях.

— Ела да изпиеш с нас чаша шампанско — покани я Джоана. — Чакахме те да дойдеш, за да отворим бутилката.

— Много мило от ваша страна — отвърна Ейприл. — Но ще се приближа само ако Джош обещае да не ме пръска с вода.

— Обещавам — усмихнато отвърна той. Облече халата си, завърза колана около кръста си и се зае да отваря шампанското, оставено в кофичка с лед на масата.

Ейприл остави голямата си чанта близо до един стол на терасата.

— Веднага се връщам — рече Джоана. — Трябва да отида да сменя тези дрехи със сухи.

— Побързай — извика след нея Джош. — Двамата с Ейприл може да изпием цялата бутилка докато те няма. — След това погледна към Ейприл. — Сядай — покани я той. — Настани се удобно.

— Благодаря, Джош. Тук е толкова красиво с всичките тези свещи.

— Наистина е красиво — съгласи се той. — Знаеш ли, докато работиш тук, можеш да плуваш в басейна винаги когато пожелаеш.

— Благодаря — отвърна Ейприл. — Това е едно много щедро предложение.

— Нищо подобно. Щом и без друго имаме басейн, защо да не го използваш? — Тапата изхвърча във въздуха и Ейприл видя облачето пара, което излезе от гърлото на бутилката.

— Voala! — възкликна Джош. Разля шампанското в трите кристални чаши, поставени върху сребърен поднос. После върна бутилката в сребърната кофичка да се изстудява и подаде едната чаша на Ейприл.

— Благодаря, но не смяташ ли, че трябва да изчакаме Джоана, преди да вдигнем тост?

— Да — съгласи се той. — Имаш право. Аз съм едно лакомо прасе.

И двамата избухнаха в смях.

— Мисля да отпия една малка глътчица, а тя изобщо няма да забележи — продължи той. Замълча за момент, а след това остави чашата на масата. — Но ти ще видиш. Така че май наистина ще е по-добре да почакаме Джоана.

Ейприл се усмихна.

— А, между другото, Джоана ми показа финансовите ти разчети. Смятам, че там всичко е наред. Мнението ми е, че си се справила изключително професионално.

— Благодаря. Проектът е извънредно голям, така че не ми беше никак лесно да изчисля всички разходи. Лесно се справих със строителството и другите ремонтни операции по преустройството на сградата, но никак не ми беше лесно да оценя собственото си време и труд.

— Сигурен съм, че работата ще потръгне — увери я Джош. — А това много ме радва, защото виждам, че Джоана е изключително щастлива, когато работи по този проект. Тя много прилича на баща си Мич. И не се чувства удовлетворена, ако не се занимава с някаква творческа дейност. Джоана ремонтира старата къща на плажа буквално сама. После написа онази книга за орхидеите. А и непрекъснато прави някакви подобрения наоколо. Разширява градината, преобзавежда някоя стая, подменя цвета на помещенията или някои други дребни детайли.

— Аз лично смятам, че това е страхотно — отбеляза Ейприл. — Защото тя би могла да прекарва цялото си време в пазаруване, подобно на някои жени, които познавам.

Той се разсмя.

— Слава богу, че не ме подлага на подобно изпитание.

— Върнах се — извика Джоана. Приближи се до масата и седна на мястото си. — Колко мило, че сте ме изчакали. — Обърна се към Ейприл и й подаде един шал. — Донесох го за теб, в случай че ти стане хладно. Ще вечеряме след около тридесет минути.

— О, благодаря ти, Джоана. — Ейприл взе шала и го наметна около раменете си. Шалът беше изключително мек и в красив бледо кафяв цвят, който много й подхождаше.

Забеляза, че Джона се е преоблякла в бежова копринена блуза и панталон в същия цвят. На раменете си бе наметнала бял кашмирен пуловер. Изглеждаше небрежно-елегантна, но Ейприл прекрасно знаеше, че това впечатление не се постига никак лесно. Това е толкова присъщо за нея, помисли си Ейприл. Тя полага огромни старания и влага много труд, за да направи така, че нещата да изглеждат лесни и достъпни.

— Добре — обади се Джош и вдигна чашата си. — Смятам да вдигна тост.

Джона и Ейприл последваха примера му и взеха чашите си.

— Пия за мидената пещера — с усмивка обяви Джош. — Един проект, за който слушам от години, макар че никога не съм вярвал, че Джоана ще успее да го реализира.

Надявам се наистина да успея, помисли си Джоана.

Но не каза нищо на глас. Засмя се заедно с тях, чукна чашата си в техните и отпи от шампанското.

Ейприл с удоволствие отпи от бълбукащото шампанско. От доста време не бе пила качествено и скъпо шампанско. Нито пък бе имала кой знае какви поводи за празнуване.

— О! — изведнъж възкликна Джош. — Предлагам още един тост.

— Какъв? — попита Джоана и вдигна чаша.

— За Ейприл — отвърна той и насочи сините си очи към Ейприл. — Единствената жена, която познавам, която не само изслуша Джоана, но и наистина чу какво има да й каже тя.

— За Ейприл! — извика Джоана, забелязала начина, по който съпругът й гледаше тяхната гостенка. Развълнува се, когато си даде сметка, че между тях двамата започва да се създава сърдечно приятелство. А може би и нещо повече.

Ейприл пи заедно с тях и отново почувства онзи разрастващ се в душата й болезнен копнеж. Беше вълнуващо да бъде част от живота на тази изключителна двойка, но започваше да се притеснява, че безпокойството в душата й е породено не просто от желанието да създаде свой собствен сърдечен и изпълнен с щастие свят, а е по-скоро свързано с присъствието и личността на Джош Лоурънс.