Джудит Гулд
Пещера на любовта (12)

9.

Слънцето вече бе прогонило утринната мъгла и лъчите му топло грееха и затопляха въздуха. Джош влезе в трапезарията, протегна ръце и тръсна разкошната си коса.

— Добро утро на всички — поздрави той.

Наведе се, приближи до Джоана току-що избръснатото си лице и я обсипа с безброй целувки.

Джоана вдигна очи към него и се усмихна. Помисли си, че съпругът й е като дете. Сияеше с гордостта и удовлетворението на момче, открило през изминалата нощ най-голямото тайнство на живота.

Кони, която почистваше скариди в кухнята, надникна развеселено през сводестата врата.

— Тази сутрин си невероятно весел, Джош.

Той й намигна в отговор.

— Това е, защото прекарах изключителна нощ, Кони. Наистина изключителна! — ухили се доволно. — А след това спах като пън.

Кони се разсмя и обвинително размаха пръст.

— Съветвам те да се държиш по-прилично.

— Аз винаги се държа прилично, Кони — увери я той. — Винаги. — Седна на мястото си, взе вестника, оставен на масата, и започна да го прелиства.

Телефонът иззвъня. Кони вдигна апарата в кухнята.

— Джош, за теб е — извика тя. — Карл.

Той вдигна слушалката в трапезарията.

— Карл? — Слуша в продължение на няколко минути, като само от време изръмжаваше нещо неразбираемо в отговор. След това остави слушалката на мястото й.

— Нещо важно ли беше? — попита Джоана.

— Не, нищо важно — отвърна той и се върна към вестника си.

Джоана се престори на погълната от последния брой на „Вог“. Разлистваше го нехайно и отпиваше от кафето си. Въпреки страхотния секс, тя почти не бе спала през нощта. Часове наред се въртя и обръща в леглото, а когато най-сетне умората победи, сънят й бе нарушен от ужасно реалистични кошмари, които бяха толкова страховити, че тя предпочете да остане будна до сутринта.

Джош с апетит се зае да унищожава палачинките с ягоди и сметана, които Кони му сервира, гарнирайки ги с черно кафе. За момент спря и погледна Джоана.

— Ти вече закуси ли? — попита той.

— Да — отвърна тя и вдигна очи от списанието. — Тази сутрин станах още на зазоряване и вече съм набрала значителна преднина.

— Какво си планирала за днес?

— О, трябва да свърша поне десет милиона неща — отвърна тя. — И да проведа безброй телефонни разговори. Обичайните неща.

— Ще си бъдеш ли у дома за обяд?

Тя кимна утвърдително.

— Ако ти си тук, и аз ще бъда.

— Страхотно — с усмивка възкликна той. — Можеш да си сигурна, че ще съм тук.

Бързо довърши закуската си, изправи се, наведе се над Джоана и я целуна по бузата.

— Сега трябва да вървя, но ще се прибера от оранжерията към дванадесет и половина на обяд.

Джош на бегом излезе от къщата и след малко се чу бръмченето на стария му ленд круизър. След като шумът заглъхна напълно, Джоана захвърли списанието и се запъти към спалнята. Свали робата си и бързо навлече чифт панталони в цвят каки, лек кашмирен пуловер и удобни мокасини с марката на „Гучи“. Взе широкопола сламена шапка и чантата си, след което се върна в кухнята.

— Излизам за малко, Кони.

— Работа ли имаш? — попита Кони, която все още се занимаваше със скаридите.

Джоана кимна утвърдително.

— Да.

Кони я погледна озадачено, но не каза нищо. При нормални обстоятелства Джоана винаги й казваше къде отива и колко време ще отсъства. Не и днес обаче. И тя, също като Джош, започваше да се притеснява, че нещо не е наред.

Джоана излезе в антрето и взе ключовете на колата си от изящната купа, поставена върху ирландската конзола. Извади слънчеви очила от чантата си и скри очите си зад тях. Най-накрая нагласи сламената шапка на главата си и се огледа в голямото огледало с позлатена рамка, което висеше над конзолата.

— Изглеждаш добре — рече на отражението си тя. Излезе през входната врата и отвори вратата на гаража с устройството за дистанционно управление. Вратата се отвори и тя видя стария мерцедес, който баща й й бе подарил преди много години. Бързо тръгна към него и се плъзна зад волана. Гюрукът вече бе свален. Тя завърза шапката си, за да не я отвее вятърът, след което запали и рязко потегли.

Когато остави къщата зад себе си и пое надолу по планинския път, Джоана въздъхна от облекчение. Слава богу, че имам възможността да се махна далеч от къщата, от Кони, от Джош и от телефона, помисли си тя. От отговорностите и ежедневните решения, които съпътстваха живота й.

Трябваше да свърши милион неща, но днес просто не бе в състояние да се справи с тях. Пазаруването можеше да почака. Проектът за изграждането на изкуствената пещера можеше да почака. Както и няколкото клуба за развъждане на орхидеи и многобройните й благотворителни дейности. А така също и приятелите с техните несекващи клюки, проблеми, малки победи и дребни поражения. Всички те можеха да почакат.

Аз трябва да бъда сама, помисли си тя. Имам нужда от уединение, за да помисля.

Стигна до магистралата и ненадейно реши да се отправи на юг. Къде по-точно на юг? Не знаеше, но разбираше, че трябва да продължи. Ускори скоростта, когато стъпи на магистралата и най-сетне започна да диша по-леко. Отдръпна крака си от газта и намали скоростта. Не искаше да бъде спряна за превишена скорост от пътните полицаи, които, както винаги, бяха по местата си.

Постепенно почувства топлите лъчи на слънцето, които галеха тялото й, усети ветреца край лицето си, видя пейзажа около себе си. От време на време в далечината вдясно от себе си виждаше водите на Тихия океан, позлатени от ярката слънчева светлина.

Продължи да шофира, без да си дава сметка къде точно се намира. Разсеяно слезе от магистралата някъде в Уотсънвил и продължи по някакви непознати криволичещи улички. После постепенно пое отново нагоре по планинските пътища, които преди малко бе напуснала.

Пътят се превърна в поредица от завои и серпентини, свлачища и предупредителни знаци, които почти не се отличаваха от онези, покрай които минаваше всеки път, пътувайки към дома си.

Джоана намали скоростта и изведнъж осъзна къде се намира. Мили боже! — мислено възкликна тя. Сигурно съм се движила на автопилот през цялото време. Имаше чувството, че някаква сила — по-силна и по-могъща от нея самата — я бе привлякла като с магнит към това място. Беше открила, че на това великолепно място ужасните й главоболия, започнали преди шест месеца, често отшумяваха и болката изчезваше поне за известно време.

Наближи отбивката вляво на пътя и вълнението й нарасна. Надявам се да няма никакви хора, помисли си тя и се огледа наоколо.

Зави предпазливо и пое бавно по стръмната, криволичеща алея, отвеждаща до малък паркинг. С удоволствие забеляза, че няма други коли. Погледна към високата ограда на градината. Цялата беше отрупана с разкошните цветове на няколко вида пълзящи рози, които в по-голямата си част бяха огромни, посадени преди много години растения. Тръгна бавно край оградата, но веднага спря, за да помирише една Дейнти Бес — уханен, нежно розов цвят. После се запъти към познатата дървена порта, влезе в градината и внимателно затвори вратата след себе си, за да предпази цветята от елените, които скитаха по тези места.

Вдигна очи и се огледа.

Наоколо не се виждаше жива душа.

Джоана се усмихна и дълбоко пое дъх. Въздухът бе пропит с уханния аромат на хилядите розови цветове. Започна бавно да се разхожда по пътеките из градината, изучавайки внимателно малките табелки, за да си припомни отново имената на розите, които растяха тук. Много от тях бяха стари видове, датиращи от 1800-та година и бяха много по-ароматни от повечето съвременни хибриди, станали толкова популярни напоследък.

Коленичи пред един храст, взе в ръката си огромен цвят от вида Ком дьо Шамбо и вдиша аромата му, отбелязвайки, че растението датира от 1860 година. Продължи напред, усмихвайки се на имената върху табелите. Дукеса Брант, Маркизата на Лорн, Лейди Хилингдън, Епископ Дарлингтън, Онорин дьо Брабант, Грус ен Кобърг, Грус ен Аахен, Жак Картие, Луиз Одьо.

Безразборно разхвърляните лехи бяха оградени със стари летви, а пътеките бяха застлани с пръст, напукан асфалт или чакъл. Оградата също бе изработена от различни материали — погрозняло от времето дърво и ръждясала тел. Въпреки това в тази градина има определен доминиращ принцип, помисли си Джоана. Красотата. Изумителната красота от цветове и аромати компенсираше напълно очевидната немара и пълната липса на план в изграждането на градината.

Едно е сигурно, помисли си тя. Това магическо място посред огромните секвои е било създадено с огромна любов.

Продължи разходката си през участъка, в който имаше посадени в саксии рози, очевидно предназначени за продажба, и поспря, за да надникне в дървената будка, която изпълняваше ролята на офис. Градината функционираше на принципа на самообслужването. Пред будката имаше дървена кутия с процеп, в която евентуалните купувачи да пуснат чекове или пари в брой за розите, които са пожелали да купят. Джоана всеки път изпитваше огромно удоволствие при мисълта, че системата очевидно даваше резултати, след като градината съществува от толкова много години.

Пред себе си видя дървена пейка, избеляла до сребристо от годините и дъждовете. Беше разположена на сянка под паянтова дървена беседка, която бе цялата отрупана с цветовете на разкошна розова роза от вида „Сесил Брунър“. Настани се удобно и отново вдиша дълбоко, изпитвайки истинска наслада от смесицата от аромати, от топлите слънчеви лъчи, които галеха краката й, и от хладната сянка над главата й. Затвори очи за няколко минути, отдала се напълно на царящите наоколо спокойствие и тишина, а умът й, избавил се от грижите, които я разсейваха у дома, започна да се съсредоточава върху проблема, който трябваше да разреши.

Ще трябва да поговоря с някого за това, реши тя. Скоро при това. Просто не мога да продължавам да нося тази ужасна тайна сам-самичка.

Доскоро бе смятала, че ще успее да се пребори с ужаса сама. Вярвала бе, че ще може да скрие проблемите си от околните, за да не ги товари със собствените си грижи. Предполагам, че не съм толкова смела, колкото смятах, размишляваше тя. Затова отчаяно искам да поговоря с някого. Вече разбирам това. Трябва да споделя тази непоносима болка, ужасното чувство за предстояща загуба и всепоглъщащия страх.

Джош, разбира се, беше човекът, на когото се спря. В края на краищата той беше неин съпруг и най-близък приятел. Най-напред трябва да кажа на Джош. Справедливо е да споделя това бреме с него, независимо от болката и страданията, които и двамата ще трябва да понесем.

Изведнъж почувства огромно удовлетворение — от розовата градина и от самата себе си. Сякаш се разтовари от част от огромното бреме, което от известно време насам носеше сам-самичка. Помисли си, че може би вече ще може се освободи и от всепоглъщащия мрак, който владееше дните и нощите й. Защото напоследък й ставаше все по-трудно да крие истината от съпруга си.

Да, помисли си Джоана. Ще кажа всичко на моя сладък Джош. Той заслужава да узнае истината.

Остана още малко, обхождайки отново градинските пътеки, след което реши, че е време да се прибира. Преди това обаче промълви гореща молитва, в която благодари на това магическо място за утехата, която й бе предложило, и за истините, които й помогна да прозре.

 

 

Джош седеше сам до голямата маса на терасата и дояждаше втория сандвич с риба тон, приготвен от Кони. Винаги бе обожавал аромата на подправките, които Кони използва, но напоследък бе започнал да мисли, че тя май ги слага във всяко едно ястие, което сервира.

А може би просто съм раздразнителен, помисли си той.

Погледна остатъците от салатата с артишок, която му се бе сторила превъзходна. Дали и в нея имаше същата подправка?

Отпи глътка леден чай, остави чашата си на масата и избърса устни със снежнобяла ленена салфетка. Погледна към другия край на масата, където бяха сервирани прибори за Джоана. Страхотно, мислено възкликна той. Само дето Джоана я няма. А именно нейното отсъствие — Джош прекрасно си даваше сметка за това — беше причината за лошото му настроение. Съпругата му за пореден път бе изчезнала от къщи, без да се обади на никого. През всичките години на брака им те използваха всяка възможност, за да се хранят заедно и случаите, в които някой от двамата не бе успявал да се прибере за уговорена около масата среща, се брояха на пръстите на едната ръка. А може би той просто очакваше прекалено много от Джоана. В края на краищата колко други семейства познаваше, които успяваха да запазят подобна хармония в брака си? Да не говорим, че повечето от тях дори не го желаеха.

Изведнъж си даде сметка, че повечето от хората, които познаваше, не биха искали да живеят и работят в подобна близост с брачните си партньори. Той и Джоана обаче бяха установили, че този начин на живот ги задоволява напълно. Двамата живееха като екип от самото начало на връзката си и той просто не можеше да си представи, че биха могли да построят брака си по друг начин. Предполагаше, че това се дължи на факта, че дори и сега, десет години след сватбата им, той е все така влюбен в нея, както и при първата им среща.

А може би точно тук се крие проблемът, помисли си той. Аз все още съм влюбен в нея, а тя е…

— Джош! — Бодрият глас на Джоана достигна до него и прекъсна размишленията му.

Той се обърна и я видя забързано да прекосява терасата. На лицето й грееше лъчезарна усмивка. Когато стигна до него, Джош я целуна по устните и я притисна към себе си.

— Извинявай… че… закъснях… — задъхано прошепна тя.

— Къде беше? — попита Джош.

Тя се настани на мястото си и пусна чантата си на пода до нея. Джош също седна и отпи глътка чай.

Кони се появи с поднос, на който имаше сандвичи и салата за Джоана. Наля й чаша чай.

— Благодаря, Кони — кимна Джоана. След това погледна Джош. — О… ами… трябваше да свърша твърде много неща — смотолеви тя.

Джош мигновено почувства, че съпругата му отбягва директния отговор. Не му беше приятно да се прави на инквизитор и да продължава да я разпитва, но просто не можа да се въздържи.

— И какви по-точно? — възможно най-нехайно попита той.

— О, нали знаеш… — Тя взе салфетката и я разгърна в скута си. — Дребни и досадни ежедневни задължения. Като например носенето на дрехи на химическо чистене. Нищо важно, всъщност.

Кони подозрително присви очи докато я слушаше. Прекрасно знаеше, че Джона бе излязла от къщата с празни ръце. А и се бе върнала по същия начин. Предпочете обаче да не казва нищо.

Джош вдигна очи и прикова изпитателен поглед върху съпругата си. Спомни си решението, до което бе достигнал докато работеше в оранжерията, и реши, че е време да си поговори сериозно с нея. Разбираше, че се налага да продължи с въпросите, за да се опита да стигне до първопричината за нейната дистанцираност и потайност.

Само че споменът за прекрасните мигове на интимност, които бяха споделили през изминалата нощ, измести веднага всички съмнения, породени от поведението на Джоана. Снощи тя беше самата себе си, помисли си Джош. Влюбена, грижовна, внимателна. Прекрасното чувство на радост и пълно щастие, с което се бе събудил сутринта и което бе превърнало целия му ден в един истински празник, го увери за пореден път, че нищо страшно не се случва със съпругата и брака му.

Въпреки това може би все пак трябва да отворя дума за отчуждението, което напоследък забелязвам у нея. Да я попитам дали в живота й не се случва нещо, за което би трябвало да знам… Без обаче да превръщам това в голям проблем.

Само че, преди да успее да каже каквото и да било, телефонът иззвъня и Кони, която тъкмо прибираше празните чинии и ги подреждаше на един поднос, вдигна слушалката, оставена на масата.

— Ало?

Веднага подаде слушалката на Джош.

— Карл.

Джош пое слушалката.

— Благодаря ти, Кони.

— Какво става, Карл? — попита той.

Джоана го наблюдаваше от другия край на масата, предъвквайки своя сандвич с риба тон. Забеляза очевидното вълнение, изписало се на лицето му и се запита каква ли е причината за обаждането на Карл.

В мига, в който Джош затвори телефона, тя го погледна и попита:

— Какво има?

Джош я изгледа и се усмихна доволно като котарак, току-що погълнал цяло канарче.

— Какво? — повтори Джоана, истински заинтригувана този път.

— Познай кой ще посети оранжерията? — попита Джош, играейки си с очевидното й нетърпение.

— Кой? — Джоана започваше да се ядосва, макар тази игра на въпроси и отговори да й харесваше.

— Ами познай.

— О, Джош, престани! — извика тя. — Кажи ми кой!

— Господин Хара — отвърна той.

— О, небеса! — възкликна Джоана. — Ама това е просто божествено! — Скочи от мястото си и се спусна към Джош, обви ръце около шията му и го целуна по върха на главата.

— Обадил се от колата си — продължи Джош. — В момента пътувал насам от Сан Хосе и ще пристигне още днес. Така че май трябва да побързам.

Джоана отново го целуна по главата, след което се отдръпна, за да му позволи да се изправи.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, не е необходимо — сви той рамене. — Това е ангажимент, с който ще се справя с най-голямо удоволствие.

— Добре — съгласи се тя. — Смятах да прелистя някои книги, за да събера още материали за Ейприл, но ако имаш нужда от мен…

— Не — увери я Джош. — Върши си твоята работа. — Бързо я целуна по бузата. — Преди това обаче бих те помолил да ми помогнеш да натоварим в колата някои от най-ценните ни сортове, за да ги откарам до оранжерията.

— Да вървим.

Хванали се за ръце, двамата влязоха в оранжерията, отделиха орхидеите, избрани от Джош и направиха по четири курса до колата му, за да ги натоварят. Джош веднага потегли, а Джоана, застанала на двора, го изпрати с въздушни целувки. Джош отвърна на целувките и махна с ръка през отворения прозорец.

Докато пътуваше към оранжериите, Джош прекрасно си даваше сметка, че е истински късметлия. Господин Хара беше един от най-богатите и изтъкнати колекционери на редки видове орхидеи в цял свят и за повечето специалисти, занимаващи се с отглеждане и развъждане на орхидеи, бе въпрос на чест да имат свой вид в неговата колекция. Човек като него би платил поне петнадесет или двадесет хиляди долара за една-единствена разцъфнала орхидея и Джош изобщо не би се изненадал, ако господин Хара похарчи стотина хиляди долара в оранжерията му днес.

Доброто му настроение обаче бе леко помрачено от неясното подозрение, прокраднало се в душата му след срещата с Джоана. Изпитваше неприятното чувство, че нещо е останало недоизречено, че все пак има някакъв проблем в семейния му живот…

Ще трябва да поговоря с Джоана, напомни си той. Налага се.