Джаклин Брискин
Хроника на страстта (98)

5

Бъд стоеше извън къщата, в която някога бе живял. След като се завърна от безрезултатното си пътуване до Франция преди около осемнадесет месеца, беше наел стаи на втория етаж в хотел „Надо“. От този момент не бе стъпвал в дома, който бе построил за жена си. Лю, започнал свой бизнес, живееше там с жена си като пазач.

Всички прозорци светеха, чуваха се мъжки гласове. Поемайки дълбоко въздух, Бъд влезе вътре. Във всекидневната двама от мъжете, занимаващи се с търга, проверяваха списъка на мебелите. Беше пил много и затова успя да ги поздрави с весел глас. Вратите бяха разтворени. Всяко свободно място бе заето от натрупани порцеланови сервизи и спално бельо. Той вдигна една калъфка. През тежката миризма на застояло му се стори, че усеща аромата на розови листа, които Амели имаше обичай да слага между чаршафите, ароматът на нощите, които бяха прекарали заедно.

Сега Бъд бе убеден, че е умряла. Непрекъснато си спомняше последните й думи: „Бъд, винаги помни, че те обичам.“ Измъчен от работа и страдания, той смяташе, че само смъртта би била причина тя да не се върне при него. И въпреки това продължаваше да плаща на детективите на двата континента. Поради тази причина бе отлагал и продажбата на къщата.

Бъд се намираше на ръба на несъстоятелността и голямото богатство. Притежаваното от „Паловерде Ойл“ струваше цяло състояние, но той не разполагаше с пари в брой. Всеки спечелен долар инвестираше отново в закупуването на земя и нови кладенци. И парите все не му стигаха. Притежаваше твърде много кураж, твърде много жизненост, твърде много амбиция, за да позволи на някаква глупава сантименталност да застане на пътя му. Утре и тази къща, и мебелите щяха да бъдат продадени. И все пак…

Захвърли калъфката и се обърна към организатора на търга:

— Запазете бельото за мен, то не е за продан.

Когато се запъти към изхода, едва не се спъна в кашон с книги. Най-отгоре имаше някакви чертежи, навити на руло. Той се загледа любопитно. Какво беше това? Вдигна ги и ги разтвори. Бяха чертежите на 3-те В. Вече няколко месеца, откакто брат му бе напуснал Лос Анджелис, ненавистта на Бъд към него бе понамаляла и той можа да хвърли поглед върху чертежите му. Бяха на локомотива, който трябваше да се движи с петрол и пара. Бъд се намръщи. Тук, в това помещение, като че ли присъстваше Амели и той не можеше да се съсредоточи.

— Не забравяй — повтори той, — сервизите и бельото няма да се продават.

— Но, Бъд, ти каза само бельото.

— Докато не съм забравил — и пианото. Всичко това е нейно.

— За пианото можех да взема много — възрази човекът, който получаваше по двадесет процента.

— Нали ме чу? — сърдито повтори Бъд. С чертежите в ръка напусна къщата.

Скиците бяха повече въображение, отколкото нещо практично, но Бъд бе работил достатъчно дълго с брат си, за да схване идеята. Дюзата щеше да впръсква едновременно пара и нефт в горивната камера. В единия ъгъл 3-те В бе написал: „Парата е съществен елемент, така мисля.“ Бъд стисна устни. Толкова типично за брат му бе да напише „съществен“ и после да добави — „така мисля“. Горчивината, която Бъд изпитваше към 3-те В, още оставяше вкус в устата му. Внимателно разглеждаше чертежите, от време на време нанасяше поправка, променяше някоя от линиите. Тук лежеше основната разлика в мисленето на двамата братя — 3-те В съзиждаше идеята и после загубваше интерес към нея много по-рано от времето, когато тя можеше да бъде реализирана или да му донесе печалба. Бъд беше реалист. На него никога не можеше да му хрумне някаква идея, но дай му някоя, и той щеше да я накара да работи за него.

„Да — разсъждаваше той, наливайки си уиски. — Ето това е пазарът, от който имаме нужда за нефта на Калифорния.“ Пи и работи цяла нощ. Продължи и на другия ден и когато небето потъмня, се просна върху неоправеното легло, което все още пазеше миризмата на курвата и евтината й есенция. „Защо ли не им казах да натрошат сервизите, да скъсат чаршафите, да разбият пианото? Никога няма да мога да ги погледна, без да ме заболи.“

Стана отново. Отиде до масата и се загледа в чертежите. „Единственият начин да накарам тази идея да заработи, е да наема локомотив.“