Джаклин Брискин
Хроника на страстта (92)

6

Няколко минути след като той излезе, тя не помръдна. Свети Ана с внезапен вой събра листа и клони и ги захвърли към вратата. Амели поклати глава. Бавно се заизкачва към втория етаж. Плодът бе едър, тежеше и всяка нейна стъпка бе изкривена и болезнена. Крепеше се за перилата.

Затвори врата на спалнята и седна на тоалетката. Отвори чекмеджето и извади голяма кутия за бижута. Върху кожената обвивка имаше малко златно квадратче, на което бе гравирано името й — Мисис Хендрик ван Влайът II. Натисна ключалката. Капакът се отвори. Върху черното кадифе лежеше комплект от перлена огърлица с диамантена закопчалка, две гривни, обсипани с перли и диаманти, и комплект обици, от които висяха ситни перли и диаманти, пет малки брошки. Диамантът в средата бе по-голям, а върху гривните малко по-малки. Бъд бе купил този комплект в Париж. Беше го сложила само веднъж в Лос Анджелис, на бала по случай тридесетгодишнината на Удс. Всички я оглеждаха не толкова заради красотата му, а заради стойността.

„Винаги ще го виждам като чудовище.“

Скри лице в ръцете си, после вдигна глава.

— Спри се — изрече тя на глас. — Вече е късно за сълзи.

Придвижи се тежко към скрина си и извади три чифта бельо, три чифта бели, ръчно бродирани чорапи, две нощници. В последния момент взе още една. Сгъна ги на леглото до плетения шал. Взе две рокли, два чифта обувки. Слезе долу в хола и в килера намери малко куфарче, останало още от детството й. Върна се и започна да прибира дрехите. В друг случай щеше да се усмихне саркастично за това, че винаги взимаше колкото е възможно по-малко, и то най-обикновени дрехи, с изключение на скъпите бижута, които притежаваше. Сега в очите й нямаше никакъв хумор. Внимателно извади едно по едно бижутата и ги зави поотделно. Свали венчалния си пръстен и го подържа за миг върху дланта си, преди да го върне в кутията и да я затвори. Остави си само халката.

Облече тъмен жакет и пола. Прикрепи шапката си, като нагласи фината бяла воалетка пред огледалото, и тогава видя побелялото си лице.

Седна на малкото бюро и написа:

„Бъд,

Разбирам съмненията ти и не те виня за това, че не можеш да приемеш детето. Надеждата ми е, че и ти ще ме разбереш. Детето е свързано с мен, то е част от мен и ние имаме най-неразрушимата връзка, която съществува в живота. Или пък викът на кръвта у мен е много по-силен, отколкото у другите жени?

Баща ми, каквито й да бяха смъртните му слабости, дълбоко ме обичаше, така както и майка ми по свой собствен начин милее за мен.

Аз съм част от тях, както съм и част от детството си.

Решението ми да замина не е взето внезапно. През последните месеци постоянно мислех какво ще направя, ако ти научиш за неяснотите на положението, и това ме накара да взема решение. Обичам те с цялото си сърце, ти си всичко за мен. Но за това малко, напълно безпомощно същество, аз съм всичко. Не мога да изложа детето си на презрение и омраза.“

Преди да напише името си, прочете писмото. Стори й се студено, обвинително. „И без него ще ме разбере.“ Отиде в голямата баня, накъса писмото на парченца, хвърли го в тоалетната и пусна водата.

Върна се в спалнята и натисна звънеца. Никой не се появи. Спомни си, че е обед. Лю и Хуанита сигурно са в стаите си над конюшнята. Слугинята обикновено излизаше да посети свои приятели. Амели взе куфарчето. Телефонира за файтон до гарата.

Единствената й мисъл бе да напусне Бъд и Лос Анджелис. Не знаеше накъде ще тръгне, нямаше никакъв план. Беше в същото състояние, както преди години, когато замина с мадмоазел Кьостлер.