Джаклин Брискин
Хроника на страстта (91)

5

Прибра се вкъщи. Входната врата не беше заключена. Никой в Лос Анджелис не заключваше, докато не станеше време за спане, но дори и тогава много хора не заключваха. Свали шапката и се спря да си оправи косата. Откъм хола се чуваше пианото на Амели. Музиката беше непозната. Мелодията ту се засилваше, ту утихваше в тъжни, нестройни акорди.

Щом отвори вратата, музиката затихна. Тя го погледна изненадана.

— Не съм чула кога си дошъл.

— 3-те В тръгна ли си?

— Преди повече от час — отговори тя. — Бъд, няма ли да ходиш в Санта Паула?

— Значи той е бил тук?

— Донесе ти някакви чертежи на двигател, за който ти е говорил преди време. — Тя затвори капака на пианото.

Смразяваща тъга обхвана Бъд за всичките онези удоволствия, на които не можеше да се наслаждава заедно с нея — музиката, книгите и поезията, която тя обожаваше. „А 3-те В може — помисли си той. — Какви други удоволствия споделят те? — като стискаше юмруци в джобовете си. — Какво става с мен, по дяволите? Та аз вече я осъдих. Как бих могъл да повярвам на думите на една прислужничка срещу почтената жена, която познавам?“

— Юта беше в магазина. — Той поклати глава. — Амели, скъпа, тя е отвратителна. Ревнува те, ревнува за всичко, което имаш.

Амели стана.

— Какво каза Юта?

— Думите й бяха отвратителни… Господи!

— Щом не си заминал, значи е заради нещо, което ти е казала? — Гласът й трепереше.

— Не, кълна ти се.

— Тогава защо си тук?

— Кажи, че не е вярно! Ти и 3-те В?

Амели пое дълбоко въздух. Изправи гърба си и се приближи до прозореца, загледана в шубраците, които се превиваха от вятъра.

— Скъпа, знам, че с него говориш за книги и музика, за което не можеш да говориш с мен.

— Никога, никога не си и помисляй, че с теб не споделям много повече други неща. — Гласът й бе сърдит. — Бъд, как можеш да повярваш на това?

— Тогава лъжа ли е?

Амели се обърна към него.

— През нощта на fandango… — Гласът й бе нисък, но ясен. — През онази нощ 3-те В страдаше заради неуспехите си. Копаеше този свой кладенец и мислеше, че всички му се подиграват. Беше отчаян.

— Знам, все пак ми е брат, — той неволно потръпна. — „Успокой се — си помисли. — Не я съди! Изслушай я.“ Изведнъж си спомни Роуз и мъртвото бебе, и себе си, проснат върху мократа трева зад кръчмата в Нюхол, разкъсван от скръб и гняв. Вгледа се в жена си. — Продължавай.

— Беше пил твърде много. Излезе навън. Отидох след него. Той… аз…

В миг като че ли някой удари Бъд в стомаха и изкара всичкия му въздух. Чу се да възкликва:

— Значи Юта е просто честна жена. — Чу високия си ироничен глас, който го сепна. — Значи си била с брат ми.

— Аз… само веднъж. Моля те, Бъд…

— Моля те? Разбира се, скъпа. Страшно се радвам, че имам такава вярна съпруга.

— Беше много пиян. Той… Аз не исках.

— 3-те В те изнасили? — Бъд се засмя без глас. — Казваш ми, че 3-те В те е изнасилил? Господи! А аз мислех, че има проблеми да го вдигне. За какъв ме взимаш? 3-те В да те изнасили! Скъпа, достатъчно. Ти си го изчукала.

Устните й трепереха. Никога не бе използвал такива думи пред нея, дори смяташе, че надали знае какво значат.

— Бях решила никога да не ти казвам.

— Ти с твоята честност?

— Мислех си, че ако научиш, ще го нараниш.

— Сладка моя, предпочитам да сме откровени. Ти си го изчукала, добре. После като всяка разумна жена си го запазила в тайна. Е, защо да се ядосвам? Очевидно моята глупава, нетърпелива пишка има нужда от помощ.

— Бъд, моля те, недей да говориш така.

— Едно нещо обаче знам да правя, и това е да смятам. Знам кога беше fandango и кога ще раждаш, кучко непоръбена!

Тя премигна объркана.

— Скъпа, ако ще продължим играта, време е да научиш и жаргона. Ти си кучка непоръбена. Знаеш ли какво означава това? И това нещо в теб е копеле, но тази дума вече знаеш още от времето на процеса.

Изведнъж лицето й побеля и той, мислейки, че ще припадне, пристъпи към нея. Знаеше, че тя никога не бе успяла да приеме другото семейство на баща си.

— Детето… — едва чуто произнесе тя — почти съм сигурна, че е твое.

— Обещавам ти, скъпа, че никога няма да помисля за него като за мое.

И щом произнесе тези думи, те се превърнаха в истина за него. Сега разбираше, че съществуват неща, които са несъвместими. И той имаше много белези от много битки, които го потвърждаваха. Роуз бе крещяла по него. Не бе искала детето му. Цели седем години живот с Амели, изпълнени с надежда и молитви. После радостното въздигане през последните месеци. А сега това.

— Какво искаш да кажеш?

— Много просто. Мисля за това в теб като за копелето на брат ми. Или има и още неща, които ще ми разкриеш? Трябва ли да смятам детето за племенник или е дете на някой приятел?

Погледна го с леден израз.

— Благодаря ти все пак, че си зачела кръвта. А когато беше малко момиче, и тогава ли го правеше с него?

— Знаеш, че не съм го правила.

— Така ли? Не знам нищо, нищо, абсолютно нищо за теб. Освен това, че баща ти почти унищожи моя баща. Той беше покварен човек. — „Добре, добре — си каза Бъд. — Виж сълзите в очите й.“ — А ти се шибаш с моя брат. Скъпа, ти си една курва по произход и поведение. Най-добре ще бъде да се отървеш от това копеле.

Ръцете й притискаха свободната нощница върху корема й, инстинктивен жест, сякаш той искаше физически да навреди на детето. Той примигна, като си спомни как спеше в ръцете му и какво удоволствие бе изпитвал, усещайки тези странни движения до собственото си тяло.

— Това е моето дете независимо дали ти го считаш за свое или не. — Гледаше го с отвращение. — Аз съм отговорна за него.

— Както искаш.

— Благодаря — отговори тя студено.

— De nada. Само да не го виждат очите ми. Не искам да го виждам.

Студенината й се стопи.

— Бъд, това не може да е вярно.

— Познаваш ме твърде отдавна, скъпа, за да знаеш, че не съм особено добър човек. Знаеш, че мразя да губя.

— Да — отговори тя.

— Ще ти давам пари. Можеш да харчиш за това, което ти е необходимо, но нищо излишно. Колко време ще прекарваш с него, си е твоя работа, при условие обаче, че домакинските ти задължения не изостават. — „Боже мой, — помисли си той, — това аз ли съм, Бъд ван Влайът, който говори така със своята любов?“ — Няма да седиш при него, когато аз съм тук. И ще го държиш настрана от мен. Аз от своя страна ще му предоставя къща, дрехи. — Гласът му бе твърд и равен, като че ли сключваше сделка. Искаше да плаче и да моли за нейната прошка и въпреки това казваше точно което искаше да каже. — Ясно ли се изразявам?

— Да.

— Ще плащам за лекар и зъболекар, но никакви специални уроци, никакъв колеж. И още нещо. Не искам да чувам за неговите проблеми. Ще му дам името си и това е много повече от всичко, което други мъже биха дали.

— Искаш да ме накажеш. — Говореше тихо, но в очите й се четеше мъката на наранено животно. — Виждам, че си побеснял.

— Бесен съм, това е сигурно. Но, Амели, аз никога не съм те лъгал. От самото начало ти разказах всичко за мен. Няма да започна да те лъжа сега. Презирам това дете. Никога няма да мога да скривам отвращението си. Вярваш ли ми?

— Да, Бъд, вярвам ти.

Сенките под очите й бяха станали дълбоки върху изостреното, посивяло лице, страните й бяха хлътнали. Погледна я — дребна жена с огромен корем. Никога не бе я обичал повече, отколкото в този момент, и никога не бе искал да я нарани толкова много, колкото го желаеше сега. Беше попаднал в неумолимите клещи на любовта и омразата, на победата и поражението, на радостта и отчаянието, на доверието и предателството. Чувстваше тялото си отмаляло от загубата.

— Ако хората знаеха, щяха да ме смятат за много щедър, че съм приел детето.

— Бъд, винаги помни, че те обичам. — Гласът й бе тих, задушаващ се шепот.

— Точно сега бих могъл да те убия. Затова ще замина в Санта Паула за няколко дни, докато се поуспокоя.

Плановете на 3-те В лежаха на масата в хола. Дори не ги погледна. Взе си шапката, обърна се и видя, че тя го следваше. И като капак на цялата си жестокост добави:

— Винаги ще го виждам като някакво чудовище.

Тя кимна. Като че ли се бе пренесла на място, където той не можеше да я достигне.

Воден от желанието да се увери, че и тя е толкова нещастна, колкото бе той, повтори:

— Винаги ще го виждам като чудовище.