Джаклин Брискин
Хроника на страстта (86)

8

Бъд толкова години бе искал дете, че тази мисъл се бе вкоренила в него и той не я забелязваше, както не чуваше ударите на сърцето си. Сега обаче, когато това щеше да бъде реалност, се почувства напрегнат.

Думите му, че неговото дете ще бъде принц или принцеса, бяха образни и все пак искаше точно това. В детето виждаше причината, поради която трябваше да работи. Старата жажда за успех бе по-силна от всякога и „Паловерде Ойл“ бе неговият инструмент за постигане на целта.

Купи още земя, най-съвършеното оборудване. Изхарчи всичките налични пари и след това ипотекира сградата на Ван Влайът. Клайн, банкерът, му каза:

— Ти си луд. Полудял си по нефта, както и всички останали. Никога не бях очаквал това от теб.

— След като го правя, мистър Клайн, как мога да бъда луд? — Но той знаеше, че е луд, и въпреки това го правеше.

Скоро след това „Паловерде Ойл“ притежаваше шест кладенеца и всеки от тях пълнеше по стотина варела на ден. Бъд бе купил най-съвършената техника. Купи нови парцели. Взе отново заем. Този път заложи земята, която притежаваше до новия Университет на Южна Калифорния.

Всеки ден се отбиваше в магазина и докато работеше по счетоводната книга, слушаше сърдитите приказки на Хендрик. Ставаше в четири и времето пак не му стигаше. Така че Амели трябваше да го замести в магазина.

Коремчето й се бе закръглило леко, но гърбът й никога не опираше в кожената облегалка на стола. В училище тя се бе справяла добре с математиката и Бъд бе удивен колко бързо схвана рутинните операции. „Ако очакваш, че ще загубя ума си така, както загубвам фигурата си, се лъжеш“ — беше му отговорила тя натъртено.

Беше направила тази бележка скоро след като доктор Уидни бе забранил всякакви контакти и той спеше в друга стая. Често спореха по въпроса. Най-сетне тя успя да го убеди, че клетият лекар бе имал нещо друго предвид, и Бъд се върна да спи на своята половина от спалнята. Заспиваше, като слагаше ръката си там, където можеше да усеща движенията на плода. „Ще успея! — повтаряше си той. — Няма да се проваля!“

Бъд беше сигурен, че провалът няма да дойде от липсата на нефт, а напротив, от голямото количество. Всеки час, който прекарваше на мястото, което сега се наричаше нефтеното поле на град Лос Анджелис, му напомняше за непрекъснато увеличаващия се брой сонди. В скоро време суровият продукт щеше да презадоволи пазара.

Една дъждовна сутрин двамата с 3-те В бяха на площадката. Това рядко се случваше. 3-те В никога не се появяваше, когато той беше там. Двамата братя мълчаливо наблюдаваха работата.

— Цената на варел падна отново — каза Бъд.

— Чух.

— Е, и? Измисли ли къде другаде би могъл да се ползва нефтът?

— Очевидната възможност е да се използва като гориво. — 3-те В избягваше да поглежда брат си в очите.

„Идеята — мислеше си Бъд — е типична за 3-те В. Използването на нефта като гориво е примамлива, но непрактична.“

— Щом като е очевидно — запита той, — защо всички използват въглища в далечния Запад? Идват чак от Англия и Австралия като товар на корабите, които пристигат, за да натоварят пшеница и червено дърво.

В Лос Анджелис цената на въглищата беше висока.

— Попита ме какво мисля — изломоти 3-те В.

Бъд изтри капките от лицето си.

— Хората го използват за осветление. Мисли нещо в тази насока.

— Като знаеш, защо ме питаш?

— Хайде, хайде, успокой се. Имаш ли някакви други идеи? Само не ми говори за онези неща, дето се движат без коне, или за възпламеняващи се кораби.

— Какво ще кажеш за локомотивите? — попита 3-те В.

Косата и брадата му бяха мокри.

— Какво?

— Да използват нефта като гориво. — Той махна към ексцентрика, — защо да не го ползва и локомотивът?

— Това тук е много по-просто, сам го знаеш. — Бъд замълча. — Мислиш, че е възможно?

3-те В сви рамене.

— Какво става с теб? — попита тихо Бъд.

— Нищо.

— Вкъщи ли имаш проблеми?

— Нищо няма!

— Дали нямаш нужда от по-висока заплата?

— Ти въобще не взимаш нари. Защо аз да заслужавам повече?

— Слушай! Да ти го кажа! От много време насам, щом ме видиш, и веднага се измиташ оттук.

— Съжалявам, Бъд — отговори 3-те В. — Работя много. Просто забрави, че избухнах.

Грехът го глождеше. Трябваше да говори насаме с Амели, но знаеше, че е невъзможно. Не можеше да погледне и брат си в очите.

Единственото убежище от мъчителните мисли бе неговият свят на идеи и мечти. Идеята за локомотива, която му бе хрумнала този дъждовен следобед, продължаваше да витае в съзнанието му. След вечеря остана във всекидневната, която сега бе изпълнена с тежки мебели, и нетърпеливо изчака момичето, което спокойно прибираше съдовете от масата.

Започна да скицира. Нямаше понятие колко време бе минало, когато Юта, по нощница и прозявайки се, се появи на вратата.

— Вече е много късно — зарече тя с майчинска загриженост.

След това всяка свободна вечер 3-те В сядаше и се опитваше да скицира идеите си, запълвайки лист след лист. Притеснен от неумението си да рисува, ядосан на техническите си неумения, той се ровеше из книги по въпроса, които взимаше от библиотеката в новата сграда на общината. Направи стотици чертежи, повечето от които унищожи. Останалите заключи в едно чекмедже. Винаги се чувстваше обременен от идеите си.

През януари достигна до много проста мисъл: впръскване на петрол и пара в пещта на локомотива.

Веднага след като прецени, че не може да направи подобри чертежи, реши да ги занесе на Бъд. Можеше да му ги занесе на площадката, но пожела да ги занесе у тях по време, когато знаеше, че Амели ще бъде сама.