Джаклин Брискин
Хроника на страстта (8)

7

Доня Есперанса бе планирала специална вечеря, тъй като това бе последната вечер на 3-те В вкъщи. Той чу, когато баща му и Бъд се върнаха от магазина, но не слезе долу. Остана в стаята си, проснат върху леглото.

Около седем часа се чу почукване на вратата.

— Аз съм, братле — обади се Бъд.

— Не съм гладен.

— Тогава призови апетита си, защото вечерята е след десет минути.

— Кажи на мама.

— Кажи й го ти, когато слезеш. — В безгрижния теноров глас на Бъд се чувстваше смях. — Имаш бележка от момичето на съседите.

3-те В се изправи.

— Тя си има име, дявол да го вземе!

— Какво? Бебе ли?

— Казва се Амели Дийн — отговори 3-те В и гърлото му се стегна.

— Дете, дете. Трябва да се научиш да не си слагаш всяко нещо на сърцето.

Секунда по-късно бележката се плъзна под вратата. Беше без плик. Листът беше с емблемата на Ламбал и сгънат на две. Вътре имаше две изречения:

„Благодаря ти, че беше там. Мама ми разреши да ти пиша в «Харвард».“

„А“

3-те В седна на леглото и помисли, че ще заплаче, но сълзите не идваха. Той все още беше нещастен, но когато опипваше с показалеца си релефното изображение на знака, се почувства успокоен. „Всичко е премислила“ — си каза той. Приближи писмото до гърдите си, разбирайки изключителния жест на това момиче, което току-що бе навършило петнадесет години и в най-лошия ден от живота си бе намерило думи, които да дадат опрощение на греховете му. И най-накрая си разреши да помисли за думата любов. „Обичам я“ — реши той и не се почувства глупаво. Само да беше достатъчно голяма, за да й го каже.

Въздъхна, отиде в голямата четвъртита баня и наплиска обилно лицето си с вода. После намокри гъстата си черна коса. Върна се в стаята, сложи яката, връзката, нагръдника и сакото и слезе долу.

Яде малко. Прехвърляше храната от чиния в чиния, без да говори. Наум съчиняваше писмата, които щеше да пише на Амели.

Преди да си легне, доня Есперанса го погледна сериозно, загрижено:

— Готов ли си?

— Да, мамо. Готов съм.

През нощта както обикновено температурата спадна. Хладината и песента на щурците влизаха през отворения прозорец. 3-те В дълго лежа буден и мислите му се въртяха около Амели. „Веднага след като стане на шестнадесет, мога да й го кажа“ — помисли си той, преди да потъне в сън.

На сутринта слънцето пак блестеше съсипващо. 3-те В отново изобилно се потеше в новия си костюм. Напусна Лос Анджелис с Южнотихоокеанската железница.