Джаклин Брискин
Хроника на страстта (73)

2

За първи път след онзи далечен ден стъпваше в Паловерде. Фактът, че Бъд бе променил предназначението на хасиендата и от дом я бе превърнал в лятна къща, още повече го затрудняваше. Преди още да пристигнат, шишенцето бе вече празно.

Над ранчото се носеше изкусителен за обонянието пушек. През цялата вечер в трапа се печеше младо добиче. Амели, Лю — готвачът, дебелата му съпруга и Бриджит, слугинята от първия етаж, се бяха трудили цели два дни, за да украсят вътрешния двор. Стрехите бяха окичени с гирлянди от диви лилии, малко поувехнали от слънцето, подпорните стълбове по дългия коридор бяха обвити с бръшлян. С палмови клонки бяха направени заслони, където възрастните можеха да се съберат на приказки, а младите да пофлиртуват. От тавана вдясно по коридора висяха торбички от дебела цветна хартия във формата на различни животни, които по-късно щяха да бъдат разкъсани, за да изсипят купища подаръци. Опънато бе специално платно, което щеше да служи после за дансинг. Близо до него се бяха разположили китаристът и двама цигулари, облечени в свободни бели дрехи, както в далечните мисионерски дни.

Дългите маси бяха застлани с най-хубавите покривки на доня Есперанса и Амели. Слугите поднасяха червено вино и лимонада. 3-те В се настани близо до масата, където имаше aguardiente, местна ракия. Пиеше, защото се беше провалил, защото хората му се подиграваха. Пиеше, защото бялата дантелена рокля на Амели откриваше раменете й и прилепваше към нежното й тяло, защото, представяйки го на хора, които не познаваше, му се усмихваше, слагаше ръката си върху ръкава на костюма, украсен със сърма, с който дядо му се бе гордял навремето. Пиеше, защото гостите — и мъжете, и жените — се смееха и го наричаха дон Винсенте, а някои питаха как върви работата. Пиеше, защото Бъд беше собственикът на Паловерде.

И все пак не беше пиян. Дори и малко количество алкохол винаги предизвикваше появата на червени нишки в очите и замъгляваше погледа му. Но със сигурност не беше пиян, защото седна до Юта на една от пейките, за да хапне от печеното. Ако беше пиян, как можеше да обясни на съпругата си как се приготовляват всичките местни традиционни ястия.

Мария раздаваше препържен фасул с метална лъжица, за която обясняваше на всеки с беззъбата си уста на испански, че била на майка й още от времето, когато строели Паловерде. Бъд превеждаше думите на старата жена — и думите на Мария на испански и смехът на Бъд някак се съчетаваха в съзнанието на 3-те В. „Това е фарс — мислеше си той. — Някога тази хасиенда е била населена с нашите предшественици, негови и мои.“ Мария се наведе над него:

— Призраци ли виждаш, дон Винсенте?

— Призраци, Мария. Аз самият съм призрак.

— Много е важно да запомниш, че си равен с другите. Особено тази вечер не го забравяй.

— Не хапваш нищо, а се наливаш — каза Юта.

— Нали сме на парти — отговори той, чудейки се кога се е стъмнило и кога са запалили свещите и фенерите, светещи с мъглява жълта светлина.

— 3-те В, ти се увлече и успя да се напиеш — добави Юта.

В други край на двора по-младите гости бяха забравили да се правят на големи. Те се смееха и се бяха строили в очакване на реда си. Със завързани очи трябваше да опитат с дългата дръжка на метлата да пробият някой от завързаните пликове, за да получат подаръците. Седнали на масите, по-възрастните ги наблюдаваха и се смееха, чупеха бадеми, отпиваха остатъка от виното си.

По някое време сигурно бяха раздали cascarones, защото 3-те В държеше едно в ръката си. Cascarones представляваха яйцевидни формички, пълни с конфети. По време на такива тържества трикът на старите калифорнийци бил да разпръскват конфетите върху главата на момичето или момчето, което харесват, признавайки им по този начин любовта си, един срамежлив ритуал на ухажване. 3-те В счупи крехката опаковка, наблюдавайки как конфетите се изсипаха между почернелите му от катрана пръсти.

Доня Есперанса се приближи до него. Той несръчно й поднесе стол и тя се отпусна тежко.

— Какво става с теб, Винсенте?

— Подиграват се с нашето минало.

— Не ставай глупав — подхвърли тя. — Амели положи толкова усилия, за да организира успешно това празненство, само за да достави удоволствие на теб и Юта. — После не беше сигурен дали майка му бе продължила да говори или той си бе въобразил, че тя бе допълнила: — И престани да я зяпаш така.

Беше загубил представа за времето. Чу доня Есперанса да казва:

— Тази рокля стои много добре на Юта. И цветът й отива.

Сред многобройните ярко оцветени облекла той забеляза блясъка на тюркоазената коприна. Запита:

— Къде е Чарли?

— Не си ли спомняш? Амели го сложи да спи.

Крехката фигура в бяла дантела дърпаше Юта. Юта клатеше глава, Амели настояваше. Дори през звуците на цялата шумотевица 3-те В чуваше красивия й смях. Едрата, стегната в корсет жена последва дребничката до една пейка близо до дансинга. Там вече имаше три млади момичета.

Хендрик се качи на стол и започна да пляска с ръце, докато гостите не запазиха тишина.

— Дами и господа — обяви той, — нашият първи танц ще бъде El Son^[1]. В стари времена fandango винаги започвало с El Son, защото по този начин били представяни красивите испански момичета. Всяка сеньорита трябвало да покаже кои стъпки владее най-добре. Това ще направят и нашите дами тази вечер. Бъд ще ги представя.

Трите млади дами на пейката разтвориха ветрилата си. Облечените в бяло музиканти започнаха да настройват инструментите си. Бъд обаче не се насочи към пейката, както очакваха всички, а към облечените в черно дами, които бяха седнали под колоните на къщата. Танцувайки на място, усмихвайки се, той подаде ръка на майка си. Тя поклати глава, но той продължи да танцува. Чуха се гласове:

— Хайде, доня Есперанса, покажете ни!

Тя се изправи, изнесе шала си встрани, наклони глава и започна да се върти в бавен ритъм. През цялото време Бъд потропваше с крака по пода и продължаваше да я държи за ръка. 3-те В се беше облегнал на една от колоните и си мислеше: „Всичко прави добре този мой русоляв преуспяващ брат. Собственик е на това място, което всъщност ми принадлежи, има си Амели, която също трябваше да е моя.“

Доня Есперанса седна сред буря от аплодисменти. Бъд се придвижи през двора и се поклони на Юта. Тя се изправи и се завъртя енергично в буен танц, подобен на полка. Ръкоплясканията избухнаха отново.

Бъд протегна ръка към Амели. Хората се надигаха на пръсти, за да виждат по-добре.

— Най-добрите танцьори тук — каза някаква жена. Светлорусата коса бе посипана с конфети, копринените пантофки се притискаха плътно към дансинга, за да отмерват дивия ритъм. Ботушите на Бъд потропваха бясно в отговор на нейното темпо. Нито за миг не се докоснаха, нито за миг не отделиха погледи, а лудо се въртяха, извиваха, усмихнати един на друг. Светлината от фенерите осветяваше потта, избила по челата им.

Значението на техния танц бе ясно, дори прекалено ясно за 3-те В. Спомни си злобно, че El Son бе напуснал почтените домове преди половин век, за да се премести в публичните домове, където клиентите хвърляха шапките си пред проститутката, чийто танц ги бе възбудил.

Залитайки леко, той си проби път, за да излезе в задния двор. Бутна тежката дъбова врата с две ръце.

Тук бе тихо. Щурците пееха, чуваше се гласът на сова. Откъм водната кула долиташе смехът на конярите, които също се веселяха. По-надолу цвилеха коне. Виждаха се сенките на каретите. Потърси място, за да седне и остане сам. Погледна към замъгленото небе. Но ако беше замъглено, защо луната грееше като златна монета?