Джаклин Брискин
Хроника на страстта (56)

2

В един студен слънчев вторник на месец октомври 1891 година 3-те В слезе от влака на новия перон на Южнотихоокеанската железопътна линия.

Беше търсил първо сребро, после злато. През тези шест и половина години се бе превърнал в огромен мъж. Мускулите му като на мечка бяха силни, но някак отпуснати. Износеният му костюм от рипсено кадифе висеше свободно върху тялото му. Високата му колосана яка бе истинско мъчение. Прерязваше гушата му там, откъдето започваше черната къдрава брада. Кафявите очи обаче не бяха се променили. Имаше замечтания поглед на поет, на новатор, на светец. Излъчваше нежната интелигентност на човек, който не можеше да извлича полза за себе си.

Подаде ръка на набита жена, загърната в шал, която слезе след него. Юта Кингдън ван Влайът. Бяха се оженили преди четири дни, беше бременна в третия месец.

— Ще потърся носач.

— За какво ни е носач?

— За багажа.

— Досега се оправяхме добре, благодаря. — Юта, изглеждаща от горе до долу закръглена, като се почне от кафявата шапка тип Помпадур на главата, до тялото й с едри гърди, пристегнато в корсета, имаше горещ темперамент, отговарящ на фигурата й. — Колко пари трябва да изхарчим?

3-те В се извини:

— Права си. Не мога да се оправям с парите.

Беше истина. Както повечето от хората, впуснали се да търсят богатството в естественото му състояние, той нямаше реална представа за парите. Те го притесняваха. И все пак в тъмния тунел на мината, с блещукащата карбидна лампичка на каската си, той виждаше блясъка на широката ивица руда. Но гледката не предизвикваше никакви усещания. Защото 3-те В разбираше, че живее за момента от вечността, когато се реализираше една човешка саможертва, знаеше, че отхвърля живота си, за да се докаже. „Моят голям удар ще покаже на всички на какво съм способен“ — мислеше си той. Под всички имаше предвид Бъд и Амели, които още си спомняше голи в стаята. Тази неспираща плътска ревност го изненадваше. Сексът не го изкушаваше. Най-много четири пъти годишно обладаваше по някоя грозна пияна курва в някое от малките градчета около мините.

Беше срамежлив с жените, дори и с тези, на които плащаше. Юта притежаваше топлината на кухненска печка в студена нощ. Беше я срещнал в евтино хотелче, където беше камериерка. Бивша жена на златотърсач, загубила съпруга и бебето си, за които не скърбеше открито. Вечно се суетеше, караше се, утешаваше. И причината, поради която преди няколко месеца 3-те В я бе убедил да се премести в отдалечената му колиба, бе страхотният аромат на препечената захар, с която правеше кейкове, и едрото набито тяло под памучната й нощница.

Преди десетина дни доня Есперанса му бе изпратила кашон с книги. Между страниците на книгата от Оскар Уайлд бе сложила изрезка от вестник.

„Семейство Ван Влайът ще направи голямото си пътешествие.

Тази толкова известна двойка, мистър и мисис Хендрик ван Влайът младши, се забавляваха в голямо разнообразие от чествания, след приключването на които бързат да отпътуват за Европа. Мистър и мисис Ван Влайът смятат да прекарат четири месеца в Париж, Франция, където ще посетят тъщата на мистър Ван Влайът, графиня Мерсие, която старите жители познават като мисис Дийн. Двойката ще се наслаждава на посещенията си в Юнгфрау^[1], Флоренция, Рим, Венеция, Лондон и Стокхолм. На щастливата двойка пожелаваме приятен път.“

3-те В дълго се бе взирал в изрезката. Майка му, която знаеше причината за неговото бягство, сега го уведомяваше, че може да се завърне. „Ще мога да видя отново родителите си“ — мислеше си той в изблик на радостен копнеж. Беше духнал свещта и се бе вмъкнал в широкото легло.

— Юта, ще отида до Лос Анджелис. Ще се забавя само около седмица и после ще се върна.

Юта бе съобщила новината си твърде категорично:

— Точно като миналия път е.

И ето го сега женен мъж, промушващ се между групите по перона, малко изнервен от присъствието на толкова много хора, с чанта в лявата ръка и друга, доста по-тежка, закрепена на рамото му, следван от съпругата си, която носеше завивките си, свити на руло. Въпреки че щяха да отсъстват само две седмици, тя се страхуваше да остави вещите си в колибата.

Извън гарата се спря, примигвайки от силното слънце, после се насочи към наредените файтони.

Юта кимна към електрическите тролеи.

— Защо не се качим там?

— Имаме твърде много багаж — отговори той, мъчейки се думите му да прозвучат правдоподобно.

Досега не беше му останало време да й разкаже за семейството си. Всеки път, когато се бе опитвал да започне, гласът му замираше в гърлото. Моето семейство е заможно, щеше да прозвучи грозно, все едно казваше, че има връзка с камериерката им. И сега прекалената му деликатност го спираше да й каже истината. Мислеше си, че ще бъде по-лесно, когато видеше постройката на Ван Влайътови.

Нагласи багажа до кочияша с набръчкано лице и му каза:

— Тръгни по улица Спринг и когато стигнеш храма, завий по Форт.

— Това е най-дългият път — отговори възрастният човек със звучна испанска интонация.

— Вярно е — отвърна учтиво 3-те В на испански. — Знаете ли къщата на Ван Влайът?

— Доня Есперанса?

— Да. На улица Форт.

— Улица Форт — повтори възрастният човек — сега се нарича Бродуей. Всичко, всичко се е променило, сеньор.

Всичко се бе променило.

Електрическите возила се захранваха от дървени стълбове с дълги рамена, заради които улиците изглеждаха като наредени с бесилки. Бяха павирани до хълма Кортхаус. Нямаше пустоши, не се виждаха крави да пасат между сградите. Витрините на елегантни магазини образуваха поредица от красиви фасади. На запад, в подножието на стръмния хълм Бънкър, където навремето се гушеха стари складове, се бяха наредили големи къщи, а между субтропическите им градини бавно се движеха прътите на тролейбусите. На изток отвъд празното есенно корито на реката се извиваше огромен газов завод. Около него фабриките ръсеха сажди в чистия октомврийски следобед.

Мъже и жени, облечени в тъмни градски дрехи, се движеха забързани. Всякакви видове транспортни средства трополяха по улиците, забързан чистач прибираше конските фъшкии. Малкият дремещ полукалифорнийски градец бе изчезнал. На негово място се издигаше нов американски град.

3-те В се облегна назад. Писмата не бяха успели да го подготвят за тези промени. Лос Анджелис се беше променил неузнаваемо, а паметта му бе запечатала старото. Спомни си едно стихотворение:

„И ето във родния дом най-подир

морякът прибра се от морската шир,

ловецът се върна от лов.“

— Ван Влайът? — прочете Юта. — Имаш ли някаква връзка с тях?

Движейки се по улица Спринг, бяха стигнали пресечката между Трета и Четвърта улици. Когато бе тръгнал, там нямаше никакви постройки. Сега едно до друго се издигаха високи здания. 3-те В се наведе през прозореца. Сградата принадлежеше на Бъд. Под трите етажа канцеларии блестяха витрините на голям железарски магазин.

— Да не е някой твой богат чичо?

— Не, баща ми е — измърмори 3-те В.

— Баща?

— Да, магазинът е на баща ми.

— Не може да бъде — започна да се ядосва Юта — Този огромен магазин?

— Сега е два пъти по-голям от времето, когато тръгнах на Запад. Преместили са се тук по време на големия бум преди три години.

— Ти се шегуваш с мен. — Сега гласът й бе станал дрезгав от възмущение, — 3-те В, кажи ми, че това е лъжа.

— Истина е — въздъхна той.

— Кажи на файтонджията да спре при някой хотел. Няма нужда да им казваш за мен.

Шалът й скриваше яркочервената рокля, купена много отдавна с част от парите, които бе успял да събере бившият й съпруг. Евтината украса на шапката й се бе смачкала. 3-те В считаше нейното облекло и своя опърпан работнически костюм като доказателство на неговия провал.

— Те не са човекоядци — тихо промълви той. — Юта, ще те харесат. И Бъд ще те хареса.

— Бъд?

— Моят по-голям брат.

— Той с родителите ти ли живее?

— Не, той е женен.

— Трябваше да предположа, че си джентълмен. Всичките тези книги. — Гласът й се стопи. — Просто не искам да се срещам с тях. Не знаят за мен. Не знаят, че си идваш. Остави ме някъде и не им казвай нищо.

За един кратък и грозен миг той се изкуши.

— Юта, не ставай глупава. Ние сме женени. Ще дойдеш с мен. Стига си се притеснявала.

— Брат ти и съпругата му… — тя заекна. — Трябва ли да се срещам с тях?

— Няма да ти се наложи — отговори той. — Те са в Париж.

— Във Франция?

— Да. Ще бъдат на гости у майката на Амели. Тя живее там, французойка е.

— Значи тази Амели е французойка?

— Наполовина.

— Хм — изръмжа Юта. Тя бе католичка и силната й вяра не бе просто обикновена религия, а страшна битка със силите, които невежият свещеник в нейното детство бе считал за грях. Франция бе опетнена с грях. 3-те В не я упрекваше. Тя имаше нужда от помощта му.

— Ти си моя жена и това е най-важното — отговори той и взе ръката й в своята, за да й вдъхне увереност.