Джаклин Брискин
Хроника на страстта (53)

6

Мейхю Копард извиси глас:

— „Приятелю Тадеуш…“

Шумът затихна, перата на репортерите драскаха по хартията и двеста четиридесет и първото писмо, последното, отиде в историята. Бъд се измъкна покрай наблъсканите един в друг посетители и напусна залата на съда.

Тръгна наляво по улица Спринг, движейки се енергично под сянката на навесите на магазините. „Ами ако не дойде — повтаряше си той, — тогава какво? А по-добре ли щях да се чувствам, ако ги нямаше тези пролетни следобеди в Паловерде? Какво щях да правя, ако беше умряла? Никога не съм имал навика да си задавам въпроси, на които не мога да намеря отговор. Какво ще стане, ако не се върне при мен?“

Качваше се по дървените стълби към канцеларията си. Зеленият лампион във вестибюла бе запален и главният продавач в магазина Милфорд беше седнал на едно столче. Явно го чакаше.

— Бъд, дошли са две дами.

— Господин Ван Влайът. — Мадмоазел Кьостлер се изправи от пейката, цялата в черно, пълна, но някак безплътна като пушека на отминаващ влак. Погледна я.

— Амели?

— Тя е в канцеларията ви.

— Мадам Дийн не каза нищо.

— Не знаеше точно с кой влак ще пристигнем. Прашният въздух във вестибюла изпълни дробовете му и устата му бе съвсем пресъхнала, та да може да благодари на любезната възрастна жена.

Амели стана от стола до масата. Слънцето грееше през прозорците и за момент не можа да я види. Ръката му изпусна дръжката на вратата, която се затвори след него, и от течението листата по бюрото се разпиляха.

Гледаше право в нея. В съзнанието му бе останала или гола, или като младо момиче в траурни дрехи. Тук виждаше шикозна парижанка. Бялата й копринена рокля, напръскана със светлосиня бродерия, очертаваше елегантните извивки на тялото. Изпод шапката, украсена с пера, се виждаше късата й коса. Дори и в това състояние Бъд за първи път успя да я види такава, каквато баща му я бе оценил — високо качество. Пред него стоеше най-финото и елегантно момиче от всички останали в града.

Твърде много и твърде дълго бе мислил как да я накара да се върне тук, но никога не бе мислил какво ще се случи, когато си дойде.

Лешниковите й очи търсеха неговите.

— Притеснява ли те косата ми?

— Не приличаш на момче. Много ти отива.

Тя се усмихна с облекчение.

— Благодаря.

— De nada.

— Трудно ли ти беше да накараш мистър Копард да представи писмата в съда?

Той поклати глава.

— Разбра замисъла. — На лицето му се изписа притеснение. — Каза, че това няма да повлияе на процеса.

— Не ме интересува. Сега хората знаят какви хора обвиняваха татко. — Амели се огледа. — Въображението ми е твърде бедно.

— Моля?

— Представях си толкова много варианти на тази среща. И все пак никога не си бях представяла, че ще застанем един срещу друг от двете страни на масата. Бъд, наистина много ти благодаря, че успя да убедиш мистър Копард.

— Затова ли дойде тук? Да ми благодариш? — Думите му бяха откровени, но някак недодялани.

— Очаквах ти да ме намериш — отговори тя хладно.

— Тогава защо не ме покани? Ти беше наясно точно как се чувствах. — Говореше в минало време. — Доколкото знам, мразиш Лос Анджелис и не се интересуваш много от мен.

— Бъд… — гласът й замря. — Писах ти.

— Нито едно писмо.

— Всяка нощ.

— Всъщност пишеше на мадмоазел Кьостлер.

— Бях обещала на мама.

— Беше обещала и на мен.

— Държанието ми… непростимо — отговори тя, опирайки се с ръце на масата. — Бъд, когато се качих на влака, исках да ти обясня какво се е случило. Толкова много исках, но бях обещала на мама. Ако ти бях писала, мама щеше да освободи мадмоазел Кьостлер. Пътувахме в отделен вагон „Пулман“. През цялото време пишех името ти по стъклата, пишех, че съм виновна, пишех обясненията си на всяка гара. — Погледна го, за да се увери, че е разбрал малката й шега. — Когато минавахме през пустинята, всъщност не мога да ти го обясня, мозъкът ми се изпразни. Стана гладък като лед. Мислите ме напуснаха. Изчезна всичко, което се бе случило в Лос Анджелис, злото, което ти бях причинила, дори най-обикновените мисли. Ядях това, което ми даваше мадмоазел, поглеждах това, което тя ми посочваше, събличах се, когато ми кажеше, че леглото е готово за лягане. А на кораба, писах ти, бях болна.

— Да, зная, че си била болна. — Болеше го от желание да докосне косата й.

— Преди да тръгна, научих истината за баща ми. Той често не беше етичен с другите хора, но бе толкова добър към мен. Вярвах му с цялото си сърце. И когато открих, че бе пазил в тайна от мен част от живота си, не можах да го понеса. — Сви рамене в знак на извинение. — Знам, че в цялата ми постъпка има много мелодраматизъм, но искам да разбереш защо се разболях. Просто се оставих на течението. Беше толкова лесно…

Хванат в капана на срама, нежността, любовта, облекчението, Бъд искаше да я докосне, да я целуне. Тя ще бъде негова съпруга и по-късно, в леглото — когато нищо друго няма да има значение, — той ще й каже. Държейки я в ръцете си, ще й разкаже историята, която чу от Мария. „Не — мислеше той, — няма да й казвам. Това са брътвежи на стара жена.“

— Не можех да понасям света без теб — прошепна той.

— Значи чувствата ти не са се променили?

— Промениха се.

— Промениха се?

— Да, станаха още по-силни.

Тя се усмихна.

— Тогава защо не дойде при мен? Всеки ден очаквах да почукаш на вратата на вуйчо Раул и да ме хвърлиш на рамото си. Надявах се, че ще ме откраднеш. Това, че не дойде в Париж, ме ужасяваше. Толкова нетипично за теб.

— Но те накарах да дойдеш тук, нали?

— Да, писмата — отговори тя. — Когато се появиха във „Фигаро“, знаех, мислех си, че изпълняваш обещанието си. Рицарска галантност.

— Прекалена галантност.

— Казах на вуйчо Раул, че трябва да дойда в Лос Анджелис. Той се изкашля и отговори — тя се опита да имитира гласа му: при майка си ли отиваш? А аз му отговорих: не, при господин Ван Влайът. Така че съм тук пред теб и ти предлагам себе си.

— Знаеш ли, значи си попаднала точно на място, защото си настанила прекрасното си тяло в стола за клиенти.

Тя се засмя.

Знаеше, че не може да чака. Запита грубо:

— Какво ще бъде отношението ти към мен, ако ти кажа, че във вените ми тече и индианска кръв?

Ноздрите й се разшириха.

— Бъркаш ме с онова нещастно, глупаво и мъртво момиче.

— Имаш ли нещо против?

— Искаш да ми кажеш, че твоите родители са намерили русо индианче с нос като на баща ти и вежди като на доня Есперанса?

— Мама не знае и никога не трябва да узнае. Баща й, дон Винсенте, на когото е кръстен 3-те В, е полуиндианец.

— Този, който е имал пръстен с аметист?

— Да. Майка му не е могла да има деца и е потърсила услугите на своята слугиня индианка.

— Толкова много незаконни неща в нашите семейства — тя се усмихна тъжно. — 3-те В знае ли?

Бъд поклати глава.

— Мисля, че не знае. Бях чул историята много отдавна и никога не я бях разказвал на никого. Дори я бях забравил, но си спомних, когато ти замина, и разпитах Мария, която я потвърди.

— Вярваш ли й?

— Тя е истинска вещица. Предполагам, че всички слуги знаят.

— Тези картини — тя се огледа наоколо. — Някой насила ли ти ги даде?

— Струват цяло състояние — отговори той, опитвайки се да се защити. После се сети, че тя не даде отговор на въпроса му. — Попитах те нещо много важно?

— И аз ти отговорих. Това, че си наполовина местен, не значи нищо за мен. Дори не ме интересува, но, Бъд, твоят вкус, о, Бъд!

— Местен, местен. Тук, в този град, фактът, че имаш малко индианска кръв, е по-страшен, отколкото ако си мулат в южните щати. Много, много по-лошо.

— Никога не съм мислила за теб по този начин.

— Просто защото не си израснала тук — отговори той. — Винаги са се отнасяли с подозрение към хората с испански имена. Имах големи проблеми в училище.

— Това все още ли има значение за теб? — Очите й бяха натъжени.

— Колкото повече мисля, толкова по-малко ме интересува, освен когато става дума за теб. По дяволите, не съм никакъв индианец. Сам изградих живота си и съм толкова добър, колкото всеки друг мъж тук.

— Ти си толкова по-добър от останалите. По-силен, по-всеотдаен. Всички се събират около теб, за да черпят от топлината ти и да се възползват от закрилата ти.

— Гнил плод — допълни той, усмихвайки се със задоволство.

— И затова не дойде в Париж?

— Да.

— Толкова… глупаво. Едно от най-хубавите ти качества е, че никога не си задаваш въпроси. Твърде уверен си в себе си.

— Наистина бях доста уверен, но виждаш ли какво направи любовта от мен?

— Любовта — тя пое дълбоко въздух. — Именно заради любовта трябва да остана и да живея тук.

Любовта я бе привлякла обратно в града, където бяха постъпили жестоко с нея, където бяха сложили баща й на позорния стълб. Любовта я бе принудила да напусне града с най-висока култура в света.

— Ти си прекалено почтена, а аз съм индиански кучи син, така че — ще се борим — вметна Бъд. — И не през цялото време, и все още не. — Гласът му пресипна. — Скъпа, сега за първи път от момента, в който тръшнах вратата на твоя дом досега, се чувствам на мястото си.

Очите й се изпълниха със сълзи. Знак, който той познаваше твърде добре.

Навън се чуваше шумът от преминаващите карети, ударите на църковните камбани на Плаза.

— Косата ти е прекрасна — чу той гласа си. След това чуваше само шума в ушите си. После се пресегна през масата, за да докосне косите й. Ръката му трепереше.