Джаклин Брискин
Хроника на страстта (51)

4

Скучните счетоводители бяха опразнили съдебната зала. В четвъртък 2 март репортерите се бяха разположили вътре, дъвчеха тютюн и драскаха по листовете. Когато Бъд влезе, вдигнаха глави. Досега го бяха приемали за даденост и затова се върнаха към заниманията си.

Мейхю Копард се изправи.

— Мога ли да поискам разрешението на съда да прочета кореспонденцията, с която разполагам?

— Има ли връзка с процеса, мистър Копард?

— Има, ваша чест.

— Продължете.

Мейхю Копард нагласи очилата си:

— Приятелю Тадеуш…

— Възразявам! — Лиам О’Хара скочи. — Възразявам!

— На какво основание, съветник? — запита съдията Морадо.

— Писмата не са свързани с процеса.

— Съдът ще прецени това, съветник.

Лиам О’Хара се обърна, за да прошепне нещо на помощника си, и младият мъж бързо напусна залата, докато Лиам О’Хара отговори:

— Щом съдът желае…

Този следобед залата на съда бе препълнена. Някой бе пуснал слух, че ще се случи нещо важно. Правните спорове продължиха малко след три часа, когато съдията Морадо, тази уникална личност, калифорнийски съдия, който някак си бе избягнал примамките на железницата, разпореди, че писмата имат същото отношение към делото на ищеца, както Софи Бел Маршан към защитата. Ако това бе въпрос на морално обвинение от страна на полковник Дийн към собствениците на Южнотихоокеанската железопътна компания, то и двете страни трябваше да бъдат изслушани.

В три и пет на 2 март 1886 година, шестнадесет месеца след началото на делото, Мейхю Копард се изправи, за да прочете първото от писмата.

Писмата на Дийн предизвикаха един от онези скандали, които изригват от време на време като гореща лава в американската политика. През следващите седем седмици те бяха публикувани във всеки вестник, излизащ в Лос Анджелис, както и в „Сан Франциско Кроникъл“ и „Ню Йорк Уърлд“. Стигнаха и до най-малките американски селца, и до европейската преса. Писмата, предназначени само за очите на приятеля Дийн, издаваха прямота, рядко срещана в служебната кореспонденция. Хората почти не говореха за друго, освен за пороците и подкупността на надлежно избраните сенатори, конгресмени, съдии и шерифи. Но всъщност железопътната компания, която се възползваше от човешките слабости чрез пресметливо изчислената цена на всеки човек, си навлече омразата на обществото.

Хората винаги бяха готови да мразят железницата.

В края на краищата обаче Мейхю Копард щеше да излезе прав. Писмата на Дийн въпреки техните разкрития нямаха никакво отношение към делото на неговата клиентка. Тъпите счетоводители бяха успели да убедят съдията Морадо. Когато след три месеца той прочете своята присъда, полковник Дийн бе обвинен, че е платил с пари, откраднати от компанията. Мадам Дийн не притежаваше нищо от Южнотихоокеанската железопътна компания. Беше загубила два милиона долара и нов съпруг.

За компанията това бе пирова победа, защото нейните загуби бяха много по-големи от тези на французойката. През следващите години всеки неин опит да прокара закони, благоприятни за нея, бяха очерняни от журналистическо напомняне за писмата на Дийн. Нито един политик не можеше да си позволи да бъде докоснат от изцапаната с мръсотия компания. Хватката на най-голямата сила на Запада бе разкъсана.

Амели бе спечелила своята малка война. Отключвайки черната кутия пред света, по особен начин бе реабилитирала червенобрадия полковник. За в бъдеще щяха да си спомнят за него само с едно словосъчетание, проклинащо компанията: писмата на Дийн.