Джаклин Брискин
Хроника на страстта (49)

2

В една дъждовна сутрин през февруари Бъд остави мокрия си чадър при другите вътре в съдебната зала. Възрастен свидетел с очила слушаше, докато Мейхю Копард четеше дълъг списък въпроси. Бъд свали шапката си, мина по страничната пътека, кимна на приятелите си и седна на предния ред до мадам Дийн.

— Мадам Дийн — прошепна той.

Тя наклони елегантната си шапка с черни пера.

— Господин Ван Влайът.

И двамата се загледаха в свидетеля.

Откакто Амели бе заминала, всеки ден, в който мадам Дийн удостояваше съдебната зала с присъствието си, Бъд идваше за около час и сядаше до нея. Беше спрял да се разправя грубо и гласно с другите. Отначало заради болката и унижението му беше трудно да я погледне, но след писмото на мадмоазел Кьостлер вече успяваше.

Никога не разговаряха повече, освен да разменят обичайните поздрави. И ако понякога баща му не го придружаваше, това щеше да е достатъчно, за да почнат хората да говорят. Хендрик излъчваше кръглия си корем и разказваше на всеки, който попиташе, а и на тези, които не питаха, че са тук със сина си, за да предложат мъжката си защита на своята съседка.

Беше започнала дълга престрелка между Лиам О’Хара и Мейхю Копард.

Мадам Дийн се обърна към Бъд.

— Господин Ван Влайът — запита тя тихо, — кажете честно, мислите ли, че аз уведомявам дъщеря си за вашето присъствие тук?

— Мисля, че никога не сте споменали името ми — отговори той. — Аз също не съм споменал нищо за това.

— Не ви разбирам. Защо идвате?

Отговори й откровено:

— Обещах на Амели, че каквото и да се случи между нас, ще озаптявам хората да не говорят.

Големите леко изпъкнали очи на мадам Дийн го наблюдаваха. Той се чудеше как е могъл да я смята за чаровна.

— В самото начало — продължи тя — вие бяхте единственият, който ни предложи помощта си. Много бяхте любезен. Но това нищо не променя. Амели не се интересува от вас. — Тонът й бе доста тъжен и това обърка Бъд. — И никога няма да се интересува от вас.

Той й се усмихна уверено, но всъщност не се чувстваше никак уверен. Облегна се на дървената пейка и си помисли, че трябва да отиде в Париж. Представяше си огромно френско легло от месинг и себе си до тялото на Амели. „Това ще реши въпроса“ — разсъждаваше той. Често си го мислеше, но и сега както винаги в съзнанието му се появи набръчкано индианско лице. Индианец.

„Не мога да отида в Париж. Трябва да я накарам да се върне тук. Но как? Как?“ И после си спомни писмата в черната тенекиена кутия.