Джаклин Брискин
Хроника на страстта (33)

6

Вятърът шумолеше в храсталаците с онзи безспирен, безсъдържателен звук, който 3-те В беше забравил. Знаеше, че Амели излиза да язди, и затова беше оставил коня да се движи бавно, надявайки се да я срещне. „Ще бъдем сами поне този път, за да мога да й кажа, че я обичам.“ Движеше се на запад, по посока на Паловерде. Не беше ходил там почти цяла година и ранчото го зовеше. Бъд го беше купил, но 3-те В считаше себе си за собственик. В края на краищата той беше истински Гарсия.

3-те В слезе от коня под огромното дърво, което засенчваше входния портал. Масивните врати бяха затворени и затрупани до някъде с пръст. Придвижи се към лявото крило и видя два коня, завързани във вътрешния двор — жребеца на Бъд и хубава малка кобилка, оседлана странично. Първоначално понечи да извика, но после се отказа. Бъд щеше да се сърди, защото явно беше там с момиче.

„Кое е момичето? Лусета Удс? Мери ди Франко? Може да бъде всяка една от дузината красавици на града. И все пак дали Бъд би довел тук някое свястно момиче. Той никога не се закачаше с тях. Може би не е от Лос Анджелис?“

3-те В се почеса по тила, загледан в затворената врата на помещението. „Те са вътре“ — мислеше си той. Не го интересуваше кое е момичето и все пак тихо пресече обраслия вътрешен двор. Сети се за едно място, откъдето можеше да погледне.

Спря и се ослуша. Чуваше вятъра и пръхтенето на конете, но никакви гласове. Дебелата кирпичена тухла не пропускаше звуците. Взе един кол и се вдигна на верандата. Не му се искаше да продължи нататък, но въпреки това вече надничаше през стъклото, което беше дошло от Европа. Беше старо изпъкнало стъкло и той имаше чувството, че наднича през тайнствени очила в далечна земя.

Тя лежеше по гръб, пъхнала едната си ръка под главата. Бъд, седнал с кръстосани крака до нея, белеше портокал. Тази делнична сцена говореше много повече за техните интимни отношения, отколкото завързан възел от преплетени крака. В първия момент 3-те В си помисли: „Колко са красиви и двамата.“

3-те В не можеше да отдели очи от Амели. Никога не бе виждал гола жена, Шапкарката в „Кеймбридж“ никога не си сваляше нощницата. Бялото тяло на Амели привличаше светлината от тъмното като опал. Бъд докосна цепката между гърдите й, поднесе пръста си към устните й и каза нещо, което 3-те В не можа да чуе.

Оттегли се от прозореца и допря буза до дълбоко поддалата тухла. Груби сламки нараняваха лицето му. „Колкото е по-фин умът, толкова е по-силно възприятието — помисли си той. А ето я тук с Бъд. Бъд, който никога не бе чувал за Хенри Джеймс, който доброволно не бе прочел нито една книга през живота си и който смяташе, че жената е само за това. О, Господи, тя въобще не е образ от роман, а е обикновена жена, която се поти, има месечен цикъл и разтваря широко краката си. И татко е много прав. Аз съм един побъркан идиот. Да й говоря за книги, да я чакам да порасне, за да й спомена думата любов. Бъд не страда от моята глупава чувствителност. Бъд не говори, той действа. Много подло от страна и на двамата“ — продължаваше да размишлява той, знаейки, че не може да ги съди.

Завиждаше им, но не можеше да ги мрази. Вместо това щеше да им покаже кой е той. Мисълта го нападна изведнъж. „Ще им покажа аз кой съм“ — повтаряше си той, препускайки на запад, далеко от града.

Под него в долината, опираща в стръмните скали на Тихия океан, се простираше река Лос Анджелис с лозята, бобените насаждения, цитрусовите градини. Над него хълмовете бяха покрити с ниски дървета, зелени от зимната влага. Юката бе избуяла с кремавите си цветове до човешки ръст. Някъде се обади пъдпъдък, стрелна се елен. „Как не съм забелязал тази красота досега? — чудеше се той. — Нима съм обречен?“

Нима съм прогонен? Завинаги?

Продължи да язди. Преброи парите в джоба си. Седем долара и тридесет цента, по-малко, отколкото получаваше за седмица в „Харвард“. Не стигаха, за да започне живота си сам.

„Така ще бъде“ — помисли си той и продължи пътя си през прохода Кауенга, далеч от Лос Анджелис.