Джаклин Брискин
Хроника на страстта (32)

5

Следващия следобед Бъд пристигна пръв в Паловерде. Беше от нетърпеливите. „Бързай, Амели Дийн.“

Когато се закачаше с нея, винаги използваше двете й имена. Рядко си спомняше, че е дъщеря на червенобрадия мъж от железопътната компания, рядко си спомняше, че е част от най-големия скандал в западната част на страната. По всякакъв начин отказваше да я свързва с големия цирк, наречен процесът Дийн.

И ако това беше трик за заблуда на ума на един практичен човек, то той беше осъществяван много просто. За Бъд разрушената хасиенда бе станала свят, населяван от двама души, и Амели така доминираше в този свят, че той не можеше да я възприеме като реално съществуваща извън него. Както и реалният свят, светът на Паловерде имаше своя история, език, шеги, обичаи, празници. След като й бе разказал за Роуз, продължи да й разказва и други случки от живота си и тя винаги го слушаше сериозно.

Но все по-трудно ставаше да я изолира в света, който си бяха създали в Паловерде. Мисълта за нея го преследваше навсякъде — в магазина, в леглото му през нощта, а вчера и на улицата. Изправена пред погледа на Лусета и любопитните минувачи, за миг тя изглеждаше страшно беззащитна, едно малко момиче, облечено в тъмни дрехи. „Всички те гледаха, Амели — мислеше си той. — Моята Амели.“ Инстинктивно щеше да посегне, за да вземе ръката й в своята, да я защити от обиждащите я очи. Но преди да успее, гувернантката я бе отвела. Лусета продължи да говори, той отговаряше — думи, много думи, но се обърна, за да види краката й под късата траурна рокля, елегантните крака, които често целуваше, когато сваляше черните копринени чорапи.

И в момента, в който вратата на каретата се отвори, двата свята на Бъд ван Влайът се сляха безвъзвратно. Амели бе изпълнила и двата.

Чу приближаващия тропот на копита. Забърза към входа на ранчото. Лицето на Амели бе на петна. Очевидно бе плакала. Той я вдигна от седлото страшно засрамен.

Как бе могъл досега да не разбере на какво бе изложена тя?

Амели бе напрегната, но когато ръцете му започнаха да я успокояват, се сгуши в него и заплака. Той също искаше да заплаче заради онази сляпа част от неговото съзнание, която не бе могла да разбере как изкусно това смело, гордо, смешно, дразнещо го понякога момиче бе скривало мъката си дори и от него — това момиче, което три пъти в седмицата в продължение на час и четиридесет и пет минути го бе изпълвало целия — за пръв път в целия му съзнателен живот досега.

Продължаваше да я прегръща с едната ръка, докато завързваше кобилата с другата. После влязоха вътре. Затвори вратата след себе си, седна върху fazardas и я придърпа в скута си. Взе кърпичката с инициалите й и избърса страните.

— Ето. Така е по-добре — прошепна той. — Мила, какво има?

— Утре.

— Утре?

— Ще бъда на представлението.

— В съда — поправи я той. Жената, която се наричаше Софи Бел Дийн, щеше да свидетелства.

— Като че ли не изровиха всичко за баща ми. Дори заболяванията му.

— Никога не съм си представял колко тежко е било това за теб.

— Фактите са нещо почтено, Бъд. Дори и да нямат реална представа дали мама притежава дяловете. Но защо трябва да измислят лъжи?

Бъд знаеше, че мъже като полковника често имаха неофициални семейства, но си замълча. Амели продължаваше настоятелно.

— Каква може да бъде целта им?

Бъд продължаваше да мълчи.

— Бъд?

— Размишлявам — отговори той тихо. — Това е същото, както желанието ти твоите писма да бъдат представени за доказателство. Ти искаш да ги дискредитираш и те искат да го дискредитират.

— Но те вече успяха. Напълно. Ако искат да го обесят, нека го търсят в гроба. Това поне ще е честно. Но да водят лъжливи свидетели! Ще унищожат и това, което ни е останало с мама. — Тя замълча за миг и после продължи: — Той винаги ми е казвал, че съм единственото му дете. Никога не ме е лъгал. Просто нямаше да ми го казва. Никога не лъжеше. Бяхме много по-близки, отколкото други дъщери с бащите си. Казваше, че е така, защото съм неговото пиленце. Каква глупава фраза. О, Бъд, колко ми липсва.

Той притисна бузата си о нейната.

— Трябваше да говорим за това.

Тя поклати глава.

— Аз ти разказвах за моите чувства. Защо ти да не ми разкажеш за твоите?

— Да, но — Тя въздъхна. — Тук бе единственото място, където можех да забравя всичко. Всъщност не мога да обясня. Но когато се изкачвам нагоре по хълма, имам чувството, че татко е още жив. Тук, в Паловерде, светът изглежда безопасен.

— С мен си в безопасност.

Тя като че ли не го чуваше.

— Утре ще трябва да се изправя лице в лице с тази жена и момичетата й. Ами ако припадна?

— Да припаднеш? — Бъд остана учуден. Мислеше, че тя деликатно му намеква, че неговият метод за предпазване от бременност се бе провалил. Гърлото му се стегна от такава голяма радост, че не можеше да преглътне. Детето щеше да е тяхно. Щеше да прекара целия си живот с Амели. — Защо ще припаднеш, скъпа?

— Вече няколко пъти припадам. Тогава доктор Уидни каза, че имам нужда от движение и чист въздух. Разбра, че трябва да се махна от втренчените в мен погледи и шушуканията. Той е много мил човек. Никога ли не си се чудил защо мама ме пуска да яздя сама?

— Просто й бях благодарен, това е всичко.

— Няма нищо общо с описанията в книгите. Ужасно е. Мехурът ти се изпразва. Ако това се случи, ще умра.

Той свали лявата й ръкавица за езда, допря дланта й до бузата си и каза:

— Обичам те. — Той го бе казвал често, но само когато бе вътре в нея. Тя никога не бе произнасяла тези думи. — Амели, обичам те много. Искам да бъдеш непрекъснато с мен. Завинаги. Обещавам, нещата ще се променят в момента, в който разберат, че ще се оженим.

— Да се оженим? — Измъкна ръката си от неговата. — Да се оженим? Но аз живея само за деня, в който ще мога да напусна този презрян град.

— Амели…

— Казват, че съм надута. А как да се държа? Да се унижавам? Това ли искат — доказателство, че са ме наранили? О, колко са ужасни! Приятелите ми у дома никога не биха говорили това, което тук говорят за баща ми.

Той галеше косите й.

— Права си, скъпа. Грешката е моя. Трябваше да ги накарам да се държат другояче пред теб. Не мога да си обясня как не съм разбрал всичко това досега. Поставях Паловерде някак си отделно. Има неща в мен, които не разбирам. Защо да не можем да се оженим веднага?

Когато Амели заговори, ясният й глас бе приглушен:

— Толкова бях объркана. Тук съм си аз, но на други места мозъкът ми отказва да работи. Дори и най-дребните неща изглеждат невъзможни. Не можах да реша дали да направя реверанс за мис Удс. Очите й бяха толкова студени. Снощи имах проблем да реша дали искам да хапна от суфлето или не. Мадмоазел Кьостлер трябваше да вземе решението вместо мен. Щом не мога да решавам неща като тези, как да реша какви са чувствата ми към някого?

Бъд просто не вярваше на отказа й, но беше дълбоко наскърбен. Мускулите на лицето му се опънаха.

— Някого, така ли? — запита той.

— Нямам предвид теб. Ти значиш много за мен. Но аз не мога да живея в Лос Анджелис! Не мога! — викаше тя. — Не трябваше да идвам тук, за да се срещам с теб. Аз съм виновна, не ти. Не мога да понеса да те направя нещастен. Това ще бъде безчестен начин да отговоря на твоето приятелство… Лошо ли звучи всичко това? Бъд, аз не бих могла да те нараня. Моля те. Мислех си, че си голям мъж, а аз, аз съм твърде млада. Бъд, как съм могла да те наскърбя! Моля те, моля те, не мога да живея тук.

Поемаше въздух на пресекулки. Очите й бяха празни. Никога не я бе виждал такава. Дори по-рано, когато плачеше, дори обзета от страст, във вчерашното й объркване никога не я бе виждал лишена от гордост, без деликатното чувство за самата себе си. И той отново се засрами.

„Господи, какво правя? Вече достатъчно са я притискали. Защо да не мога да изчакам, за да убедя момичето, което обичам и което вече съм имал, да се омъжи за мен?“

Взе ръката й и нежно захапа показалеца.

— Ето така — каза той. — Върнах си за нараняването. Сега сме квит.

Тя премигна неразбиращо.

— Ние сме приятели, Амели — продължи той. — Не. Самата ти няма да избереш за приятел човек, който би могъл да постъпи така с едно дете. — Той се отпусна назад и двамата легнаха върху избелелите одеяла. — Ти си едно малко момиче, което трябваше сега да е в Париж и да играе любимите си игри. И все пак, ако наистина си малка, защо си толкова умна? Кажи ми, как така си умна и смела? Кое малко момиче се е противопоставило на Южнотихоокеанската железница? И ако си малка, защо не заплака преди? Казвал ли съм ти колко са сладки, като твърди летни праскови? Наистина ли искаш да бъдеш приятелка с един голям мъж, достатъчно унизен, за да казва това на едно малко момиче? А, ето! Сега се усмихваш. И искаш да се засмееш. Разбираш ли, че ти говоря всичките тези глупости само за да се засмееш? Всичко в теб е толкова красиво. Хайде, нека да сваля това. Искам да махна и това. Да, направи го. Харесва ми, когато правиш така… ах, скъпа, толкова си съвършена и аз принадлежа към това място.

За известно време остана тихо. За първи път Бъд се страхуваше от отговора й. Не можеше да си представи живота без нея. Тя започна да трепери, да вика името му и той навлизаше все по-навътре и все по-бързо, изпълвайки я с мечтите си, с надеждите си, любовта си и всяка частица от себе си. В последния момент извика силно.

Дълго време не помръднаха. Лежаха прегърнати, устните му притиснати към бузата й. Очите й бяха затворени, а неговите отворени.

Беше донесъл няколко портокала без семки и започна да бели единия. Сокът му пръсна гърдите й, той изтри капчиците, после й подаде пръста си, за да го оближе.

— Утре ще дойда с теб и с майка ти в съда.

Тя тръсна глава.

— Ако съм там, ще мога да ги спра да приказват.

— Не мога да ти позволя — отговори тя тъжно, но решително. — Няма да е честно.

— Защо?

— Защото така ще се възползвам от твоите чувства.

— Това е съвършено различно. Ние сме приятели. — Той раздели портокала на две половинки и й подаде едната, като че ли да потвърди думите си. — С всеки друг приятел още от самото начало щях да бъда там.

Това бе истина. За приятелски акт Бъд не очакваше награда. Никога не бе приемал израза „ти на мен, аз на теб“. Не приемаше дори елементарна благодарност.

Гледаше го въпросително.

— За приятелите никога няма пречки — продължи той. — Престани да бъдеш толкова горда и толкова почтена. Имаш нужда от някой, който да ти подаде амоняка. Ще бъда там независимо дали това ти харесва или не.

Тя поднесе парченце портокал към устните си и го изненада с прекрасна, малко изкривена усмивка.