Джаклин Брискин
Хроника на страстта (26)

5

Дребната кобилка бе във вътрешния двор, а до нея имаше малка купчинка трева. Бъд се усмихна. Така правят само децата — да даде на коня да яде, докато чака.

Амели бе седнала в края на коридора и четеше. Когато той слезе от коня, тя отбеляза мястото, където бе стигнала, и затвори книгата.

— О, Амели Дийн! — Той приближи шапката към сърцето си и се поклони. — Каква изненада.

— Аз също съм изненадана, господин Ван Влайът. — Изправи се и докато той завързваше Кипър, тя галеше коня по носа.

— Бъд, преди да влезем вътре, искам да обясня нещо. В положението, в което се намирам, нашите срещи трябва да се считат като нещо отделно от всичко останало. Със сигурност разбираш защо. Ако ти желаеш това, ако искаш да продължим, а аз го искам наистина много, срещите ни трябва да бъдат толкова тайни, все едно сме на луната. — Тя говореше бързо, като че ли рецитираше наизуст текст, който беше заучила.

Притеснението й изненада Бъд. Гласът й звучеше съвсем по женски, глас на изискана млада жена. Но всъщност тя беше малко момиче и той отново се почувства виновен.

— Амели, сигурна ли си, че разбираш какво се случи между нас?

— Нали бях тук? — отвърна тя.

Нейната опереност го ядоса.

— Тогава ти се намираш далеч оттук, на луната, щом не се тревожиш, че може да сме си направили бебе.

Пръстите продължаваха да галят носа на Кипър.

— Не знаеше ли?

Тя поклати глава.

И той още веднъж трябваше да си спомни, че е още дете, но този път се изпълни със закриляща, мъжествена нежност.

— Бъд, как се разбира?

— Месечният цикъл спира. — Той никога не бе говорил за менструация с която и да е жена, дори с курвите. Целият се изчерви.

И тя бе облята от червенина, но го гледаше право в очите.

— Веднага след това дойде.

— Добре, скъпа. Този път ще се погрижа нищо да не се случи.

— Което означава, че не искаш да се срещаме, така ли?

— Разбира се, че искам да се срещаме.

Тя му се усмихна неразбиращо, но щастливо.

— Нали и двамата сме дошли тук за едно и също нещо? — попита, той и се доближи до нея.

Тя отстъпи назад, като продължаваше да го гледа право в очите.

— Не мисля, че е точно така — промълви най-сетне тя.

— Мисля, че аз искам повече.

Той се намръщи.

— Повече?

— Бих искала да си мой приятел.

— Какво?

— Приятел. Откакто 3-те В замина, нямам приятели в Лос Анджелис.

Педантичното й отношение към въпросите на честта го трогна.

— Скъпа — отговори той нежно. — Аз вече съм твой приятел.

— Наистина ли?

— Наистина.

И отново на устните й се появи ослепителна усмивка.

— Бъд, благодаря ти.

— De nada^[1] — отговори той, като я повдигна — лека като перце, за да стъпи в коридора на къщата, без да измества ръце от кръста й.

— Само за това място — добави тя.

— Разбирам. А ти не очакваш ли нещо, ами, за постоянно?

— За постоянно? — нежните й устни се свиха. — В момента, в който този процес приключи, напускам Лос Анджелис. Как би могло да има нещо постоянно между нас?