Джаклин Брискин
Хроника на страстта (200)

3

3-те В, неспособен да изостави обляната в сълзи Теса, притеснен дали брат му е добре, отиде заедно с нея до Грийнуд. Постепенно спря да ридае и продължаваше да глади знамето, сгънато в скута й.

— Обичаше небето — каза най-сетне тя. — Грехота е да е в земята. Не мога да повярвам. По време на погребението непрекъснато си мислех, че лети с един от самолетите.

— Беше така жизнен. Теса, аз всъщност никога не го разбрах. Има толкова много стъпенки до него.

— Бе добър, това е всичко. Не можеше да повярва, че може да бъде така опърничав и в същото време добър. Винаги постъпваше почтено, а след това търсеше мъчителни обяснения за поведението си.

— Права си, така е. Не мога да си представя, че друг мъж би подкрепил Лайа.

— Все още й пише… — Теса се поправи: — Пишеше й.

— Обвинявам се, исках да му бъда по-добър баща.

— Той не би искал да се чувстваш така, чичо — отвърна тя. — Щеше да ти се обади.

Бъд вече бе предал на 3-те В намеренията на сина му за примирие. Това му даваше някакво успокоение, защото го разглеждаше като доказателство, че синът му наистина не е искал да се разбие при пикирането.

— Чичо, той правеше снимки — Теса като ли прочете мислите му. — Не се опитваше да се самоубие.

3-те В извърна глава.

— Татко не трябваше да се опитва да тръгва днес — с разтревожен глас промълви Теса.

— Ще се оправи.

Теса свали прозореца на колата. Полъхът на студения въздух разклати цветята във вазата на колата. Внезапно се разплака.

— Бъд е жилав — увери я 3-те В.

— Заради Кингдън… Как мога да го оставя… зарит в земята?…

— Ако това може да е някакво успокоение, гробището някога беше земя на Паловерде. Скъпа, той й принадлежи — отново я притегли до себе си.

Все още тихо ридаеше, когато възрастният портиер отвори вратите на Грийнуд. Колата продължи по пътеката. 3-те В пое дълбоко въздух. „Паловерде“ — мислеше си той и му се струваше, че съвсем правилно и естествено е да се връщат именно тук — към ядрото на тяхната семейна вселена. Паловерде, домът на Гарсия, място на любов и загуби за Бъд и него самия, а също и за Кингдън. Паловерде, някога център на необятната шир синап с височина човешки ръст, а сега дом на половин милион хора. Паловерде в запустелите руини, където бе наблюдавал как неговият брат бе подал портокала на едно прекрасно, недостижимо момиче. Паловерде, където в няколко пиянски минути бе променил завинаги бъдещето. Паловерде, което някога бе смятал свое, но все пак по право принадлежеше на брат му, който бе по-силен и по-щедър от него и който, за разлика от повечето хора, бе научил цаката на любовта. Паловерде.

Щом Хосе отвори вратата на колата пред къщата, Амели излезе на балкона и махна с ръка на Теса.

— Той е добре — каза майка й.

В светлия, облян с небесна светлина вътрешен двор, тя свали семплата черна шапка. Косата й бе плътно прибрана. Очите подпухнали, лицето изпито.

— Чичо, преди да се качим, трябва да те попитам…

— Какво, скъпа?

Мъката й прерасна в неудобство.

— Никога не съм вярвала… в това… но Кингдън повярва. А татко, е, татко не може да допусне. Мама не е сигурна.

Значи Амели не й е казала, помисли си той.

— Искаш да знаеш дали вярвам, че съм ти баща?

Кимна.

Разхлаби връзката си, за да спечели време. „Защо пита сега? Кингдън е мъртъв, какво значение има? И все пак, щом няма значение, защо да не мога да я убедя?“

Пот изби по челото му.

— Чичо? — Тъмносините й очи бяха станали още по-големи от сълзите. В претъпканата с хора чайна Амели бе казала: „Теса ти е нужна, за да ни свързва, теб и мен. И чрез нея ти ще наследиш Паловерде… никога няма да можеш да приемеш, ако тестовете покажат, че тя не е твоя.“ Амели е права. Не мога да го приема.

— Защо питаш сега? — Въпросът прозвуча трудно.

— Важно е за мен. Много.

Особена светлина озари очите му, мускулите на лицето му се стегнаха. Сега е моментът. Сега. Ако мога да отрека претенциите си към Амели и Паловерде, най-сетне ще мога да дам нещо на Теса. Тя иска моята благословия. Сви черните си вежди. Бавно, неохотно дясната му ръка леко се повдигна. Раменете му потръпнаха от усилието. Докосна и погали косата й.

— Бъд е твоят баща — изрече той. — Майка ти ще ти обясни точно. — Думите сякаш трепкаха като благословени. — Ти си на Бъд.

Тя кимна.

— Винаги си била сигурна в това, нали? — попита той. — Защо моето мнение е от значение?

Изчерви се.

— Щях да кажа на Кингдън вечерта, когато загина. Но се боях… дори преди да чуем за тая история. Опасявах се, че той не вярваше, че трябва… че ние не трябва да…

— Искаш да ми кажеш, че ще имаш бебе?

— Толкова много го исках, чичо — наведе глава Теса. — Но сега… Мислех си, че няма да мога да… мисля, че нямаше да мога, ако не ми беше казал това…

В миг огромната, ужасна тежест падна от сърцето му и неочакваната радост го изпълни. Не можеше да сдържи усмивката си.

— Скъпа, това е чудесно.

— Радваш ли се?

— Много.

— Но ти се опитваше да ни разделиш — каза тя.

— Жилката ми инатлива — отвърна 3-те В и я целуна по челото. — Много, много съм щастлив.

— Благодаря ти, чичо — въздъхна тя и усети топлия му дъх на врата си.

— Беше ужасен, но вълшебен ден — малко неловко отбеляза 3-те В.

Теса вдигна сгънатото знаме и с ръката му на кръста си бавно изкачиха широкото стълбище към стаята, където чакаха нейните родители.

 

 

Законите, които управляваха промените в Лос Анджелис, действаха бързо и въпреки че имаше наследник на богатствата на Паловерде, къщата нямаше и не можеше да остане. Градът, от който тя бе част, продължаваше да се разраства по градините и хълмовете наоколо, по плодородното и равно плато. Но понякога в ранна пролетна сутрин, когато бризът подухнеше между къщите, разположени върху зелените тераси, човек можеше да усети как кожата му настръхва. И ако застанеше върху някогашното свещено плато, ако ушите му можеха истински да чуват, долавяше гласове на благодарност за златистата омара, ширнала се околовръст.