Джаклин Брискин
Хроника на страстта (197)

7

В кабината на летището Кингдън сложи кожените боти, които беше носил във Франция. Не му бяха необходими в слънчевия Лос Анджелис. Но тази вечер бе студено. Щом се издигнеше нагоре, температурата на въздуха щеше да пада с три градуса на всеки триста метра. Под летателния си костюм носеше дълги гащи и дебел пуловер. Облече коженото яке и взе очилата и шапката. Излезе на пистата. Светлините от хангара осветяваха мъглява редица от коли. Снимачният екип ги бе подредил от двете страни на пистата. Щяха да запалят фаровете, за да осветят полосата при излитането и кацането.

Спокойствието, което го бе обзело сутринта, не го напусна целия ден. Не се страхуваше.

Страхът, който нормално изпитваше при всяка фигура от висшия пилотаж, сега му се струваше абсолютно безпричинен. Беше превъзмогнал страха в онази дъждовна нощ, когато бе решил да пробва стените в коридора на своето съществуване.

Камерите бяха разположени на различни места по пистата. Операторът духаше в ръцете си, за да ги стопли.

— Късмет, Кингдън — викна му той.

— Внимавай с камерата — отвърна Кингдън. — Няма да снимаме дубли.

Смехът на оператора замря зад него, той описа кръгове със светлината от фенера като огромен октопод. По-голямата част от снимачния екип стоеше по места и чакаше около самолета. Римини крачеше нагоре-надолу. Като видя Кингдън, се упъти към него и му подаде ръка. Кингдън се здрависа с тази ледена и твърда ръка.

— Летателният план ми се стори добър — каза Римини, намеквайки на Кингдън да изостави вчерашните съмнения.

— Победител — отговори Кингдън.

— Слава Богу, че напускаш киното. Да си хапя ноктите не е полезно за язвата ми.

— Ще станеш пухкав и дебел.

— Кингдън, приземи се бавно.

— Ще си поиграя малко.

И Текс се приближи.

— Ще се видим по-късно — каза той, както винаги лаконичен.

— До скоро — отвърна Кингдън и му стисна ръката. Приятелството им бе силно и ръкостискането породи болка. Текс продължаваше да лети, така че нямаше защо да извръща очи. И двамата знаеха, че летиш ли достатъчно дълго, съдбата те впримчва.

Кингдън си сложи шапката и очилата, а докато обикаляше „Нюпорта“, някой му подаде подплатени кожени ръкавици. Обновен, самолетът имаше мотор Къртис ОХ–5, 90 конски сили. Сложи десния си крак на крилото, хвана се и се изтегли нагоре. Внимателно спусна свободния си крак в тясната пилотска кабина, като се придържаше с две ръце за ръба, сниши тялото си и се потопи в добре познатия мирис на газолин и масло. Затегна колана, преди да се заеме с проверката. Удари кормилото отляво, после отдясно, погледна през рамо да види движението. „Странно — помисли, — да правиш всичко това в тъмното.“ Провери лоста — напред, назад, встрани.

Движеше се леко. Всичко отговаряше точно. Свързващите кабели изскърцаха задоволително.

— Готов — извика той.

Текс се приближи към перката и сложи двете си ръце на горния край на витлото. Кингдън врътна ключа, а Текс завъртя перките няколко пъти, изпращайки гориво по вала до цилиндрите.

— Контакт! — извика Текс.

Кингдън завъртя ключа на съединителя на „включено“.

Текс натисна с цялата си тежест перката. „Нюпорт“ се събуди за живот, разтърси се, започна да вибрира, бълвайки бял дим. Светлините от фаровете на колите образуваха пътека през дивите жълти буренаци. Моторът влезе в обичайния си ритъм, механиката прибра долните крила, а Текс, Римини и останалите се обърнаха с гръб към отдалечаващия се самолет, за да избягнат мръсотията и прахоляка. Кингдън следваше пътя, очертан от светлината. Натискаше лоста леко напред, докато не се вдигна опашката. След като набра скорост, дръпна лоста назад.

И тогава вече бе свободен, издигайки се в безкрайната нощ, насочвайки се към блещукащите линии и светлинни на Лос Анджелис. Там долу, под лявото му крило, бе малкото парче земя, наречено Холивуд. Сега, през нощта, изпита още по-силно от когато и да било чудото, което небето разкриваше пред него. Бе обхванат в небесната мрежа между звездите, един земен с криле, способен да пита за неща, принадлежащи както на небето, така и на земята. Чудеше се какво е това, което го преследва, и от какво бяга. „От Господ ли бягам? — чудеше се той. — Вярвам ли в Бог? Или съм запазил своята собствена разкъсана и противоречива натура и съм я нарекъл Бог? Това е кредото на атеиста. Но защо, ако не съм сигурен, че вярвам в Бог, защо съм настроен така към греха и злото? Мама сложи ръката ми на топлата печка — на колко ли години бях? — пет или шест — и като изпищях, тя ми каза, че ако продължа по моя греховен начин, би означавало, че ще горя във вечни пламъци. Фрази като «ще продължиш по греховен начин» и «вечни пламъци» в устатата на необразована жена впечатляват едно ужасено момче. Редях молитви, когато паднах горящ над Фер-ан-Тарденоа, така че може би вярвам. Странно, да мислиш за огън в този студ.“

С височината въздухът бе станал леден, пронизваше дробовете му, проникваше през подплатените с кожа дрехи и обувки.

„Тук горе не мога да видя земята, която някога са владели Гарсия, земята, върху която баща ми и чичо ми са мразили, обичали, любили и почти разкъсали една дребна горда жена.

Теса — помисли си той. — Теса със сигурност вярва, че е дъщеря на Хендрик ван Влайът номер две. «Той е моят баща» — настояваше тя. Защо тогава трябва да си мисля, че е моя сладка сестра? Не е ли моята убеденост, че не струвам нищо, че винаги ще продължавам по моя си греховен начин? Може би довечера ще сложа ред във всичко.“

Зави към летището. Дъгите бяха в действие, златисти пръски светлина се сипеха в тъмнината; дръпна лоста и се озова над тях. Носеше се. Внезапно изключи двигателя и безмълвието го обгърна, представяше си, че това е плащът на Господ. Прекръсти се. „Атеист съм“ — помисли си. Помогна си със зъби да свали ръкавиците. Трябваше да усеща голи ръцете си за прецизността на пилотското умение. Смяташе да отдаде дължимото уважение на тези снимки. Щеше да направи всичко, зависещо от него. Във всяко безразсъдство има някакъв смисъл и необходимост да се изправиш на бойното поле на своя живот лице в лице със собствената си смелост, а Кингдън не правеше изключение. Присви очи зад очилата и мислено прехвърли всички детайли от летателния план.

Включи шумния двигател.

Натисна лоста напред и започна да пикира. Вятърът бучеше покрай него. Отново си помисли за Теса. Тази сутрин чичо му бе говорил за зеленото дърво, което през малкото дъждовни дни запазва слънчевата светлина в зелената кора на стъблото си и рядко дарява короната си с листа, сравнявайки донякъде дървото с любовта, която Кингдън дари на Теса. След като премина през първите светлини, Кингдън изведнъж се сети какво искаше да му каже Теса и защо го беше отложила за по-късно. Още една дъга го заслепи, а вятърът, проникнал през очилата, овлажни очите му. „Да, това е — възкликна той. — Дете. — Трябваше да му стане далеч по-неприятно от първия път, вместо това гърдите му се изпълниха с възбуда. — Бебе — мислеше си. — Бебе!“

Светлините искряха и се пръскаха край него, изчезвайки в тъмнината. Видя четвъртата дъга, което според плана означаваше, че трябва да се изтегля от пикирането. Дланите му здраво стиснаха лоста да го върнат назад.

Лостът го отблъсна. Отказа да се върне. Беше блокирал! Ръцете му трепереха и рязко се дърпаха. Земното притегляне трансформираше траекторията на лекия самолет.

Тогава Кингдън разбра, че не докосва стена, а врата. Щеше да се освободи, но той не искаше свобода. Искаше да остане част от живота на хората долу, искаше да изживее бъдещето и да наблюдава как Теса ще наедрява, носейки детето им. „Теса — помисли си той. — Сутринта след катастрофата тя ще знае, че никога не съм имал предвид да се убивам. Винаги ме е разбирала по-добре от мен самия.“ Със сетни усилия се опитваше да се спаси. „Любима, любов моя, мила, помогни ми.“

„Никога няма да бъда с нея отново.“

Едното крило на профучаващия „Нюпорт“ се откъсна и той рязко се завъртя шеметно право надолу. Вятърът го блъсна, ураганът спука капилярите на кожата му, сплеска лицето до кървавочервено и разкъса мускулите, очилата му счупиха носа. Изпотените му ръце се впиваха в неуправляемото кормило. Тялото му се плъзна напред и когато коланът разкъса корема му, невъобразима болка изпълни пилотската кабина. „Теса, боли ме.“

Градът се приближи, заобикаляше го, поглъщаше го и в последния миг преди да се разбие, си помисли: „О, Отче, приеми своето смирено чедо.“