Джаклин Брискин
Хроника на страстта (193)

3

Въпросната сутрин младият асистент на Ландщайнер беше пристигнал в Лос Анджелис.

3-те В бе уредил среща с него в четири часа същия следобед. Амели чакаше девер си в „Пиг енд Уисл“. В този час пазаруващите се струпваха там на чаша кафе, парче парфе или сладоледена торта. Амели седеше сама на малка кръгла маса, пиеше чай и разглеждаше хората наоколо.

Разговорът с нея в градината на Грийнуд бе помогнал на 3-те В да се освободи от своята скованост. Нейното честно отношение, както и неговото обяснение в любов, бяха изчистили мъглявината между тях — поне що се отнасяше до него. Съпруга е на брат му, той самият е женен, твърде стар е за флиртаджийски глупости — и освен това със сигурност не му е времето. Седеше срещу нея, и се усети, че сплита пръсти и се усмихва, докато й прави комплимент за шапката и костюма на Шанел. Всъщност искаше да й каже, че бежовите тонове много й отиват.

— Не си за тук. Мястото ти е в „Кафе де ла Пе“ — отбеляза той, когато сервитьорката донесе и сервира чая им.

— В Париж ли? Родена съм в Сан Франциско.

— Не си достатъчно надменна за калифорнийка.

— Още някой и друг комплимент — усмихнато го насърчи тя. — И ще бъде все едно че сме избрали „Пиг енд Уисл“ за любовна среща.

Дотук с усмивките и сериозно се заеха с чая си.

— Какво щеше да стане — попита 3-те В шепнешком, — ако аз ви бях намерил, теб и Теса, в Оукланд? Би ли повярвала, че съм нейният баща, ако бях спасил живота й?

— Казах ти. От самото начало не бях сигурна. И все още не съм — тъжно отговори Амели. — Но тогава горко ми, че и аз съм Ван Влайът.

— Искаш да кажеш, че съм инат ли? — изненадано я погледна 3-те В.

— Минава и петнадесет. По-добре да тръгваме — леко усмихната напомни Амели, като погледна малкия си часовник Тифани.

— Разполагаме с още петнадесет минути, а и офисът е отсреща. На шестия етаж.

— Колко време ще е необходимо за теста?

— Лекарят ще ни вземе кръв, това е всичко. Асистентът на Ландщайнер ще свърши останалото.

— Кога ще получим резултатите?

— Утре или вдругиден. Амели, нищо няма да се промени. Но ако кажем на Теса, вероятно тя ще…

— И питаш дали си инат човек ли? — Стисна устни. — Ще действаме по моя план.

— Но…

— 3-те В, правил си някога сделка със съдбата? Казвал ли си някога, че жребият е хвърлен и да става каквото е писано? Вярвам, че генетичните закони ни управляват. Ще приема всичко, което човекът на Ландщайнер ни каже.

— Аз също.

— Грешиш, 3-те В. Грешиш. Теса ти е нужна, за да ни свързва, теб и мен. И чрез нея ти ще наследиш Паловерде. Даде доста пари този човек да дойде тук, но никога няма да приемеш, ако ти каже, че не е твоя. Ще си мълчим, ако не е дъщеря на Бъд. Няма да казваме на Бъд. Няма да казваме нито на Теса, нито на Кингдън. Само ти и аз ще знаем. И като зная този факт, 3-те В, целият ми живот ще бъде една измама.

— Амели, недей — помоли той и се облегна в креслото.

— Съдя себе си, не тебе. Нищо не може да промени това, което изпитвам към теб, Теса или Бъд. То засяга, само мен. — Бе пребледняла. — Бъд ми даде всичко. Любов, щастие. Ако Теса е негово дете, ще му се отплатя. Ще му посветя идните си дни. Ако ли не, била съм безполезна за него.

— Той е благословен — тихо каза 3-те В.

— Отново грешиш. — В гласа й нямаше горчивина, а само симпатия. — Ти си много мил човек, 3-те В. Но не си практичен. Никога не гледаш реалността с отворени очи. Детето е единствената конкретна победа, която постигаме във времето. О, как Бъд мрази да губи. Ако не е негова, той ще загуби последната битка.

— Гласът й потрепери. — И аз ще бъда причината за това.

Загубата на Бъд бе печалба на 3-те В. Толкова сигурен бе за Теса, че независимо от тъгата на Амели и чувството за собствена вина за секунда изпита бащински триумф. Потуши го, като отброи дребни за бакшиш.

— Странно, нали, колко много мотиви може да изтъкне човек? — замислено каза Амели, взе чантата и ръкавиците си. Сви рамене. — Започнах всичко това, или поне така мисля, само за да помогна на Кингдън.