Джаклин Брискин
Хроника на страстта (189)

6

Грийнуд, както Паловерде преди, бе опасан от гладко подрязани храсти от горната страна и равнината от долната, но тъй като Лос Анджелис се разрастваше на запад, децата от околните къщи, които играеха из свободните земи, гадаеха какво ли се крие зад високите дървета и сенчестите зелени шубраци. Малките доставяха удоволствие на Бъд и забавляваха Амели — докато един за малко не се удави в плувния басейн. С неохота заградиха земите си.

Портите бяха затворени, когато 3-те В стигна до къщата. Изчака в колата си, докато се появи един възрастен човек от портиерната да отвори. Беше два дни след инцидента с Кингдън, за който 3-те В все още не бе чул. Отиваше да види Бъд. Щеше да натисне звънеца, когато забеляза Амели забързана по пътеката. Бяха оставали само веднъж сами, и то против желанието — сутринта, когато горещият вятър Света Ана бе разтърсил живота им. Изненада се, като му махна. Идваше да го посрещне! Докато я гледаше, почувства, че занича през един зелен тунел и наблюдава малкото съседско момиче, неговата приятелка, неговата любов.

— Амели — поздрави той и свали шапката си.

— Трябва да говоря с теб. — Отвори едно от крилата на входната врата. — Ако оставиш колата, можем да вървим заедно до къщата.

Паркира и тръгнаха по алеята. Беше слънчев следобед. Градината тънеше в нацъфтели камелии и Амели явно изчакваше да ги отминат, преди да проговори.

3-те В се чудеше за какво иска да говорят. Беше сигурен, че е нещо сериозно, и въпреки това му бе приятно да е с Амели, без да я гледа, да вдишва парфюма й с дъх на цветя. Вървеше само на няколко сантиметра разстояние и усещаше излъчващата се от нея топлина. Трудно възприе факта, че главата й не стигаше дори до рамото му. Как бе останала в съзнанието му много по-висока?

— За Кингдън — накрая каза тя.

Страховете и вината, изтласкали всяка друга емоция, свиха стомаха му.

— Какво се е случило?

— Преди две нощи в бурята се удари с колата в едно дърво.

— Защо никой не ми каза? — 3-те В посърна. — Лошо ли се е ударил?

— Фрактура на китката. Насинено око. Физическо нараняване…

— Физическо нараняване ли? — прекъсна я 3-те В. — Какво искаш да кажеш? В кома ли е?

— Не, не е. Нищо такова. Има късмет, че е жив. Бил е пиян, валеше силно. Много пие, 3-те В. Кара твърде бързо.

— Винаги е бил безразсъден.

— Не е само привързаността и алкохолът. Толкова е нещастен — поясни Амели. Замълча. — Лятото преди да почине, баща ми бе като разпнат на всички страни. Напрежението се чувстваше около него, нервите му бяха обтегнати. Аз всъщност не можех да усетя какво чувства. Всичко у него бе твърде изострено.

Страх се изписа на лицето на 3-те В.

— Искаш да кажеш… мислиш, че Кингдън иска да сложи край на живота си?

— Казвам, че това е нещо твърде силно за всеки от нас. О, разбирам го в абстрактния му смисъл, а в действителност се ужасявам. Ти също. А Юта още повече. Бъд… ех, Бъд. — Въздъхна. — Колкото до Кингдън, той се измъчва по начин, който наистина не мога да си обясня.

— Когато беше малък, все напираше да опита всичко, сякаш да го изчисти от пътя си. Струваше ми се, че ще приключи като свещеник. — 3-те В погледна дребната жена до себе си. — Познаваш ме. Разбирам въжделенията на хората, но съм неспособен да работя с познанието. Разбрах на секундата колко пагубно ще му се отрази това и исках да разговарям с него. Да му помогна. Но как? Той не идва у дома и изчезва оттук, щом прекрача прага на тази къща.

— Забелязах, 3-те В, съжалявам.

— Ами Теса? В нощта, когато Бъд получи сърдечния удар, се опитах да я убедя, че бракът трябва да приключи, преди да е започнал. Тя отказа. Всеки път, когато се опитам да заговоря за това, срещам затруднения. Нямам предвид упоритост. Теса не е твърдоглава. Но е непреклонна. Тя или не казва нищо, или пита защо не трябва да бъдат женени. Те са братовчеди, твърди тя. Братовчеди! Тя просто отказва да допусне, че Бъд не е неин баща.

— Какво те кара да смяташ, че не е права?

Амели имаше логическа мисъл. Бе логична като музиката на Моцарт. В сянката на дърветата лицето й бе бледо и каменно. 3-те В, обхванат от бащинска тревога, прие въпроса й като риторичен. Амели със сигурност вярваше, както и самият той, че Теса е негова дъщеря.

Червеният покрив на къщата беше над тях. Амели сви по тясна пътечка в сянката на лимоновите дръвчета встрани от алеята за коли. Не проговори, докато не стигнаха до една пейка. Седна на гладкия бял мрамор. 3-те В стоеше пред нея, скръстил ръце на гърба си.

— Освен рождените петна — подхвана тя — има ли някакъв друг начин да се докаже бащинство?

3-те В, убеден, че Амели мисли като него, с готовност отговори:

— Права си. Трябва да я убедим, че не е дете на Бъд; тогава ще разбере, че наистина е невъзможно да е омъжена за Кингдън. — Откъсна листче от лимона и го запремята из пръстите си. Лекият аромат ставаше все по-натрапчив. — Преди година-две четох нещо някъде, че били правени изследвания в областта на серологичната генетика. От един професор патолог във Виена, Ландщайнер.

— Карл Ландщайнер ли? Откривателят на кръвните групи?

— Значи си чувала за него.

— Малко. Откритието му направи възможно преливането на кръв на ранените по време на войната.

— Сега е тук, в Рокфелеровия институт.

— 3-те В, разкажи ми за труда му върху доказване на бащинството.

— Ще се опитам, но дали ще мога да го обясня. Има четири вида кръв и Ландщайнер смята, че те се управляват според закона на Мендел за наследствеността. Ако даден вид кръв не се намира нито у майката, нито у бащата, то тя не може да се открие и у детето. Ето защо може да се твърди, че лицето не е баща на дадено дете. Но не може да се установи, че е баща. — 3-те В знаеше, че обяснението му не е много добро, и затова добави: — Твърде сложно е. Трябва да пиша, за да ти покажа.

Гледаше го напрегнато. Присви очи и се усмихна с онзи стар, добре познат нюанс на интелигентната жена.

— Ако кръвните групи на майката и детето са известни, значи може да се определят характеристиките на кръвната група, която бащата не може да притежава, така ли?

— Забравил съм колко бързо схващаш. Да, така е. Никога не съм чувал дали Ландщайнер е доказал тази теория.

— Тогава ще платим на доктор Ландщайнер да я докаже.

При тази забележка 3-те В си спомни, че тя бе изключително състоятелна жена, която би могла да направи дарение на науката. Но винаги когато теорията трябваше да се свърже с фактите, той ставаше несигурен.

— Доколкото си спомням, пишеше, че бащинството може да се докаже в около петдесет процента от случаите. Ами ако и тогава Теса откаже да приеме, че аз съм нейният баща?

Амели стисна устни.

— Ще й кажем само ако се потвърди, че Бъд е нейният баща.

3-те В я погледна с неприязън. Какво говори тя? Може ли да се съмнява, че са свързани чрез Теса?

— Искаш… искаш да кажеш, че не възразяваш да останат заедно?

— Те отказват да се разделят. Какво значение има какво искам аз?

— Значи работата на Ландщайнер не те интересува спрямо нас, така ли?

Като че ли не чу въпроса му или във всеки случай го пренебрегна.

— Теса боледуваше толкова често. Кръвта й е изследвана много внимателно. Доктор Уолвю със сигурност има резултатите от нейните изследванията. Не е необходимо да й казваме какво правим. От това, което казваш, ще ни е нужна нейната кръвна група, моята, твоята и доктор Ландщайнер.

3-те В вдигна поглед нагоре към червения покрив, който едва се виждаше от разлистените дървета. Пухкав облак се бе спрял над Паловерде — никога не го възприемаше като Грийнуд. Това, което Амели искаше да направят, нямаше да оправи нещата. Ако младите разберяха някога за изследванията, при положение, че бъдат направени, резултатите щяха да бъдат жестоки за Теса и убийствени за сина му.

— Не — каза той.

— Не ли?

— Няма да говорим с Ландщайнер. Амели, ти също обичаш Кингдън. Колкото и ужасно да е това за него, поне се съмнява. Съмнението е някаква надежда. Нещо, за което може да се хване.

— Толкова ли си сигурен, че ти си нейният баща?

— Разбира се, че съм аз.

— Защо?

— Заради едно нещо, Бъд не може…

— Бъд може! Бъд има дете!

Почуди се как и кога, но не посмя да попита. Направи няколко крачки.

— Този труд е само на книга, не е доказан — продума той.

— Не те разбирам — студено каза Амели.

— Кингдън — не мога да го досъсипя.

— Това е за него. Освен ако не са братовчеди, той никога няма да узнае.

— Ами ако разбере?

— Ти си този, който не иска да разбере — прошепна тя.

Очите й бяха студени.

Ледени тръпки го побиха.

— Преди татко да се застреля, аз те попитах какво е залог. Ти не можа да ми отговориш. Сега знаеш ли?

— Разбира се — измънка той.

— Пред нас е залогът, 3-те В, ти и аз.

Изражението й бе каменно. 3-те В се взря в това гордо лице и знаеше, че щеше да чуе думите, които се бе страхувал да чуе почти тридесет години.

— Ненавиждам се за това, че наричам положението залог, но така трябва — свали ръка от яката си. — 3-те В, ти ме взе пряко моята воля. Беше ужасно, унизително. Ти унищожи нещо, което бе много ценно между мен и Бъд. Хвърли съмнения върху едно дете, което желаех с цялото си сърце. — Сведе очи, после вдигна непреклонен поглед. — Ти ме отдели от Бъд. Причини ни най-страшната болка. Не искам да се спирам на лошото, но това бяха най-тежките моменти в живота. Мълчах тогава, когато трябваше да говоря. И когато Юта проговори, а Бъд получи удара — Господи! Помислих, че сме го убили. Помислих, че е мъртъв.

— Амели — проговори той разстроен, — смяташ ли, че не съм се укорявал милион пъти за случилото се?

— Тогава трябва да направиш това, което казвам.

— Ако Кингдън разбере резултатите, ще го съсипя.

— Или спасиш — допълни тя. — Не искаш ли да го спасиш?

— Теса е единственото ти дете. Това не е ли достатъчно доказателство?

— Дължиш ми го, 3-те В. Длъжен си ми.

Стана от пейката и тръгна към къщата, като го хвана под ръка. При докосването й омразата, която изпитваше към себе си, ту го вледеняваше, ту го изгаряше, примесена със смущаващо приятно физическо удоволствие. Виждаше онзи горд, смразяващ поглед, както при най-уязвимите моменти в живота си. Това бе Амели, Амели, която му бе принадлежала за няколко минути през целия му живот. Усещаше пръстите й през ръкава.

— Винаги си завиждал на това, което принадлежи на Бъд — продължи тя. — Искал си и все още искаш всичко, което е имал и има. Неговите приятели, неговата способност, неговото тяло. Този дом. Мен. Не можеш да понесеш мисълта, че моята дъщеря е също негова. Това е истината — довърши тя.

Не отговори. Виждаше само една истина. Любовта за него не бе безлична дума. Любовта за него бе името, изречено с различен тон, а името, което единствено искаше да чуе и чуваше, бе Амели. „Амели, Амели — мислеше си той. — Амели.“

Нямаше да се предаде не заради горчивите и честни упреци и обвинения, а защото тя означаваше за него повече от когото и да било в живота му.

Все пак желанието му да защити Кингдън оставаше все така силно.

— Ще се опитам да се свържа с Ландщайнер — каза тихо и извърна глава, за да не види сълзите му.

— Никога не съм имала предвид да те обвинявам за миналото, 3-те В — тихо продължи и пусна ръката му. — Но целите ни се кръстосаха. Кингдън е толкова нещастен, а аз смятам, че има шанс. — Поколеба се. — Теса трябва да е знаела от години. Постоянно си мисля за това.

Той кимна утвърдително.

— Тук ли ще доведеш доктор Ландщайнер?

Пак кимна.

Чуваше я като в унес. Питаше се как Амели бе успяла да запази по момичешки гордостта и честността си; питаше се за мистериозните закони на шанса, които бяха събрали неговия живот с нейния.

„Ликът на целия ни свят се промени,

видях, в мига когато стъпките на твоята душа

за пръв път долових…“

„Трябва да престана да мисля чрез поезията на викторианската епоха.“

Бе неспособен да проговори, докато не завиха към къщата. Тук за пръв път къщата ясно се виждаше. Вдигна глава нагоре.

— Амели, права си. Винаги съм завиждал на Бъд за неговите способности, успеха му, приятелите му. Паловерде. Той няма нищо общо обаче с това, което изпитвам към теб. Винаги съм те обичал и все още те обичам.